В ПАМЕТ НА БОЯН ПЕТРОВ – алпинистът, зоологът, пещернякът, природозащитникът, общественикът



image

За него в последните години е писано много, но това, което се разигра в първите дни на месец май по склоновете на най-ниския осемхилядник, ни дава основание отново да се върнем към обичания ни алпинист, зоолог, природозащитник, общественик – Човека Боян Петров. Няма да е пресилено, ако кажем, че след априлските дни на 1984 г., когато Христо Проданов  изживяваше последните си дни по склоновете на връх Еверест, обстоятелствата се повтарят в не по-малка сила и с Боян.    

Боян Петров е роден на 7 февруари 1973 г. в София. Голяма част от детските си години обаче прекарва в гр. Перущица при баба и дядо по майчина линия. Една година той учи за агроном в Аграрния университет в Пловдив, но сърцето му го тегли към зоологията и биологията, поради което се мести в СУ „Климент Охридски”.
Още от ученическите години се увлича по пещерите, като прилепите му стават любими животни дотолкова, че да станат и негова професия. В студентските си години вкусва и от магията, наречена алпинизъм. Магия, която става смисъл и съдържание на неговия живот, но не и „на всяка цена” – оценка, която някои от недотам запознати с алпинизма се опитват да наложат.
От алпинизма не го откъсват редицата проблеми от здравословно и чисто житейски проблеми. На два пъти се преборва с онкологични проблеми, от ухапване на отровни влечуги, както и пословичния му диабет и накрая двете транспортни произшествия като и двете без никаква негова вина.
Без да се откъсва от пещерите, Боян много активно навлиза в истинския, големия алпинизъм. Всичко върви обаче по приетите норми и правила на педагогиката – от по-лесното към по-трудното, от познатото към непознатото, от известното към непознатото.
Първият му истински сблъсък с алпинизма започва оттам, откъдето са тръгнали повечето от водещите ни алпинисти – „Черният триъгълник” на северната стена на вр. Мальовица. Върхът, който със  своята отвесна северна стена се превърна в символ на българския алпинизъм. Така, едва 18-годишен,  той осъществява това емблиматично изкачване, което може да се приеме за истинското му кръщене в алпинизма. Следва увлечението по леденото катерене, любимото му място – интересните маршрути на северния Джендем.
Боян навлиза в алпинизма тогава, когато „Желязната завеса” не е тази пречка, която е била за поколението преди него. Идват изкачвания в Алпите. Не след дълго /2000 г./ стъпва и на първия си петхилядник – вр.  Арарат /5137м/ - най-високия връх на съседна Турция. Там височината не му създава проблеми и това му дава увереност за по-интересни и примамливи върхове.
В националната ни експедиция до вр. Броуд пик /2001г./ само лошото време не му позволява да стъпи и на първия си осемхилядник. Нищо не му пречи обаче на връщане от Пакистан да погледне в кратера на първия си вулкан – Демавенд /5672 м/.
По това време идва моментът, в който поколението преди него закономерно предава щафетата, а и достъпът до чуждите планини и върхове няма трудностите на предишните алпинисти. През 2003 г. Боян Петров стъпва и на първия си седемхилядник – вр. Авицена /7134 м/. По това време е в ход подготовката за националната ни експедиция „Еверест-2004”, посветена на 20-годишнината от първото българско изкачване на първия връх на планетата. Впрочем и изкачването на вр. Авицена е в рамките на тренировачния лагер-сбор в Памир.
Въпреки отличното му представяне на този лагер, заболяването на Боян от диабет става причина той да не бъде включен в състава на експедицията. Това е един много важен и преломен момент в него. Боян обаче не се отчайва, а още повече се амбицира и само за осем месеца от януари до август на 2004 г. успява да стъпи на три от 7-те континентални първенци – Аконкагуа /6962 м/, за Южна Америка, Денали / 6193 м/ за Северна Америка, Елбрус /5642 м/ за Европа...
По време на експедицията на Броуд пик Боян за първи път вижда красавеца на Каракорум К-2 – върха, чийто отвесни стени и ръбове така силно го впечатляват, че този връх не слиза от мислите му.
Едва четири години по-късно, заедно с приятеля си Дойчин Боянов, направил много силното си начало в алпинизма, достигайки заветните 8848 метра без ползването на допълнителен кислород, поемат към голямата си мечта. Въпреки изключително неблагоприятните атмосферни условия, двамата, единствени за тази година, излизат над 8-те хиляди метра. Този успех дава нови сили за Боян и увереност, че успехът му над най-високите върхове вече е съвсем близо. Е, не се излъгва.
През 2009 г. Хидън пик /8068 м/ става първият му осемхилядник. След кратко прекъсване идва големият му успех – три осемхилядника за по-малко от 100 дни: Кангчендзьонга /8586 м/, Броуд пик /8047 м/ и не само най-красивият  сред надоблачните гиганти, но и най-трудният – К-2 /8611 м/. Един успех, наредил го непосредствено след най-добрите в световния алпийски елит. И отново хет-трик през 2016 г. – Анапурна, Манаслу и Нанга Парбат.
Боян се утвърди като голямо име в световния елит и стана желан партньор във всяка експедиция. Набра опит. На всеки връх тръгваше и успяваше в чист алпийски стил – без допълнителен кислород, без придружаващ го шерп и почти винаги вървеше напред, пробивайки път за следващите го алпинисти. Събра в актива си 10 осемхилядника. Останаха му само четири.
В планината Боян не бе само алпинист. Той умело съчетаваше спортните си изяви с професионалните си интереси. Проникна в повече от 450 пещери и пропасти. Слезна в пещерите на Албания, България, Гърция, Китай, Косово, Македония, Хърватия и Черна гора. Обогати колекцията на природонаучния музей с над 25 високопланински вида - животни и птици, някои от които наречени на неговото име /в света на науката съществуват такива правила/. В планината Боян не е само спортист, но и учен, и изследовател.
Боян Петров прояви и своята висока гражданска отговорност в опазването на природата – в ненужното застрояване на Пирин. Изрази своето компетентно мнение и за магистралата през Кресненското дефиле. Всичко това неимоверно много повдигна авторитета му сред стотиците и хиляди ценители на красивата ни природа. Стана „Мъж на годината” /2017 г./. Четири години подред намира място в годишната класация на 10-те най-добри спортисти на България – 2014, 2015, 2016 и 2017 години.
Боян натрупа ценен опит в голямата планина. Прояви се като трезво мислещ и действащ алпинист. Правилно планираше и спазваше принципите на височинния алпинизъм. В хималаизма направи най-много от нашите алпинисти. Винаги действаше премерено – без излишни рискове или подценяване на даден връх. И затова не мога да приема опитите на някои „алпинисти”, които имат като най-голямо постижение изкачването на Черни връх, да изразяват своите „компетентни” мнения.
Боян тръгна за пролетния сезон на Хималаите много сериозно подготвен физически и технически. Това го потвърдиха и направените му изследвания дни преди тръгването за Шиша Пангма /10 април/. На място атмосферните условия не попречиха, както на него, така и на останалите 10 участници в международната експедиция, да изградят междинните си лагери. Когато на 29 април всичките членове на експедицията тръгват нагоре за последен щурм, синоптиците не виждат предпоставки за това, което се случи само няколко дни по-късно. Нагоре Боян се движи в много добро темпо. Изпреварва колегите си с ден напред. Когато те са на втори лагер /7100 м/, той нощува на лагер три /7500 м/. И на 3 май нищо не предвещава това, което става в по-късните часове на деня.
В първите часове на започващия ден Боян се отправя за върха. Напуска палатката си, в която оставя и спалния си чувал. Никога и никой алпинист не взема спалния си чувал и палатката в последния, решителен щурм, защото той трябва след изкачването да се върне поне до напуснатата последна палатка. В същия ден останалите членове на експедицията достигат трети лагер, където намират палатката и спалния чувал на Боян. Междувременно атмосферните условя са се влошили много и бързо. Боян е към върха. Докъде достига, аз нямам смелостта да назова – дали е достигнал 8027-те метра или е започнал връщането си своевременно. Надявам се той да е преценил на място. Вярвам, че по-точно решение никой не може да вземе от топлите си стаи в София или в някои друг български град. Само той е в истинската ситуация в момента. Убеден съм в правилното решение, което той е взел. А защо не е стигнал до базовия лагер, все още е трудно да кажем.
Помните ли? Обърнахте ли внимание на едно от телевизионните предавания за повсеместните валежи и наводнения в Индия в първите дни на месец май. Там между редовете се намеква, че може би тази  година мусоните са изпреварили своето обичайно време – края на май??      
На алпинизма отдадох цели 62 години. Нямам опита на Боян от височинните изкачвания, защото моят скромен опит се простира само до първото българско изкачване на връх над 7-те хиляди метра – вр. Авицена /тогавашен пик Ленин/ 7134 м. Познавам обаче много добре Боян. Смея да твърдя, знам, уверен съм в неговите възможности, опит и съм сигурен, че той е взел единственото и правилно решение. А какво се е случело на 3 май или няколко дни по-късно? Дано успеем да научим.
Може би ще бъда много смел в предположенията си, но от всичко, което изслушах, прочетох и прегледах в тези 10-12 дни допускам, че това, което се е случило с Боян, е станало на път към базовия лагер и то след едно успешно изкачване на върха. Жалко, че той нямаше в себе си сателитен телефон, за да ни уведоми за това.
 
*

Назад в годините

18 септември 1992 година! Току-що е започнала новата учебна година в Аграрния университет в Пловдив. Учебното заведение, където в продължение на близо 40 години бях преподавател по физическо възпитание. По традиция първият час по физическо възпитание на новоприетите студенти се провеждаше заедно с целия курс, а не по групи, както това става през семестъра.
Насядали удобно в обширното фоае на новата ни Спортната зала, всички новоприети студенти изслушват напътствените слова на ръководителя на катедрата, както и изискванията за спортното облекло и начина на провеждането на самите редовни часове. В този ред на информация ръководителят представяше и преподавателите, които бяха с различни специалности – футбол, волейбол, баскетбол, лека атлетика, борба, художествена гимнастика, плуване /университетът ни имаше единствения плувен басейн в новата си учебна база/, ски, алпинизъм и спортно ориентиране. До него, както в „делови президиум” да, имаше по онова време подобно понятие, да са всички преподаватели в катдрата.
А те освен провеждането на редовните часове, ръководеха и тренировъчните занятия на тези студенти, които още от ученическите си години са се занимавали с даден вид спорт. Тези студенти, които ще продължат заниманията си по практикувания от тях спорт, се освобождаваха от редовните часове по физическо възпитание, тъй като те трябваше да присъстват поне 3-4 пъти седмично на тренировъчните занимания под ръководството на специалиста по дадената дисциплина.
Нямах предварителна информация, че тази година в университета е приет студент насочен към алпинизма. Не очаквах, че след края на беседата някой ще ме потърси и изяви желание да се занимава или обучава в алпинизма – моята специалност.
Голяма обаче бе изненадата ми, когато към мен подходи непознат за мен студент. „Доцент Бешев, аз съм пещерняк, но тук бих желал да се занимавам с алпинизъм. Казвам се Боян Петров”. Зарадвах се и проведохме кратък допълнителен разговор. По това време изкуствената стена за катерене от Спортната зала на физкултурното дружество „Академик” бе преместена в нашата Спортна зала. Една прекрасна възможност за тренировка, съпроводена с някои екстри, които на друго място, в друг пловдивски университет нямаше – удобни съблекални, баня с топла вода, възможност и за плуване.
Така стана запознанството ми с Боян Петров. В нашия университет той бе само една година. Балът му от приемните изпити тогава не достигаше, за да бъде приет в Софийския университет „Климент Охридски”, поради което бе приет в Пловдив, където балът му даваше това право. А както впоследствие се разбра, той ежедневно пътуваше до гр. Перущица, където нощуваше при баба и дядо по майчина линия.
В Пловдив Боян изкара само една година и се прехвърли в София. В правилника на ВУЗ-зовете имаше такава клауза, че след завършването на първата година и при показан успех над „Много добър“, прехвърлянето можеше да се осъществи. Това стана и с Боян.
Прибирането му в София, където той живееше с родителите си, не ни раздели. Често се срещахме на редица алпийски прояви. Следях неговото развитие, а то беше повече от успешно. Отдаден изцяло на зоологията и най-вече на прилепите, Боян едновременно се отдаваше без остатъци както на алпинизма, така и на спелеологията. С годините той се оформяше като много добър алпинист. Често бе избиран и в ръководния орган на българския алпинизъм – БАК, впоследствие БФА, БФКА. Бързо извоюва място и сред елита на българския алпинизъм. Контактите ни продължиха и дори се засилиха, когато вече бе заел мястото си и в елитния алпинизъм, най-вече в хималаизма. Той направи в Хималаите и Каракорум най-много от всички български алпинисти!
    Изпращах го преди всяко заминаване за Хималаите и го посрещах след всеки успех, а те не бяха малко – точно 10 осемхилядника, на 4, от които той бе осъществил първо българско изкачване. И така до 2018 година, когато нямаше кого да посрещна...

За в. „България СЕГА“
Доц. Сандю Бешев    

Снимките са предоставени от доц. Сандю Бешев и се публикуват с неговото съгласие.


Четете още:

🔴 Радев: 29 г. от началото на прехода демокрацията е критично застрашена

🔴 Баровецът Ваньо - горд собственик на "Бугати"-то за 5 милиона, си изпати жестоко заради скъпарското си возило!

🔴 Всяка дама трябва да го знае! Ето как да си изберем правилната височина на токчетата, за да не ни болят краката





Източник: България сега





Коментари

горе