Ето това е най- страшната отрова, която ядем всеки ден и не е нито захар, нито сол, а .....

Срещнах любовта на живота си до... кофа за


Сряда, 14 Юни 2017

Желанието за семейство и деца ме доведе почти до просешка тояга. И тогава срещнах любовта на живота си – един клошар.

Никога не излизам без червило – дори когато слизам да изхвърля боклука. „Така трябва, защото не знаеш кого може да срещнеш“, учеше ме моя бивша колежка от първата ми работа.

„Да, бе, да, кого да срещна до контейнера за смет – най-много някой клошар…“, отвръщах безгрижно. Тя обаче не спря да ме съветва как се хващат мъже и се оказа права.

Години по-късно, неочаквано и за самата мен, аз спазвах правилото да не излизам без червило, просто ми беше станало навик.

Едва ли първият ми съпруг се беше залепил за мен само заради прекрасните устни с цвят на праскова, но определено любовта на живота ми беше привлечена от вида ми – облечена в стара тениска и избелели бермуди, с джапанки на краката, с два плика боклуци в ръцете, рошава коса и свежо червило на уста.

В 12 без 5 през една лятна нощ до контейнера за смет, и не пред моя блок, а една пряка по-надолу. Е, не ровех в него, а изнасях на части строителни отпадъци от ремонта на квартирата си, защото не можех да си позволя лукса да платя за извозване.

Разпределях ги по малко, на различни места, за да не се забелязват сред останалите боклуци в контейнера и да не натежат много, че да ги изхвърлят хората от чистотата с камионите.

„Може ли да ви помогна, явно капакът е заял“, чух мъжки глас зад гърба си и направо подскочих от ужас. Пуснах дръжката на контейнера, с който се борех, захвърлих пликовете панически и аха да хукна да се спасявам, когато се спънах в оставената на земята чанта на непознатия, който ми беше изкарал акъла. Полетях напред и направо му паднах в ръцете. „Е, дотук бях“, бе последната ми трезва мисъл.

Мъжът обаче успя да ме задържи на крака и продължи да ме стиска здраво, защото явно имах вид на човек, който ще припадне всеки момент. Исках да извикам да ме пусне, но от устата ми не излизаше никакъв глас, само мърдах устни като риба на сухо.

„Спокойно, няма нищо да ви направя, не се бойте, съжалявам, че така ви изплаших… Имате страхотно червило!“ Говореше бързо, сякаш леко притеснено, но последното изречение втрещи и двама ни.

Най-малкото, което очаквах в момента, бе да ми направи комплимент, но явно и той се изненада от себе си. Пусна ме и се разсмя. Високо, открито, както се смеят мъжете. След което започна да ми се извинява отново, като не преставаше да се усмихва. Аз стоях като статуя – безмълвна и неподвижна.

Мъжът отвори контейнера, порови вътре с една пръчка, не си хареса нищо, после провери моя боклук и го хвърли разочарован при другите. През това време успях да го огледам – не беше нито мръсен, нито опърпан, а обикаляше кофите за отпадъци посред нощ…

Взе си чантата от земята, която изглеждаше стара, но все пак си личеше, че е била скъпа, и ми предложи да ме изпрати до вкъщи. „Ако не възразявате, разбира се“, допълни учтиво. Този път аз изненадах себе си – кимнах в съгласие и тръгнахме към дома ми.

Мълчах през цялото време – е, само около 4-5 минути, докато изминем пряката до моя блок. Спрях пред входа и той разбра, че сме стигнали.

„Хайде да се видим утре на същото място, но по-рано, например в седем“, каза непознатият така, сякаш се прибирахме от среща, която му е харесала и иска да я повтори колкото се може по-скоро.

„Добре, но ако сега ми покажете какво носите в чантата си“, отвърнах пък аз, сякаш се договаряхме за делова сделка. „О, ще ви разочаровам – празна е.“ Вътре наистина нямаше нищо. „Утре ще ви разкажа какво търся в боклука, защото тази нощ явно късметът сте ми вие, а не нещо, което събирам.“

Така се запознах с моя клошар, който имаше нестандартно хоби – да събира изхвърлени стари снимки, писма, картички и документи, от които хора искаха да се отърват след загуба на близък, раздяла, развод.

Никак не било лесно, все по-малко откривал, откакто имало дигитални фотоапарати и електронна поща, но понякога се натъквал на истински съкровища. Особено през пролетта и лятото, когато хората разчиствали дори мазетата и таваните си.

Разказах му, че ако го бях срещнала по-рано, щях да му дам цял куп – обичах снимки и писма на хартия, затова си ги разпечатвах, но след развода изгорих ритуално дори свидетелството за брак.

Сетих се обаче, че пазя снимка на баба ми от сватбата и кръщелното свидетелство на мама, и двете вече напуснали този свят, но той отказа да ги вземе. „Събирам само спомени, от които хората искат да се отърват“, поясни клошарят антиквар.

Разходките ни продължиха до края на лятото, когато той ми каза, че си заминава. Изненадах се – бях му разказала всичко за себе си, за бившия си съпруг, който не само ме напусна, но успя да ми вземе жилището и сега трябваше да живея под наем, който изяждаше почти цялата ми заплата.

За лъжата му, че иска да имаме деца толкова много, колкото и аз, а се оказа, че не мога да забременея, защото си е направил операция, за да не стане никога баща. Боже, дори не вярвах, че има такива мъже сред българите, нали са все мачовци, а той егоистът ми го съобщи гордо в деня, в който получих призовката за развод, без да зная, че е подал документи.

Излях цялата си мъка, обида и унижение пред мъжа, с когото обикаляхме вечер контейнерите. И накрая се оказа, че той си заминавал, къде, защо, представа си нямах. Бях си намерила отдушник, идеалния слушател, за когото знаех само какво му е хобито. И малкото му име – Емил. А, и че харесва червилото ми.

В онази вечер, когато ми съобщи, че си заминава, млъкнах отново, както при първата ни среща. Този път обаче не от страх, че ще ми направи нещо лошо, а че никога повече няма да го видя.

Седмица по-късно получих картичка по пощата. Не електронната, а на адреса на блока, в който живея.

Открита пощенска картичка с прекрасен панорамен изглед от мостовете на Сена в Париж. Беше оставена отвън при пощенските кутии, защото пишеше само „За Мила“, без фамилия, но номерът на блока и входът бяха точни, а подписът „Емил, клошарят антиквар“, доказваше, че е за мен. Текстът гласеше: „Надявам се, че няма да я открия следващото лято в контейнера за боклук пред вас.“

Надеждата му се сбъдна, днес тази картичка е в рамка и краси малкото ни антикварно магазинче в града на влюбените. И не се продава!

Мила, 33 г., София-Париж

Източник: novinibg

Следваща статия:
Знак за камера на пътя вече няма да има, МВР скрива и къде ще ни снимат

Харесайте страницата ни във facebook!


Коментари

Видео на деня

горе