Емиграция от Лондон към дома

Малката истина за животът кратък…




Ще Ви разкажа нещо, което ми се случи съвсем скоро, преди броени дни. Нещо, което разтърси моите мисли, чувства и сякаш остави болка в моето сърце.
Както казах по-рано, преди броени дни животът ме отведе в един друг Свят, но отново изпълнен с хора. Свят, който тече със своето темпо и динамика, но твърде различни от нашия; делничните дни са изпълнени със сенки, а душите на хората, там, са пропити с много тъга и несподелени с никого сълзи горчиви. Този Свят открих в Дома за възрастни хора в село Кутово, община Видин. Стигнах до него чрез задачите възложени ми по един от многото европейски проекти в областта на младите хора и международното сътрудничество, но в случая това няма никакво значение.

Директорката и персонала на Дома за възрастни хора в село Кутово, посрещнаха мен и участниците по този проект (младежи от България и Румъния) с много усмивки, топлина, отношение и солидарност към възрастните баби и дядовци, живеещи в този дом.

Всички ние се запознахме с бабите и дядовците (някои от тях им бе трудно да говорят на български и предпочетоха да продължим на влашки, което за мен не бе трудност, защото владея румънски език и диалектите на този език), научихме техните имена, предразположихме ги за разговор и започнахме да говорим за живота и къде сме ние в него. И знаете ли какво научихме ...? Много неща, които промениха не само мен, но и всички участници по този проект.

Изнемощелите, но полужизнени баби и дядовци, започнаха да ни разказват от къде идват те, детството и приятелството, красиви и светли спомени от времето на тяхната младост, животът по време на българския комунизъм и „Бай Тошовото“ управление, първа среща с любовта, радостта да си родител и пр…

След дългите и омайващи разкази на сладкодумните хора, които са зажаднели за събеседник и мил слушател, сменихме курса и посоката на така приятните ни разговори като стигнахме до същността на това: „Защо те са в този дом за възрастни хора, а не са в своите къщи сред семействата си, близките и приятелите си?“. След този въпрос, получихме отговори, които ни оставиха безмълвни, сякаш бяхме вкаменелост, а сълзите в очите ни напираха бурно и оставаха само няколко думички, които да бъдат изказани с още мъка и емоции, с което да прелеят клепачите ни и да облеят нежните ни и невинни младежки лица.

Всички те, бяха изоставени от своите родни деца. Всички те, бяха забравени от тях. Всички те, живееха в самота и тънеха живите им тела в надземна забрава без нежност и милост.

Когато хората, говореха за моментите на раздяла с техните близки и живота си, те гледаха в далечината в стаята, в която бяхме, или поглеждаха с леко присвити навлажнени очи към тавана със сиво-бели сенки, носени от есента… Говореха без емоции, думите им значеха празнина и вялост. На моменти изпитвах студенина от думите им, дори изтръпвах от душевен страх. Ежедневието им е еднообразно, монотонно, говорят със своите четири стени и слушат верният си приятел - телевизорът.

Само за три дни посещения и присъствието ни там, тези миловидни и самотни старци ни заобичаха, запрегръщаха и целуваха дори ръцете ни.

По-специално искам да разкажа за една от бабите, която ме развълнува прекалено силно. Ще споделя няколко думи за нея: „Коси сребристи, глас замлъкнал, лицето като на всяка една старица – грубо с бръчки от живота, а душата – от нея музика се лее!“. Тази баба имаше починал близък или дете, частично засягане на двигателните движения на ръцете и загуба на гласа след мозъчен инсулт.

Открих я съвсем случайно, когато чух от някъде в Дома да се носи красива мелодия на валс, която извираше от акордеон. Тръгнах да я търся – мелодията, която ме отведе на втория етаж в стаята на тази белокоса старица, която натискаше клавишите на акордеона с изпъкналите си вени, покрити с кожата и стара.

Застанах до нея и затананиках валса… По едно време тя спря, изправи се и ми подаде акордеона да опитам и аз – сякаш тя знаеше, че мога и аз да за свиря. Взех в ръцете си твърде малкият акордеон и тогава запях и засвирих любимата за мен и хиляди българи песен „Я кажи ми, облаче ле бяло“, с което тя се разчувства и насълзи.

Това бе първата ми среща с тази възрастна Дама. Тя ми разказа чрез мимики и жестове, че някога е свирила на пиано и че била учителка, а днес акордеонът е единствената и утеха в живота. Благодарение на музиката и желанието да свири след инсулта си, тя се възстановява с помощта на малкия си акордеон, който има само две октави - утеха за спомена по нейното пиано.

Ние след това продължихме със своите дейности, заложени по проекта, но в един неочакван за мен момент, докато обяснявах и диктувах структура на благодарствено писмо на едни от участниците ни, усетих някой да ме потупва по рамото. Изправих се, обърнах се и отново я видях, същата тази белокоса старица, която в крехките си ръце държеше едно пликче и ми го подаде. Първоначално и казах: „Недей, не трябва..!“, а тя още по-силно ми хвана ръцете като по средата бе пликчето, което ми бе подала. Прегърнах я и благодарих…, а в прозрачното пликче ми бе сложила една жълта круша, чифт тънки чорапки и две пакетчета несткафе „3 в 1“.

Тръгнахме си от дома. Веднага щом пристигнахме в града, отидох да и купя нещо, което да и поднеса на следващия ден, защото бе последен ден от нашия проект. Взех и картина на „Баба Вида“, керамична плочица „Най-добрата баба“ и една красива картичка, която по-късно разписах с много любов, със сълзи на очи и благодарности.

Отново сме там, в дома за възрастни хора в село Кутово.

Потърсих същата старица от 14 стая, която свиреше отново на своя акордеон. Почуках на вратата. Отвори се. А тя се стъписа назад като ме видя с подарък в ръце за нея. Поднесох и го, тя се разчувства. Казах и, че слизам при останалите баби и дядовци и че я очакваме и нея. По-късно тя слезе при нас и останалите възрастни хора.

Настана момент да си вземем довиждане с всичките живущи в дома. В момента, който започнахме да си казваме „Довиждане!“, хората ни благодаряха, че сме се сетили за тях, целуваха ни, милваха ни и споделяха, че отново ще ни чакат.

Тръгнах, но остана една баба, която ме разплака с думите „Бъдете живи и здрави! Нека Бог бъде с вас!“, изказвайки тези думи тя плачеше и ридаеше от мъката си голяма сякаш…

Пиша, за да се знае! Говоря, за да се чува! Снимам, за да се запомни!

С уважение и респект към възрастните хора,
Мирослав Людмилов!
27 октомври 2018 год. - Видин (България)

Мирослав Людмилов

Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!



Следваща статия:
Какво значение носят цветовете на българската шевица

Коментари

Видео на деня

горе