Спомен за Божидар Димитров {СНИМКИ}

Когато Божидар Димитров почина на 1 юли 2018 г., си спомних как преди време трябваше да правим интервю с него като директор на Националния исторически музей. Отиваме с колежката, а той ни чака пред входа.

„Пиеро, ела да ме снимаш тук с едно дете“, ми казва.

Кв’о дете, кв’и пет лева, си мисля аз... тоя не е добре, нали сме дошли сериозно интервю да правим. Води ни той отстрани на сградата и ни показва въпросното дете - вързано с дълго въже, спи доволно върху едни кашони. „Детето“ се оказа пухкава тримесечна топка, прилайваща и скимтяща от радост.

Каракачанка е, гордо ни заявява Божидар и се хвърля върху него. След десетина минути прегръдки и кълбета напред-назад внезапно спряха и застинаха за снимка.

Това беше най-възхитителното и прекрасно нещо, което ми се беше случвало през последните няколко месеца в онези дни.

Г-н Димитров, мъж на 62 години – директор на НИМ, облечен с костюм и вратовръзка, седеше като малко дете върху мръсни кашони и гушкаше с цялата си обич, на която бе способен, едно бебе куче.

Колежката стоеше вкаменена и ококорена. Беше на ръба на изкушението да осинови и двамата.

Години по-късно бяхме заедно с Божидар Димитров в командировка до Гърция и Македония. Минахме няколко пъти границата между двете страни. Той надуваше докрай „Шуми Марица“ при всяко доближаване до граничен пункт.

Пушеше цигара от цигара и говореше, говореше постоянно и съживяваше мъртви хора и епохи. Отдавна изчезнали владетели, древни градове, обикновени воини, църкви, храмове, гробници, царици...

Всички те минаваха покрай прозореца на колата и живееха отново. Крещяха от ужас или от екстаз, воюваха, раждаха се, побеждаваха или падаха, облени в кръв...

След време, шофирайки покрай същите тези места, видях, че това са най-обикновени празни полета. И разбрах, че някога, седейки до този човек, без да си давам сметка, съм пътувал в машина на времето.