Мръсната истина за киселото мляко излезе наяве!

Нешка Робева: Избирах гимнастичките по очите


Четвъртък, 15 Юни 2017

Нешка Робева е най-популярният български треньор по художествена гимнастика и един от най-големите съвременни хореографи. Знаменитата българка е родена в Русе преди 71 години. През 1966-а завършва Държавното хореографско училище със специалност „Български танци”. От 1966-а до 1973-та е национална състезателка по художествена гимнастика. Състезава се в националния отбор по художествена гимнастика със старши треньор Жулиета Шишманова. Участва на 4 световни първенства и печели в индивидуалните турнири 5 сребърни и 4 бронзови медала. Завършва ВИФ (НСА) през 1974 г. и започва работа като треньор в „Левски - Спартак”. Същата година става и старши треньор на националния отбор (до 1999 г.).

Тези 25 години се помнят като “Златния век” на българската школа, а нейните европейски и световни шампионки - като “Златните момичета” на България. За този период нейните възпитанички са завоювали 294 медала, 7 абсолютни световни, 10 европейски и 2 вицеолимпийски титли. През 1987 г. Бианка Панова печели всичките златни медали и всичките й оценки са кръгло 10 - безпрецедентен случай в цялата история на гимнастиката. 

- Госпожо Робева, спомняте ли си първата искра по художествената гимнастика?
- Започнах със спортна гимнастика и балет. Когато бях приета в балетното училище, се наложи да оставя спорта. След завършването си трябваше да замина по разпределение в Кюстендил като хореограф, което значеше да се разделя с приятеля си. Можех да остана в София само ако вляза да следвам. Но може да се каже, че любовта изигра основна роля с влизането ми в художествената гимнастика. Гаджето ми следваше във ВИФ (Висш институт за физкултура и спорт) и аз къде, къде, при него. Какво? Художествена гимнастика, защото беше най-близо до танците.

- А имахте ли идол?
- Когато започнах, бях на 20  Мария Гигова вече беше участвала на световно първенство. Харесвах я много, но по темперамент бяхме съвсем различни. Тя - бавна и лирична, а аз бърза и може да се каже, доста дива. Когато започнах да играя, художествената гимнастика току-що прохождаше. Беше ми интересно да експериментирам, да избирам музика, движения, да играя с уредите. Колкото и да съм харесвала някои гимнастички, при нас подражанието се смяташе за нещо срамно. Не бе позволено дори и една малка идея да заимстваш, която после да доразвиеш. Това е все едно да признаеш, че си тъпанар. 


Отборът на шампионите. Нешка е третата от ляво надясно

- Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете?
- Да, в спорта, особено като състезател, не бях от галениците. На първото ми Световно, спечелих бронзов медал, но се срамувах, защото мислех, че от мен се очаква повече. След две години станах световен вицешампион. Тогава публиката издигна лозунга “Нешка няма грешка” - задължение за цял живот. Играх до 27 г., но имаше и нелеки моменти. Несправедливи съдийски решения, но и огромна любов и подкрепа от публиката. Преди последното ми световно първенство шефът на “Индивидуални спортове” ме извика и помоли да остана и продължа подготовката си, за да подкрепя примата ни - Мария Гигова. Още звучат думите му в ушите ми: “... съдиите няма да ти дадат титлата, но ще подкрепиш Мария, а България има нужда от този златен медал...” Приех. Спечелих два бронзови медала, а Мария стана за трети път световен шампион.

- А от какво се лишават гимнастичките и какво получават от този спорт?
- Ако спортът е страст, гимнастичката се потапя изцяло в него и нищо друго не я привлича. Започнем ли да говорим за лишения, това значи, че мама или татко искат, а не детето. Тогава нека спортува за здраве и удоволствие.
Моят учител беше Иван Абаджиев. Велик треньор и българин с главно “Б”. Той ме учеше да търся, никога да не оставам на едно място. Съветът му беше: “На всяко световно трябва да показваш нещо ново, защото старото вече е усвоено от останалите”. 

- Кой е най-специалния за вас момент  като треньор?
-  Първият златен медал на Илияна, извоюван от публиката в Лондон. Представете си една огромна зала да аплодира 20 минути... Да спре състезанието, докато съдиите не повишат оценката си. Първият златен медал беше на бухалки, и то под музиката на “Лебедово езеро”. Беше шок. Шок за всички, които предвещаваха провал.

- Наричат ви “Желязната лейди”. Така ли е, или сте ранима душа - като всеки човек?
- “Желязната лейди” за мен, по моя преценка, е най-неподходящото нещо, което може да се каже. Вярно е, че не отстъпвах в изискванията, които касаеха работата и учението, защото бях убедена в това. Може и да съм грешала... Но също така е вярно, че безброй лудории съм прощавала, а понякога и прикривала от по-висшестоящите. Вярно е също така, че няма човек, който да ме е помолил за помощ и ако е било във възможностите ми, да съм отказала.

- Как подбирахте гимнастичките, които тренирахте ?
- Не мога точно да обясня. Мисля, че по очите. Очите на човек говорят много. По тяхната устойчивост и търпение. По желанието им... Но и често грешах. През отбора преминаха много момичета - до една талантливи, но не всички успях да направя шампионки.  

- Имате ли любимка?
- Харесвах всички. Предпочитания никога не съм си разрешила да покажа. Като гимнастика, като усет за танц, харесвах най-много Анелия Раленкова. Като спортист, като сила на духа и морал - Адриана Дунавска. Заради мен, заради моите изяви и спорове с тогавашните управляващи, Адриана бе подложена на натиск и, меко казано, неприятности. Не ме предаде. А беше само 19-годишна. И не само тя. Целият отбор и треньорски екип ме подкрепиха, въпреки репресиите или съблазнителните предложения.


Нешка няма грешка, скандира публиката

- Каква е цената на златото, което ни донесоха нашите “златни момичета” през годините?
- Цената на златото може да бъде определена, но един златен медал е безценен именно защото зад него стои вечният човешки стремеж към съвършенство. Ако погледнем от философската страна на въпроса обаче, съвършен е само Господ Бог...!

- Наистина ли методите ви на подготовка са спартански? Глад, тренировки до изнемогване, желязна дисциплина...
- Няма нищо лошо в спартанските методи на подготовка. Древната Спарта е подготвяла мъже, за да печелят не детски игри или състезания, а битки и войни. Един друг генерал доста по-късно казва: “Много пот в учението, малко кръв в боя”. Всичко зависи накъде си тръгнал. Спорт, а и не само спорт (всичко, което е свързано със световни достижения) без дисциплина е немислим. Разбира се, би било по-добре да говорим за самодисциплина, но това са помазани от Бога хора. Дисциплина значи правила. Правилата се обявяват предварително, дава ти се право на свободен избор, но направиш ли го, длъжен си да се подчиниш, в противен случай подвеждаш и вредиш на тези, които са ти повярвали. 
За глада. Учителят Петър Дънов казва: “Здравият човек е гладен, болният има апетит!”. Държах на здравословното хранене, познавах трудовете на доктор Шелтън, на Димков, на Ковачева и редица други, които още преди 40-50 години изследваха и пишеха за това, така че, ако има една-единствена състезателка, която да се закълне, че е държана без храна, бих нарекла себе си лъжкиня на всеослушание. В художествената гимнастика тренировките изтощават повече нервната система, отколкото физиката. Изисква се и изключителна концентрация, но и преразпределяне на вниманието и всичко това при различни ситуации. Да, тренировките бяха тежки, особено преди състезания, но затова са тренировки. Преодоляване, победа над умората - психическа и физическа, над самия себе си, тренировката изисква от спортиста ежедневни малки и по-големи победи, изгражда у него самочувствие, че може и го подготвя за най-голямата победа. Големият френски скиор Жан Клод Кили навремето каза: “Ще ме победи този, който победи тренировките ми”. Самата аз като състезателка съм изпълзявала на четири крака от килима, повръщала съм от умора, но съм заставяла тялото ми да се подчинява, защото съм знаела, че може.

- Според вас коя е най-добрата ни художествена гимнастичка досега?
- Всяка една от златните момичета бе не добра, беше изключителна. Но най-комплексна, най-изявена и не само като изпълнителка, но и като творчески заряд, и като реализация, без всякакъв спор беше Мария Петрова.

- Правейки кратка ретроспекция, тъгата или усмивката надделяват?
- За съжаление, тъгата. Но от личен опит знам, че трагичното, многократно повторено, става комично. 

- “При Нешка няма грешка!“. Наистина ли е така? 
- Тъжно е да го призная. В живота си направих много грешки. И в личен, и в професионален аспект. Човек съм все пак.

Иво Ангелов

Източник: Блиц

Следваща статия:
Родна пиеса се превърна в хит в Америка

Харесайте страницата ни във facebook!


Коментари

Видео на деня

горе