Родопите от "Орлово око"

Събуждам се отпочинала и готова за нови приключения. Слънцето още не се е изкачило по отвесните скали и къщите сънуват последния си сън. Докато закусвам и отпивам от мурсалския си чай, първите златни лъчи вече галят изстиналите улици. Като милувка на любим човек те стоплят покриви и дувари. Стоплят и сърцето ми, което трепти пред този вълшебен миг, който природата ми подарява тук и сега.

Днес ме очаква пътешествие до Ягодинската пещера и наблюдателната площадна „Орлово око”, така че нарамвам авантюристичния си дух и тръгвам към село Ягодина. Изпраща ме едно от селските кучета, което винаги тича нанякъде с изплезен език. Сега бяга след колата. След няколко метра обаче се отказва, спира и ми маха с опашка за довиждане. Излизам от Триград и навлизам в ждрелото , което ме обвива в хладна прегръдка. Още неокъпано от слънцето, то изглежда някак мистично, като пазител на вековни тайни.

Пристигам пред Ягодинската пещера. Още преди да успея да се добера до касата, местните ме засипват с предложения за разходка с джип до „Орлово око”. Събирам няколко визитки и обещавам да се върна, след като обиколката на пещерата приключи. Включвам се в една от първите групи за деня, но въпреки това тя наброява тридесетина души. Докато екскурзоводът ни разказва за пещерата, хладен въздух пропълзява от входа ѝ и аз леко потръпвам. Ентусиазмът и любопитството ми обаче замъгляват усещането за студ, е и едно дебело яке няма да ми е излишно.

Късат билетчето ми и влизам в пещерата. Въздухът е влажен, а подът хлъзгав, затова внимавам къде стъпвам. Първата ми спирка е „Новогодишната зала”. Кръстена е така, защото тук всяка година спелеолозите посрещат 1-ви януари. Така че нека елхата, която ще видите, не ви изненадва. Залата е пригодена и за сключване на брак. Както се шегуват екскурзоводите: „В Ягодинската пещера ги женим, в Дяволското гърло ги развеждат”. Преминавайки по криволичещия коридор, виждам различни пещерни образувания. Ако имате по-развихрено въображение, в някои от тях може да откриете познати образи като Дядо Коледа, Дева Мария с Младенеца, Снежанка и седемте джуджета, Пижо и Пенда. Разходката ми приключва пред езерце, в което прозират малки перли. Според екскурзовода Ягодинската пещера е единствената в Европа, в която може да се види нещо подобно.

Вървейки към паркинга, минавам покрай шарени сергии отрупани със сувенири, бурканчета пълни с мед и сладко, и пликчета мурсалски чай. Повдигам поглед и виждам надвисналата над пропастта наблюдателна площадка. До нея може да се стигне по екопътека, която отнема около един час, но аз предпочитам да се отдам на малко офроуд преживявания. Още сутринта си бях харесала превозно средство, а именно стар военен джип. Настанявам се най-отзад и шофьорът затваря вратите. Още щом двигателят изръмжа и вятърът разроши косата ми, разбрах, че съм направила правилния избор.

Пътуваме към село Ягодина. От време на време нашият водач ни предупреждава да си навеждаме главите, за да не преживеем близка среща с някой надвиснал клон. Зеленината препуска покрай мен, образувайки пъстър килим. Само вятърът свисти покрай ушите ми. Мислите ми се изгубват някъде. Усещам как съзнанието ми се прочиства. Ето това означава да се отдадеш на мига.

Пред мен изплуват първите къщи на Ягодина. Ръмженето на двигателя намалява. Косата ми се спуска по раменете в безпорядък. Минаваме през центъра на селото. Местните явно са свикнали с всекидневния туристически поток, защото ни махат с усмивка и отново потъват в сладки разговори под една върба. Не липсват и чаровните сергии, застлани с шарени покривки и отрупани с домашни сладка. Те внасят уют в иначе бедното село, каквито са и повечето населени места в района. Въпреки това обаче, те могат да ви дарят с преживявания, за които дълго ще си спомняте с усмивка.

Изведнъж пътят свършва. Шофьорът ни подготвя с думите „Дръжте се” и истинското приключение започва. Джипът без проблем се изкачва по стръмното. Издига се, клатушка се, но не се предава. Намерението ми да фотографирам цялото преживяване бързо се изпарява, защото ръцете ми са вкопчени в седалката. Взирам се в прашната диря, която оставяме след себе си. Оттук селото изглежда като избледняващ мираж. Само минарето на джамията стърчи над облака прах и отразява слънцето.

Разминаваме се с друга група, която се връща от върха. Хората се смеят, ръкомахат и подскачат в каросерията. Поздравяваме се, но вятърът поема думите ни и ги разпилява. Няма значение, искрящите ни погледи са достатъчни, за да се разберем. Започва серия от остри завои, които се вият покрай пропаст. Водачът ни умело се справя с всяко предизвикателство на пътя и ни подарява голяма доза адреналин. Пита ни как сме и след като всички вдигаме палец нагоре, настъпва газта. Той определено е решил да ни създаде спомени, за които дълго да разказваме.

По средата на един от завоите колата спира. Мисля си, че джипът се е предал, но шофьорът просто иска да ни зарадва с приказна гледка към село Ягодина. Оттук къщите сякаш се притаяват в пазвата на планината. А зад тях се разстила гъста гора, докъдето погледът ти види. Опитваме се да запомним всеки детайл от пейзажа. може би за това не разменяме и дума. Двигателят изръмжава и ние бързо излизаме от нашия транс. Нетърпелива съм да стига върха.

В далечината виждам стоманената конструкция , надвиснала над 670-метрова пропаст. Скачам от джипа и тръгвам право към нея. Спирам за секунда, за да осмисля цялата прелест, която се разкрива пред мен. Оттук Родопите изглеждат безкрайни, сякаш те са единствен господар на света. Докато правя първите си крачки по площадката изпитвам лек страх, но гледката е толкова величествена, че ме поглъща напълно. В краката ми лежи Буйновското ждрело, по чийто лъкатушещ път дойдохме дотук.

Пред мен се разкриват извивките на Родопа, Пирин и Рила планина. В далечината се вижда и част от гръцките Родопи, които по красота не могат да се сравняват с българските. Върховете почти докосват облаците. Сякаш земята и небето протягат ръце, искайки да се прегърнат.

Заставам на края на платформата, поемам дълбоко въздух и разпервам ръце. Чувствам се свободна и щастлива като птица в полет. За съжаление не мога да остана тук безкрайно. Опитвам се да обходя с поглед всеки хълм и до го запаметя. Знам,че с времето образът ще избледнее, но емоциите ще останат.

Настаняваме се и с весели възгласи се спускаме надолу. На няколко места джипът почти застава във вертикално положение. Накланя се ту наляво, ту надясно. Разминаваме се с други групи само на сантиметри. Разходката ни приключва на паркинга пред Ягодинската пещера. Слизаме рошави, прашни, малко натъртени, но безкрайно щастливи. Сърдечно благодарим за емоционалното преживяване на нашия водач. Щастлива съм, че открих още едно от лицата на магическата планина. Не пропускайте и вие да си подарите това родопско приключение!