Баба Гина от Лехчево: На сума народ съм дала рецептата, един недоволен няма!

Малката истина за животът кратък…




Ще Ви разкажа нещо, което ми се случи съвсем скоро, преди броени дни. Нещо, което разтърси моите мисли, чувства и сякаш остави болка в моето сърце.
Както казах по-рано, преди броени дни животът ме отведе в един друг Свят, но отново изпълнен с хора. Свят, който тече със своето темпо и динамика, но твърде различни от нашия; делничните дни са изпълнени със сенки, а душите на хората, там, са пропити с много тъга и несподелени с никого сълзи горчиви. Този Свят открих в Дома за възрастни хора в село Кутово, община Видин. Стигнах до него чрез задачите възложени ми по един от многото европейски проекти в областта на младите хора и международното сътрудничество, но в случая това няма никакво значение.

Директорката и персонала на Дома за възрастни хора в село Кутово, посрещнаха мен и участниците по този проект (младежи от България и Румъния) с много усмивки, топлина, отношение и солидарност към възрастните баби и дядовци, живеещи в този дом.

Всички ние се запознахме с бабите и дядовците (някои от тях им бе трудно да говорят на български и предпочетоха да продължим на влашки, което за мен не бе трудност, защото владея румънски език и диалектите на този език), научихме техните имена, предразположихме ги за разговор и започнахме да говорим за живота и къде сме ние в него. И знаете ли какво научихме ...? Много неща, които промениха не само мен, но и всички участници по този проект.

Изнемощелите, но полужизнени баби и дядовци, започнаха да ни разказват от къде идват те, детството и приятелството, красиви и светли спомени от времето на тяхната младост, животът по време на българския комунизъм и „Бай Тошовото“ управление, първа среща с любовта, радостта да си родител и пр…

След дългите и омайващи разкази на сладкодумните хора, които са зажаднели за събеседник и мил слушател, сменихме курса и посоката на така приятните ни разговори като стигнахме до същността на това: „Защо те са в този дом за възрастни хора, а не са в своите къщи сред семействата си, близките и приятелите си?“. След този въпрос, получихме отговори, които ни оставиха безмълвни, сякаш бяхме вкаменелост, а сълзите в очите ни напираха бурно и оставаха само няколко думички, които да бъдат изказани с още мъка и емоции, с което да прелеят клепачите ни и да облеят нежните ни и невинни младежки лица.

Всички те, бяха изоставени от своите родни деца. Всички те, бяха забравени от тях. Всички те, живееха в самота и тънеха живите им тела в надземна забрава без нежност и милост.

Когато хората, говореха за моментите на раздяла с техните близки и живота си, те гледаха в далечината в стаята, в която бяхме, или поглеждаха с леко присвити навлажнени очи към тавана със сиво-бели сенки, носени от есента… Говореха без емоции, думите им значеха празнина и вялост. На моменти изпитвах студенина от думите им, дори изтръпвах от душевен страх. Ежедневието им е еднообразно, монотонно, говорят със своите четири стени и слушат верният си приятел - телевизорът.

Само за три дни посещения и присъствието ни там, тези миловидни и самотни старци ни заобичаха, запрегръщаха и целуваха дори ръцете ни.

По-специално искам да разкажа за една от бабите, която ме развълнува прекалено силно. Ще споделя няколко думи за нея: „Коси сребристи, глас замлъкнал, лицето като на всяка една старица – грубо с бръчки от живота, а душата – от нея музика се лее!“. Тази баба имаше починал близък или дете, частично засягане на двигателните движения на ръцете и загуба на гласа след мозъчен инсулт.

Открих я съвсем случайно, когато чух от някъде в Дома да се носи красива мелодия на валс, която извираше от акордеон. Тръгнах да я търся – мелодията, която ме отведе на втория етаж в стаята на тази белокоса старица, която натискаше клавишите на акордеона с изпъкналите си вени, покрити с кожата и стара.

Застанах до нея и затананиках валса… По едно време тя спря, изправи се и ми подаде акордеона да опитам и аз – сякаш тя знаеше, че мога и аз да за свиря. Взех в ръцете си твърде малкият акордеон и тогава запях и засвирих любимата за мен и хиляди българи песен „Я кажи ми, облаче ле бяло“, с което тя се разчувства и насълзи.

Това бе първата ми среща с тази възрастна Дама. Тя ми разказа чрез мимики и жестове, че някога е свирила на пиано и че била учителка, а днес акордеонът е единствената и утеха в живота. Благодарение на музиката и желанието да свири след инсулта си, тя се възстановява с помощта на малкия си акордеон, който има само две октави - утеха за спомена по нейното пиано.

Ние след това продължихме със своите дейности, заложени по проекта, но в един неочакван за мен момент, докато обяснявах и диктувах структура на благодарствено писмо на едни от участниците ни, усетих някой да ме потупва по рамото. Изправих се, обърнах се и отново я видях, същата тази белокоса старица, която в крехките си ръце държеше едно пликче и ми го подаде. Първоначално и казах: „Недей, не трябва..!“, а тя още по-силно ми хвана ръцете като по средата бе пликчето, което ми бе подала. Прегърнах я и благодарих…, а в прозрачното пликче ми бе сложила една жълта круша, чифт тънки чорапки и две пакетчета несткафе „3 в 1“.

Тръгнахме си от дома. Веднага щом пристигнахме в града, отидох да и купя нещо, което да и поднеса на следващия ден, защото бе последен ден от нашия проект. Взех и картина на „Баба Вида“, керамична плочица „Най-добрата баба“ и една красива картичка, която по-късно разписах с много любов, със сълзи на очи и благодарности.

Отново сме там, в дома за възрастни хора в село Кутово.

Потърсих същата старица от 14 стая, която свиреше отново на своя акордеон. Почуках на вратата. Отвори се. А тя се стъписа назад като ме видя с подарък в ръце за нея. Поднесох и го, тя се разчувства. Казах и, че слизам при останалите баби и дядовци и че я очакваме и нея. По-късно тя слезе при нас и останалите възрастни хора.

Настана момент да си вземем довиждане с всичките живущи в дома. В момента, който започнахме да си казваме „Довиждане!“, хората ни благодаряха, че сме се сетили за тях, целуваха ни, милваха ни и споделяха, че отново ще ни чакат.

Тръгнах, но остана една баба, която ме разплака с думите „Бъдете живи и здрави! Нека Бог бъде с вас!“, изказвайки тези думи тя плачеше и ридаеше от мъката си голяма сякаш…

Пиша, за да се знае! Говоря, за да се чува! Снимам, за да се запомни!

С уважение и респект към възрастните хора,
Мирослав Людмилов!
27 октомври 2018 год. - Видин (България)

Мирослав Людмилов

Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!



Следваща статия:
Какво значение носят цветовете на българската шевица

Коментари

Видео на деня

горе