Изповедта на една нестинарка


Знаете ли къде е родината на нестинарите? Точно от там, Голямата аязма в Странджа, започва специалната рубрика на "Стандарт", която ще разбули всичките им тайни. Ще ви разкажем за легендарните нестинарки от миналото и за посветените в огнения ритуал днес. Кой е най-младият танцьор върху жарава в Странджа? Как е "прихванала" една от най-известните нестинарки? И всичко за празника на 3 юни в село Българи, когато в Странджа по стар стил почитат Свети Константин и Елена - четете в репортажите на специалния ни пратеник Иван Филчев.

Не вярвала, че ще влезе в огъня, възкръсвала винаги

Ако съм правила зло, Господ досега да беше ме смачкал, казва леля Веска от Бродилово


За първи път я срещнах преди 5 години. В средата на септември беше. Отидох в къщата й в странджанското село Бродилово. На вратата излезе синът й. "Не се чувства добре, не може да излезе", каза той. Помолих му се и той склони да я пита отново. Излезе. Облечена в черно, смазана от мъка. Беше си отишъл мъжът й, отнасяйки с него нейната жизненост. "Сух клон беше, но можех да се опра на него", каза с изкривено от болка лице Веселина Илиева, нестинарката от Странджа.

Отказа да я снимам, душата я болеше

Видях я онзи ден, след нестинарското поклонение във Влахов дол. Пак в Бродилово ни срещна животът. Дойде с баба Милка Богословова, за която се грижи. Усмихната и лъчезарна беше. Може пак да я е боляла душата, но пък се смееше и грееше. "Никой не може да ти отнеме това, което Бог ти е дал. Смятам, че всички сме дошли с мисия на този свят и всеки носи нещо, което трябва да покаже. Няма случайности в живота. Каквото ти е драснато, това става. С кой да се събереш, с кой да се скараш, къде да идеш". Така започна изповедта на леля Веса, както я наричат в Бродилово, а и по цяла Странджа.
В огъня влиза на днешния ден през 1986 г. в село Българи. "Стана ми лошо в Ургари /старото име на Българи/. Умирах! Беше страшно! Играеха нестинарите, а аз като повечето задавах въпрос с какво се мажат, за да влизат в огъня. В този момент ми стана лошо и започнах да потъвам. Казвам на жените, че ми е страшно зле, а една от тях ми отвръща, че като ми изплеска една, ще се оправя. Умирах! Извикаха лекар. Не можех да говоря даже. Дойде лекарят, който каза, че има нещо ненормално. Телесната температура ми била паднала и

толкова съм изстинала, че все едно са ме изкарали от хладилник

Закараха ме до аязмото на света Елена. Измих си лицето с вода, която тече извън аязмото. По едно време дойде една възрастна почернена жена до мен и ми каза: "Вах, дятето ми, ти каквато си студена, ти ще станеш нестинарка". Пипа ми ръцете. Тогава проговорих. Казах на Марияна, която беше с мен: "Викни тази жена да ми каже какво значи студени ръце". Марияна каза, че такава жена не е идвала. Дали тази жена наистина е дошла или е било видение, и до днес мога да си го обясня", спомня си първото влизане в огъня нестинарката.
"Има нещо, което не мога да си обясня, не мога да го покажа, не мога да го докажа. Но когато влизам в огъня, си имам нещо, което си е лично мое. Какво е това? Не знам. Когато засвири музиката, особено Гошо Ургарски. Той е майстор. Той ти казва стъпката. Гайда и тъпан се допълват. Получава се едно гъгнене, нещо като втори и първи глас.

Музиката я чувстваш с тялото си

и се откъсваш от всички хора. За нестинарството трябва да си глух и да не чуваш какво говори този и онзи. Не трябва и да ти ръкопляскат", продължава тя.
"В огъня не съм себе си. Все едно заспиваш и се събуждаш, но не знаеш, колко си спал. Необяснимо е. За здраве и за щастие се молиш. "Боже, Господи, дай на всички здраве и щастие!". Ако някой от внуците на двете баби Злати влязат в огъня, аз ще им предам много неща. Ако пък стане така, че си отида от този свят, то може да се присъни на някой друг", добавя тя.
Веселина Илиева не е познавала легендарните нестинарки Злата Стамова и Злата Даскалова от Българи. "Бабите Злати не ги познавах, защото съм била много малка. Познавах дъщерята на Злата Даскалова - баба Кирики, която беше в конака. Тази жена не даваше интервюта,

но когато ме прегърнеше, ми шепнеше

Какво ми шепнеше тази жена, не можех да разбера. Но като че ли ме благославяше, зареждаше ме. Има много неща, които са ми идвали в просъница и искам да ги предам на нейните внуци", казва тя.
"Прекланям се пред ургарци, защото успяха да съхранят нестинарството, да го запазят и да го предадат. Имаше една година, когато църквата беше закована. Попът тури два катинара. Толкова години съм играла в огъня, ако аз съм правила зло, Господ досега да ме беше смачкал. Той изглежда ме обича и все ме спасява. При нестинарите най-напред са иконите, следват кръстът, светената вода, тамянът. Къде е логиката, че не си обичаме Бог? Какво лошо правим ние? Винаги сме преглъщали, винаги сме прощавали, въпреки че не забравяме", казва нестинарката.
Леля Веска признава, че е ранима душа. Споделя, че твърде късно е разбрала, че приятел е не този, който бърше сълзите, а онзи, който не те кара да плачеш. Имала е нелек живот, но все се е справяла. От няколко години вече не влиза в огъня, но и днес ще бъде в Българи.

На 70 съм вече, нека младите поемат

казва тя. "Едната ми баба е гъркиня, другата - българка. Никога не съм предполагала, че ще играя в огъня. Родена съм на Възкресение Христово и съм възкръсвала винаги. Весел човек, съм. Дори, когато на душата ми е било черно, съм се смяла и пяла", завършва тя своята изповед, като подхваща веднага весела народна песен.



Източник: Стандарт





Коментари

горе