ЗИМНИ ГЕРОИ: Христо Пимпирев



В серия от материали на 360mag.bg ще ви запознаем с някои от най-въздействащите родни зимни личности и техните разкази. На ред е ръководителят на българската експедиция в Антарктида, който разказва за уюта на българската база, страховитите бури в протока Дрейк и магията на ледовете

Христо Пимпирев
Фотограф: Яне Голев

НАЧАЛОТО
Живея в центъра на София, отзад имаме двор и много обичах гледката на снежния човек и снежинките, които се сипеха, побелелите дървета, една красота, която после ме е теглила през целия ми досегашен живот.

СВЕТЛАТА СТРАНА
След успешното завършване на всяка една експедиция, чувството е неописуемо. Това е най-голямото удовлетворение и награда. Зад гърба си имам 22 експедиции, сега започна 23-та. Това ме прави жив и щастлив.
Много често сънувам Антарктида, когато не съм там. Сънищата макар и по-магически, са близки до реалността, защото самата Антарктида е една ледена магия. Веднъж сънувах как летя над ледниците с делтаплан и виждах целия остров като на длан. Изключително истинско беше.
Прекрасно е чувстовото, когато стъпиш за пръв път на този континент. Попадаш в един друг свят. Няма го този свят в нормалните разбирания. Аз благородно завиждам на всеки, на когото му предстои.

ТЪМНАТА СТРАНА
По време на първата ми експедиция на Антаркида живяхме на палатки седмици наред. Споделях палатката с англичанин. Трудно е да живееш с някого толкова дълго време в една палатка. Дори заради чуждия език, независимо колко добре говориш. Имахме случаи, в които сме били принудени да висим в палатката цяла седмица, когато времето е лошо. Това са психологически най-трудните моменти, но пък те много каляват характера. На едно такова място трудността е не толкова борбата с природата, колкото дрязгите между хората.
Работил съм цял ден навън, влизам в палатката, където температурата е около нула градуса. Мокър съм. Имам само един спален чувал, с който да се завия и примус. Тогава наистина усещам, че студът достига до костите ми.

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
Не съм от страхливите, някак си вярвам в съдбата, че каквото ти е писано да стане, ще стане. Винаги съм запазвал самообладание. Попадал съм в страховити бури в пролива на Дрейк, в които от 60-70 души на кораба остават приблизително 10-ина, които могат да стоят на краката си. В такива случаи отивам горе при капитана. Гледам вълните и това някак си ми доставя удоволствие, тази среща с дивата природа, в която знаеш, че не можеш да победиш, но все пак няма да й се дадеш.

РИСКЪТ
Случвало се е няколко пъти да пропадам в ледена пукнатина. Това е най-неприятното чувство, което помня. Тогава разчитах изцяло на партньора си.
Човек се ражда или да рискува, или да стои по пантофи пред телевизора. Хората, които са се родили да рискуват, се подушват и се събират. Струва си, защото това е солта на живота, иначе цял живот ще се храниш с една безвкусна постна манджа. Рискът ти дава адреналина, дава ти чувството, че си жив, че се бориш с нещо. Неописуемо е чувството, когато си рискувал и си преодолял рискованата ситуация.

ИЗПИТАНИЕТО
Попадал съм в безизходици с неща, които не зависят от теб. По време на една от експедициите в Рио Де Жегос, Аржентина, обявиха стачка и затвориха границата с Чили. Там, в Пунта Аренас, където ни чакаше кораб. Тогава бях бесен, защото нищо не можех да направя. Ходихме всеки ден до границата, казваха ни, че е затворена. В крайна сметка изпуснахме кораба и трябваше да търсим други възможности. Почти безнадеждна ситуация, в която накрая разчиташ на късмета.
Да призная, предпочитам да не съм ръководител на толкова отговорно нещо, каквото е една експедиция. Голяма тежест ти пада върху съзнанието и душата, защото отговаряш за много хора. И трябва да дадеш всичко, за да протече експедицията нормално и всички да се върнат живи и здрави в къщите си при близките. За да ме слушат и вярват хора, които са отишли накрая на света да търсят авантюрата и приключението, аз трябва да съм дори по-авантюристично настроен от тях.
Винаги бих помогнал, каквото и да ми коства. Понякога човек е в нужда, дори и да не е в беда. Дори само като разменш няколко думи, може да помогне в тежък момент, на екстремно място. Помагали са ми и на мен, разбира се, много пъти.

Христо Пимпирев
Фотограф: Яне Голев

ДАЛЕЧНИЯТ ЮГ
Когато съм там, се чувствам като вкъщи. Направил съм го като мой дом. Там ти липсва малко от уюта на вкъщи, но когато се върна, искам да съм пак там. Май повече съм живял на Антарктида, отколкото в уюта вкъщи. Сега българската база е едно малко селище, след години си представям как българи ще живеят целогодишно там.
Там сънуваш близките си, починали приятели и родители. На Антарктида си някъде по-близо до другия свят, където се преселваш, когато не си в този на живите.
Веднъж видях ранен пингвин. Докато се чудех как да му помогна, дойде неговата партньорка пингвинка и го отведе със себе си. Тогава разбрах, че човешката намеса остава на заден план. Природата знае как да се грижи сама за себе си.
Любимото ми животно е ушатият тюлен, защото не е така мързелив като другите тюлени. Има мека и хубава кожа. Доста е игрив и скача.

ЦЕНАТА
Близките ми се притесняват, но ако искат да ми бъдат близки, трябва да се съобразяват с моите авантюристични пориви. И го правят, оценявам това.

МЕЧТИТЕ
Доста студ съм брал и на самия Южен полюс, и на 100-ина километра от Северния полюс, но май си мечтая вече за коралови рифове и топло море. Доста места не съм видял в тропика, Големия бариерен риф, Таити, Полинезия, островите в Тихия океан.

ИЗВЪН ПЪТЕШЕСТВИЯТА
Оказва се, че ме влече да пиша и може би, когато престана да ходя в Антарктида, ще седна зад компютъра и ще пиша нещо, било то и приказки за деца.

СЪВЕТЪТ
Мечтайте много силно, дори фанатично, и мечтите ви ще се сбъднат. 


Четете още:

🔴 Болно дете получи количка

🔴 Двама тийнейджъри направиха откритие в математиката

🔴 Сирни Заговезни - ден за прошка





Източник: 360mag





Коментари

горе