НЛО-то Велко Кънев: Максималист. Обичлив. Чувствителен


Преди няколко дни - на 11 декември, изминаха шест години от смъртта на един от великите актьори на България Велко Кънев. Да си спомим за него и невероятната група НЛО с острите им политически хитове, някои цензурирани

Тогава по повод на тежката загуба Стефан Данаилов, колега и приятел на Велко, говори: “Всички казваме, че ще помним Велко Кънев! Ще го помнят хората, с които остаряваше, с които си пиеше виното, с които се смееше. Осиротяваме, Велко, но понеже беше оптимист и вярваше, че идва ново талантливо поколение в театъра, надявам се то по-често да си спомня какъв артист беше и си остава Велко Кънев!”

Именно за новите поколения артисти ще извикам спомени, както са ми ги споделяли неговите приятели. Като характер Велко беше от онези, за които българинът казва

“душица човек” -

милосърден, щедър,

готов да се притече

на колега в беда

“Няма по-деликатен, по-търпелив човек от него!”, възкликва Ивайло Христов, който повика Велко за снимките на своя филм “Стъпки в пясъка”. “Много ме впечатляваше неговата готовност да помага на хората, независимо дали са колеги, или са извън театъра”, споделя Тони Радичев.

Вежди Рашидов, министър на културата в онези години, казва най-точно и емоционално: “Велко Кънев беше учебник за обич, за това как трябва да живее човек.”

Жал ми е, че едно творческо създание на Велко и неговите най-близки колеги и приятели - Жоро Мамалев, Тони Радичев, Павката Поппандов, Мария Сапунджиева и покойният Чочо Попйорданов - шоуто “Клуб НЛО”,

си отиде тъй

безнадеждно и

незаслужено,

макар и оставяйки само хубави спомени

Велко Кънев е лидерът на НЛО (и негов кръстник) и другите актьори се съобразяват с неговата позиция да не възкресяват шоуто. Колкото и да ги боли. Той поддържа отсъствието на политически теми и закачки, презирайки партийните пристрастия и мании: “Докато правехме предаванията, се смениха няколко различни правителства и като срещах някого от едната партийна група, той казваше: “Само така, г-н Кънев, бийте ги тия, бе, още повече ги сечете ония, бе!” А като дойдоха на власт другите, ни казваха същото. Третите - и те... И така, ония - тия... А нашето предаване никога не е било политическо. Викам си,

“Господи,

няма угодия!...”

Актьорите в шоуто се стремят героите им да са близо до народа, да са съпричастни с хората. Велко допълва: “Ние не ги окарикатурявахме, а показвахме обикновения човек с неговите всекидневни радости и болки.”

Боряна Пунчева, режисьорката на предаванията на “Клуб НЛО”, също е питана често-често дали шоуто ще възкръсне на екрана. През 2013 г. тя започва да преработва старите предавания и да ги пуска отново за рубриката на БНТ “Ретроследобед”. От 48 минути тя ги премонтира в 42 минути. Зрителите незабавно реагират, коментират с благодарност.

Чочо Попйорданов, превъзбуден, ѝ телефонира, напомняйки добрите скечове, предлагайки какво да пипне. Свежестта на шоуто се поддържа именно от извънвремевите смешни ситуации, от социалния хумор и липсата на политическо осмиване. Актьорите представят кратък сюжет и абсурден диалог или нелогична ситуация, обратна на нормалното поведение. Така шоуто става клапа за освобождаване на психологическото напрежение у обикновения българин.

Неговите персонажи

стават нарицателни във всекидневието, важни коментатори на неврозите на времето. Аудиторията на шоуто пробива дори сред 4-5 - годишните. Смехът ѝ става елемент от масовата култура в началото на ХХI век. Автори на шоуто са Любо Пеевски, Димитър Бежански, Весел Цанков, Виктор Самуилов. Текстовете на песните пишат Недялко Йорданов, Живко Колев, Иван Ненков, Васил Сотиров. Музиката създава Стефан Димитров.

Боряна Пунчева разказва: “Установих, че Велко и Жоро Мамалев пеят много хубаво, имат гласови данни с характерност, артистичност, липса на фалш. Бяха най-надарените. А Велко беше изключително взискателен към текста и към стила на изпълнение. Призоваваше да не изпадаме в безвкусица, нито в псевдоинтелектуалщина, тоест да се правим на много умни и над проблемите на хората. Той избягваше евтиния смях, беше силен радетел да не сме злободневни, да се занимаваме с по-общи явления.” Боряна Пунчева споделя, че при повторното пускане през 2013 г. скечовете отново я разсмиват: “Това означава, че са добре изработени, щом хуморът се е запазил и въздейства. От друга страна, понеже е социален хумор, означава, че нещата в реалността не са се променили толкова, че хората вече да не са рефлективни към осмиването им.

Това означава,

че вътре го има

българският

характер”

Боряна описва отношението на актьорите към персонажите от скечовете. Повечето герои на Велко носят драматизъм, който, поставен в конкретна ситуация, поражда комизъм. Случващото се с тях е драматично, пък предизвиква смях. “Жоро Мамалев беше по-бравурен, по-краен, понякога избухваше като шампанско. Докато при Велко имаше сподавеност, овладяност на страстите и емоциите. Като разпределяхме героите, знаехме кое може да изиграе Велко, кое - Жоро, кое - Радичев. Силно впечатление ми правеше скечът “Тримата в кухнята”.

Велко е минималистичен, настоява да не претрупват обстановката и костюмите.

Но когато играе

баровец, се

съгласява да облече

смокинг или костюм Той, който мрази костюмите в собственото всекидневие. Един анекдотичен спомен разказва как през 1994 г. Велко трябва да се изкачи на сцената в Театъра на армията, за да получи наградата “Аскеер” за най-добра мъжка роля за моноспектакъла “Великденско вино”, обаче няма приличен костюм.

Церемонията е в понеделник, а в неделя той тръгва с жена си Дора из магазините

Купуват дрехата, но вечерта забравят да разшият джобовете. На церемонията, като гледа как на наградените преди него падат каските от статуетките на войника (това е шега с аскеера, изваян по подобие на “Оскар” от Георги Чапкънов - винаги му пада каската - б.р.), решава да пъхне своята в джоба на сакото. Дращи с каската по сакото и се сеща, че джобовете са зашити.

Велко предпочита да представя обикновения човечец от крайните градски квартали -

с протрито палтенце

и вехто шалче,

сложил на главата

бомбенце

Боряна си спомня, че най-взискателен към облеклото е Чочо Попйорданов. Пробва, отхвърля, сърди се. Дори се карат с режисьорката. Друг харесван от Боряна скеч е с участието на дядото Велко и бабата Мария Сапунджиева - смешни, отлично изиграни постоянни герои. Зрителите много харесват Велко и Чочо в “Старшинката и Каракочев” - адски смешни.

Когато Павката Поппандов още не е напуснал шоуто, върви скеч с трима партийни функционери, които се подвизават в различни обстоятелства. “Велко беше много изобретателен, когато представяше героя си с ирония - спомня си Боряна Пунчева.- Имаше един скеч, в който играеше Драгомир Драгостинов от Драгоман. Журналист репортер, на когото измисли дефект в говора. Стана една от коронните му роли.”

Заради възможностите сами да създават и обсъждат героите си, да композират сюжета на всяко шоу без постоянната намеса на режисьора, както е в театъра, където обикновено постановчикът е демиургът на сценичното представление, актьорите са силно привързани към шоуто “Клуб НЛО”.

То е замислено

като естрадно шоу

през 1985 г.

от Велко Кънев, Йосиф Сърчаджиев, Павел Поппандов и Жоро Мамалев. През 1986 г. Сърчаджиев обявява раждането му по време на едно “Шоу на грациите” със състезателките по художествена гимнастика, режисирано от Хачо Бояджиев. По някое време на спектакъла той представя на публиката Велко, Поппандов и Мамалев. Те не са непознати лица, зрителите ги помнят от “Оркестър без име” и се вслушват в новината.

Трябва да измислят име на новото шоу. По онова време е модно да се говори за извънземни и така актьорите си тръгват с име на шоуто. През 1996 г. стартира и телевизионното предаване “Клуб НЛО”. Велко Кънев коментира себе си в интересна равносметка: “Понякога се бунтувам много и на другия ден съжалявам, защото е било срещу слабости и неправди, които след това оценявам, че никога няма да се оправят. Това не значи, че съм примиренческа натура, но би ми се искало да гледам по-мъдро на живота, да отминавам много от човешките слабости.

Аз съм малко

максималист в

работата

и се дразня от неточността, от повърхностното мислене около професията, от елементарността. Но понякога си давам сметка, че от когото се дразня, той пък горкият, не е в състояние да се промени. Важното е да се намират съидейници, съекипници, хора, с които заедно да вървим. И така е по-леко. Както е например в НЛО.”

Велко Кънев май е последният моралист сред звездите на българския театър. Дори необкновено силният му пиетет към учителя му във ВИТИЗ - Апостол Карамитев, не е характерен за младите поколения студенти, кото с по-несантиментални, по-рационални и повече се ослушват за изгодата в професията си.

Велко съжалява за онова време, когато вечер след представление

на служебния вход

на Народния театър

чакат почитатели, искащи да споделят възторга си от играта на някой актьор или да поговорят с познати актьори, да вземат автограф. Много близкият приятел на актьора Кирил Кирилов, бившият шеф на залите на Народния театър, коментира: “Велко беше добър и благороден. Благородството е да си над дребнавото и злонамереното. Не съм го чул да обсъжда злободневни теми - просташки, жълти неща. Смяхме се, когато излезе в един жълт вестник, че си купил къща на морето. Чиста, нагла лъжа! Но направи голям ремонт на къщата на майка си в Елхово. Стегна покрива. Когато го избраха за почетен гражданин на Елхово, пак писаха: “Велко Кънев продал къщата на морето, купил в Елхово.” Родителите му са били бедни хора, каква къща ще купува! Майка му ми е разказвала какви тежки времена са изкарали. “ Къщата на родителите му е малка, с две стаи. В едната спи майка му леля Кера, в другата - той, когато си идва в Елхово. Тя я използва като дневна, седи при голямата квадратна маса, изпълнила я цялата.

По стените леля Кера

е наковала снимки

на Велко и Жоро

Мамалев,

на Тони Радичев и Карамитев с автограф: “Щастлив и дълъг път. Даскал Карамитев”.

За необикновените качества на Велко като режисьор говори шефът на частния театър “Мелпомена” Светлин Стоилов. Неговият баща Георги Стоилов създава “Мелпомена” и привлича прочути актьори - Асен Блатечки, Елена Петрова, Димитър Рачков, Любомир Нейков. Представленията им събират пълни салони и понякога на касите избухват истински битки между персонала и зрители, неуспели да си купят билети. След смъртта на Георги Стоилов ръководството на трупата поема неговият син Светлин. Випусник на НАТФИЗ, той също се справя умело с управлението на театъра и дори спечелва званието “най-добър театрален мениджър”.

Смъртта заварва Георги Стоилов в началото на репетициите на ново заглавие - “Благородният испанец” от Съмърсет Моъм. Светлин се чуди дали да забрави този проект, когато Асен Блатечки му подхвърля идеята да покани Велко Кънев за режисьор. Велко вече е поставил “Дядо Коледа е боклук” на 4-ия етаж на Народния с такъв успех, че става сензация. Не познава Велко, но когато му телефонира, именитият актьор веднага се отзовава. Той харесва текста на британеца Моъм и подбира екипа. Започва репетиции. И сега Светлин разказва за изумителното положение на сцената: “Гледах колегите си, когато Велко им говореше - слушаха го с паднали уста. Той е и режисьор, и актьор, когато репетира. Когато вървеше представлението, бях до него зад кулисите и виждах как лицето и тялото му изиграват всяка роля на колегите. Беше подготвен да е лидер. Страшен мъжкар! Аз му говорех на вие.

През последните години от живота си Велко работи в Бургаския театър, където шеф е приятелят му - режисьорът Борислав Чакринов. Когато отива сутрин рано към театъра за репетиция, минава през градинката, където е статуята на бургазлията Апостол Карамитев, неговия учител в театралния институт. Юрий Ангелов, състудент на Велко и близък приятел от студентските години, говори: “Велко допринесе най-много от всички ученици на Апостол. Най-честно и най-много. Той изпълни своята мисия на интелектуално ниво и си отиде като апостол. Той се втурна и изгоря съзнателно. И Апостол Карамитев беше такъв. Когато напуска нашия свят, човек си отива само с физическото си тяло. Но остава с духа си и особено с това, с което е допринесъл на общността!”

По повод на спектакъла “Дванайсет разгневени монолога”, композиран от Велко Кънев от постановките в Народния театър с негово участие и изпълнен от него на юбилейната вечер в чест на 60-годишнината му, драматургът на театъра по онова време Андрей Филипов публикува в програмата за спектакъла интервю с юбиляря. Между другите въпроси Филипов го пита дали може да си направи автопортрет с няколко думи. Велко Кънев отговаря:

“Жаден. Недоволен. Мечтаещ. Фантазьор. Работлив. Максималист. Обичлив. Емоционален. Чувствителен... Всички тези качества могат да се тълкуват и като слабости. Това не са приоритети на модерния човек... Но аз не се сърдя за това, че не притежавам чак дотам модерно мислене.”


Четете още:

🔴 Преуспял емигрант реши да се върне на село. Вижте как се чувства!

🔴 Д-р Неделя Щонова ви дава една проста, но изключително ефикасна рецепта, която ще ви отърве от много болести!

🔴 Педя човек-лакът брада,една от емблемите на БНТ през 80-те





Източник: 24 часа





Коментари

горе