Екстремно изкачване до Беслетски рид

Като сардини в консерва сме: Крум, Ангел, Илия и ние с жена ми, без да броим пълните раници и такъмите за случаи като нашия. Сиреч четиринадесет километра в познатата ни посока от Ковачевица към Велинград, нови четири от горското стопанство „Беслет“ на североизток плюс двучасов преход до Каялийските скали, който отдавна планираме.

Според интернет ни очаква незабравима събота в средата на август – до скалното светилище в местността „Каялиецо“ водел асфалтов път, после черен до подножието на комплекса, след което маршрутът бил сравнително лек, маркиран и позволявал самостоятелно изкачване без водач.

Не зная кой пълни сайтовете с дивотии от сорта, но съм убеден, че това е начинът да вбесиш всеки търсач на неоткрити места, проваляйки тотално уикенда му. Защото обходът на Каялийските скали предполага други дадености, друга организация и най-вече информация от първа ръка, тоест водач. Добре, че навикналите с пресечените местности рядко посягат към съмнителни източници.

Като сардини в консерва сме, но лашкането в разнебитените завои ни издига до неподозирани висоти – екипажът на бойна нога се преобразява без репетиции във възторжен квинтет. Стиснал волана, Крум пуска златни хитове от бг естрадата, лазерът обаче запецва в неизбежните трапове по трасето, влизайки и излизайки от парчетата, където му хрумне. А тъкмо сме се разпели. Следват импровизации, с които не се гордеем особено, затова и надпреварата да се нагодим към приумиците на техниката изглежда така: Живея на последния етаж/ в една мансарда… под звездите/ прозорецът е моята врата/ и аз вървя към тях /… в единствен миг, щом изпепелим/ ще се преродим в нежност и във красота/. Думите са дим./… площадите отдъхват от мъглите,/ о, аз дочаках пролетния дъжд/… като ключе от пощенска кутия.

Дори Ангелогласният, както още наричат Ангел в Ковачевица, приема с облекчение края на това упражнение. Не се е променил – същият брадат и мустакат шегаджия от предишната ми книга, оставил сега на Крум да ръси вицовете със сипкавия си глас. Един от тях особено ни допада. Български и гръцки граничар убиват времето, цакайки се в онези времена, когато имахме режим на тока. Та гъркът му вика:

– Еее, приятелю, съжалявам, ама си нямате ток.

Пък нашият му връща:

– Е, да де, ама вие си нямате социализъм.

А гъркът:

– Абе, ние ще си го построим, това е най-лесно, можем да си го позволим.

– Е, да, ама тогава няма да си имате ток! – реже го финално нашият.

Докато се смеем и си припомняме общото приключение до Кози камък преди две лета, Ангел указва на Крум кои свивки да следваме. Разбира се, че няма табели, де да беше черен и пътят – джипът напредва по остатъци от изровени стръмнини, покрай свлекли се скални късове, между гниеща дървесина. Далеч преди подстъпа към Каялийския рид отбиваме върху лиса полянка. Следващият наклон иска чудовищна проходимост, с каквато не разполагаме. Ентусиазмът ни олеква.

„Сравнително лекият“ маршрут нататък представлява враждебен участък във вековен масив от бял бор и смърч. След час изкачване раниците натежават, размечтаваме се за рамене без товар, за обиколни пътеки, за боси нозе върху мъхове. Успокояваме дишането с почивки сред гъстаците папрат и здравец под зорките погледи на Ангел и Крум – негласните пиари на Ковачевица, готови да ти покажат всяко чудо край селото. В тази палитра от горскозелено, обистрено от росата, небето е набодено от скали – балвани, монолити с форма на ракети, структури, наподобяващи протодолмени. Клюнести пазители, трон наблизо, редове с хоризонтални ниши и изящна слонска глава бележат основата на централната част от комплекса, заемащ осем хектара. Доработките са очевидни, с Илия снимаме настървено.

Погледнат от изток, гранитният ансамбъл на четиридесет километра от Гоце Делчев поразява с успоредни пирамиди, плод на изветрянето. Стигащи до шестдесет метра височина, те са пръснати в групи. Най-внушителната (1600 м н.в.) завършва със зрелищна арка, образувана от втъкнато кълбо в съседни скали. Източната й ориентация повтаря разположението на „слънчевите порти“ от светилищните центрове Марков камък и Св. Мина, но дали и тук при изгрев лъчите проникват в скалния отвор? Дали и тук траките са определяли дните на лятното слънцестоене? Можем само да гадаем – арката не е проучвана, а достъпът до нея без екипировка е невъзможен. Крум все пак опитва да я атакува от запад, но плътният иглолистен пояс, стегнал в пръстен комплекса, завзема почти всяка скална пролука, тъй че не е далеч денят, когато за Каялийските скали ще свидетелстват единствено снимките.

Плод на изветрянето, Каялийските скали са пръснати в групи. Най-внушителната (1600 м н.в.) завършва със зрелищна арка, образувана от втъкнато кълбо в съседни скали.

Добавим ли и видимостта им с Кози камък в съседство (наблюдателници, от които древните се предупреждавали с огън?) и намиращите се в Беслетския дял на Западни Родопи още три комплекса (система за свещенодействия?), нищо повече не подсказва, че сме в сакрална зона. Ерозията и стихиите отдавна са си свършили работата.

Изящни скални ваяния в южната част на комплекса

На слизане търсим без успех звездна карта, която Ангелогласният помни от малък, затова пък в южната част на района попадаме на изящни скални ваяния с изкуствен произход, на процеп и проход между тридесетметрови отвеси. Тумбеста канара лежи върху източния отвес, а западният завършва със стърчаща колона, която Ангел знае като „Комина“, заради зейналата ниша в основата му. Все там, в прохода, насред горския масив, личат порести структури в гранита, познати ни от каньоните на Суха река и Русенски Лом, но и набраздявания, каквито не сме срещали. Приличат на заварки от електрожен, на зарасли белези от шевове. С Илия снимаме до забрава.

В гранита личат набраздявания, които напомнят на зарасли белези от шевове.

Обвити в загадки, Каялийските скали си заслужават утежнения петчасов преход. Не само заради причудливите каменни фигури, но и заради самотната засега хипотеза, че споменатите светилища в подножието на връх Беслет са вероятната причина името му да съдържа и част от етнонима на бесите.

Отново сбити в джипката на Крум, месец по-късно. Кирил заменя Илия в тима от Ковачевица, инак героиката се повтаря – петчленен екипаж в четириместна машина, носеща на тормоз. В двуврат всъдеход, ровещ конските друмища югозападно от селото. Повтаря се и конфузът с диска – донесен този път като подарък от нас, той изхълцва няколко пъти, разпадайки в аванс квинтета, жаден за импровизации. Впрочем, не е времето, нито мястото за припявания, но това ще разберем по-късно, когато попаднем в един от най-дивите райони на Западните Родопи.

Екипажът на бойна нога се преобразява без репетиции във възторжен квартет, жаден за импровизации.

На два часа и половина от Ковачевица, скалните групи на връх Кара Таш (1690 м н.в.) и на светилището в близост са потънали в забрава. Никакви пътеки до тях, иглолистни масиви ги крият от света. Жива душа няма наоколо. Опасенията ми се оправдават – скорошните иманярски безчинства стряскат. Толкова разкопавано не сме виждали. Ровове огърлят източната площадка пред Кара таш, подножието, подстъпите от север. Поизтърканите каменни стъпала към върха (напомнящи за изсичанията край селата Овчево и Рояк, Сини връх и Малко Градище) са посипани с натрошена керамика. Слава Богу, горе не е взривявано, може би защото липсват внушителни ритуални съоръжения.

Скалните групи на връх Кара Таш (1690 м н.в.) са потънали в забрава. Не и за иманярите.

Ангел Додурове гневен: поизтърканите каменни стъпала към върха са посипани с натрошена керамика.

На върха не е взривявано, може би защото липсват внушителни ритуални съоръжения.

Панорамната гледка обаче и ерозиралите три олтара не оставят съмнение за свещенодействия в древността. Нещо повече – югоизточната част на Кара таш наподобява огромно мъжко лице, гледащо към втъкната „тапа“ в съседство, а двеста метра източно от тях ще открием още стъпала посред орловата папрат, които насочват към друга обредна площадка. До нея се извисява двадесетметрова отвесна скала, разполовена от улей, преминаващ в процеп. Естествен издатък в процепа образува отвор, който слънцето огрява в първата част на деня. Кога точно и пъхва ли се лъч там – следва да кажат археоастрономите, ако това запокитено място изобщо влиза в сметките им.

Скалната арка поражда още въпроси, чиито отговори са възможни след обстойно проучване. Част от хоризонталните ниши, изсечени около нея, приличат на депа за дарове, характерни за здравеносните обреди. Достъпът до отвора е възможен от запад, провирането – също. С повече усилия и влизането от изток би било осъществимо. Лечебна промушилка от далечното минало? Ами останалите вертикални вдълбавания с трапецовидна форма? Готови ли сме за още предположения относно техните функции и местоположение?

Здраво скованата иманярска стълба, подпряна в скалата и помощните пръти, оставени в улея, подсказват за други намерения, които, уви, нямат общо с обредите за здраве, нито с ролята на трапецовидните ниши…

Снимките, които споделих от скалната арка и от целия комплекс на петдесет километра от Гоце Делчев, предизвикаха във Фейсбук куп коментари. Докато мегалитомани и приключенци се впуснаха очаквано в догадки, Крум призна чистосърдечно: „Бях там и спах“. Тази убийствена самоирония я могат малцина, но неговата преливаше от съдържания. Същият този Крум Папазов, чиито възлести ръце те карат да им се поклониш и ги целунеш, бе зърнал „стъпката на жреца“, скалната стълба и звездните карти на Кози камък далеч преди част от тях да бъдат взривени. И много преди да се заговори за това страхотно светилище над Ковачевица. Бил с компания и древната символика там не го впечатлила особено. Два дни по-късно обаче усетил нужда да се върне и да прекара нощта на площадката с тристате цилиндрични вдълбавания. Сам. Взел бутилка олио, вълнени конци за фитили и се изкачил по здрач до различните по големина дупки. Налял в тях олио, сложил им фитилите и ги запалил като кандила. Било неземно. Между обсипания със звезди небосвод и потрепващите пламъчета на скалната площадка, тишината и мракът сякаш се населили от присъствия, сякаш хора, много хора наблюдавали Крум, който посрещнал изгрева без да мигне.

Крум Папазов до ерозиралите олтари, които не оставят съмнение за свещенодействия в древността.

Същият този Крум, който държи къща за гости в Ковачевица, бе живял и в друг свят, за който не си е представял. Достоен внук на строител, успявал да завърши с колцина дюлгери по три-четири къщи за сезон, Крум дочул, че търсят каменари за нашия манастир в Атон. Събрали се четирима и тръгнали. Постно, риба и молитви три години поред. Свикнали. Най-приятно за Крум било да слуша камбаните и да вижда смиреността у монасите – непресторена, чиста. И отношението им към вярата. Бил щастлив там, Атон му липсва.

Та тъкмо този Крум наистина подви крак да поеме дъх, докато оглеждаме скалната арка. И добре, че го стори. Не че не искаше да ни придружи. Защото и той не предполагаше как се стига до Кара таш и какво ще му коства да ни „достави“ почти до върха, въпреки уверенията на Ангел, че все нещо е останало от горските пътища. И ако все нещо бе останало на отиване, единствено Крум бе допуснал какво слизане може би ни очаква. Премълча и най-важното – че натрупаният опит от придвижването в такива райони често подвежда, иначе защо да не избереш същото мъчилище и на връщане. Обръгнал си на коларски пътища, изтърбушени от трактори с лебедки, от камиони с ремаркета, пращящи от кубиците дървесина, от багери влекачи и трупчии с конски талиги. С какво друго да те изненада една джелатска сеч, която не спира с години? Крум го бе предвидил, а ние го разбрахме впоследствие – с целия този кошмар плюс отрошени и разкъртени сектори, коловози от които няма излизане. И ями, от които нямаше да излезем, ако Крум Папазов не бе сраснат с джипа и не беше на „ти“ с премерения риск, бивайки едновременно шофьор, автомонтьор, ориентировач, приключенец. Тъй че на никого не му бе до шеги и закачки в последвалото зверско спускане към водослива на Вищерица и Канина. Че и след това.

Позволи си го само Крум. И то как…

На връщане от Ковачевица отбиваме преди разклона за Буково. Нито лозницата пред крайпътното ханче, нито кафето под сянката й са причина за това отклонение. Поводът е стаеното в царевичния масив гранитно чудовище, което трудно се забелязва от пътя за Банско. Заобиколено от обработваеми площи, то е част от удивителните скални фигури по поречието на Места. Купена, както го наричат местните, лежи в речната тераса на двеста метра от ханчето и на осемнадесет километра от Гоце Делчев. От север поразително прилича на наблюдаващ хоризонта калугер с калимявка, чието око е допълнително изсечено, а от североизток – на спящ мъжки профил. Погледната от изток, самотната скала наподобява двуглава твар с отворена паст, а от юг ще ви сепне като однооко страшилище. Специалистите допускат, че става дума за жертвеник, дооформен като огромно лице (най-вероятно на Дионис), местните предания обаче нашепват, че туловището (20 м височина, 25 м широчина), обрасло днес в млади салкъми, било на бог Перун. Че митичният гръмовержец слязъл от пиринските върхове, за да се изкъпе именно тук. Наредил той вихри и пороища да се извият над мястото, за да прикрият тялото му от хорските очи, Места обаче придошла и Перун затънал в бушуващата вода. Викал за помощ, но стихията приглушила повиците му, а мълниеносецът останал зарит до раменете в тиня и камънаци за вечни времена.