За докоснатите хора


От деня на Възкресението мина доста време, но на 19 юли си припомняме, че св. Серафим Саровски  през цялата година поздравявал хората, идващи при него, с пасхалния поздрав „Христос воскресе, радост моя!”.

Отец Николай, Великден е празник в който честваме възкръсването на Иисус Христос от смъртта, но какво би могло да донесе на нас, хората, тази победа над смъртта? Как Възкресението поглежда човека в очите?

Очите на човека са създадени, за да съзерцават безсмъртието. Вместо това обаче са принудени да не виждат друго, освен последствията от смъртта. И победата на Христос се състои именно в това – да видим за какво сме създадени и че то е различно от смъртта, на която сме обречени от грехопадението. В Него виждаме не просто Възкресението, от Него в нас се вглежда нашето възкресение.

От деня на Възкресението мина доста време, но паметта на един от най-почитаните светци в Православната Църква – 19 юли, ни кара да си го припомним – това е св. Серафим Саровски, който през цялата година поздравявал хората, идващи при него с пасхалния поздрав „Христос воскресе, радост моя!”. Как само разрушава плахостта и обикновеността този факт! Нима някой след него би могъл да оспори, въпреки църковния устав, че радостта от Възкресението ни е присъща всеки миг?

Знаем, че по чуден начин на този празник, всяка година в Йерусалим слиза Благодатния огън, какъв е според вас смисълът на това послание? Може ли чудото да отдалечава от Бога?

Дългата история на Църквата ни учи да бъдем внимателни към чудесата. Не поради друго, а поради честото изкушение да подменим чудесата, които ни трябват, с чудесата, които ни смайват. В този смисъл всяка човешка цивилизация и култура произвеждат чудеса, които ни отдалечават от Бога. Благодатният огън напомня, че не бива да мислим, че чудеса вече не съществуват. Всеки от нас би искал да го види и това някак си ни свързва с евангелските чудеса, които не винаги карат хората да пожелаят да бъдат с Бога и дори стават враждебни към Неговия Син, но винаги показват, че Той иска да бъде с хората. Само ако те го желаят обаче. По проницателната забележка на митрополит Антоний Сурожки, Бог е учтив и не се натрапва, когато не Го искат. Оттам и това загадъчно: „И не извърши там много чудеса поради неверието им” /Мат. 13:58/.

Днес, когато светът все повече напредва в технологично отношение, как бихме могли да обясним Възкресението на език, близък до здравословното съмнение? Може ли съмнението да се превърне в упование и надежда, в истинско здраве или дори във вечност?

Струва ми се, че технологизираният свят не е жаден за обяснения. И въобще мисля, че последните три века стават все по-глухи за обяснения. Бастилията през XVII в., индустриализацията и Маркс през XIX в. и компютърната ера през XX в. не са набъбване на средствата, а от християнска гледна точка – смаляване на целите. Струва ми се дори, че изконното метафизично право на съмнение е стеснено. Една надежда обаче остава – човешката душа може и да е престанала да търси, но никога не е преставала да бъде търсена. Затова – неочаквано – и упованието, и надеждата са живи. Стига християните да не премълчават факта, че все още сме търсени от Бога, в каквото и да сме се превърнали. Това прави всеки отделен човешки живот тъждествен на световната история, малко Евангелие.

Тъй като започнах с темата за съвремието и вярата, как според вас трябва да се отнасяме към понятието и смисъла за Църквата, без да сме далеч от Христовото схващане за общност, призвана от Него Самия и предадена ни чрез Евангелията?

Има едно твърде древно изкушение – от гностиците през II в., през протестантизма в XV в., до Толстой през XIX в., Църквата да бъде очистена от институционалните натрупвания и в нея да остане само „евангелското”. Трябва да признаем, че големите провали на църковността както в християнския Изток, така и в християнския Запад, се дължат именно на институционални изкушения. Достатъчно е да напомним немската Реформация и Руската революция – и двете се случват в контекста на самозабравила се църковна казионност и институционалност. Последната никога не е представлявала надеждно християнско свидетелство. Дори трябва с болка да признаем, че Духът на Църквата не винаги присъства в делата на Църквата… Но – има едно неизмеримо важно „но” – именно в тази изкушавана от институционалност Църква се съдържа единствената ни неоспорима връзка с живия Бог от Библията и това е Евхаристията, приобщаването към тялото и кръвта Христови по време на Литургията. Споменатите исторически и културни феномени или отдалечават от нея, или пряко я отричат, като дори, както прави болшевизмът, се съгласяват с църковност без Литургия. В един парадоксален смисъл свеждането на Църквата просто до „евангелскост”, както всяка епоха я разбира, може да я унищожи. Верността към Църквата не е вярност към организация, а е вярност към тялото Христово. Затова в Църквата няма убедени, а единствено докоснати хора. Ето защо – нещо, на които малцина в наше време вярват, за тях близостта с Църквата е близост с Бога.

Днес, сякаш не е модерно да се говори за грях, споменаването на тази дума понякога сякаш накърнява чувствата на хората. Може ли Христос и християнството да бъдат обвинени в понизяване и уязвяване на сакралността на човека?

Нека от самото начало кажем нещо важно – светостта не е случайна, природна дарба, а радикален личен избор. Никой светец не е придобил лична святост без осъзнаване на собствената си греховност. С други думи, никога не можеш да станеш добър, ако не осъзнаеш колко лош си всъщност. При това покаянието – тази централна в църковния живот дума, означава не „чоплене” на чувството за вина – своя или чужда – както на мнозина им се струва, а непрекъснат избор между доброто, което душата ми жадува, и злото, към което сетивата ми ме тласкат. Поредният парадокс – човекът е сакрален, когато осъзнава, че е грешен, защото той вече е свободен да избира. Няма сакралност без свобода, не и в християнството. Всъщност и Евангелието ясно ни казва, че „и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние” /Лук. 15:7/.

Спомням си един разговор на известния писател Жюлиен Грийн с католически свещеник за Разпятието: двамата разсъждават дали неговият образ и неговата символика не обременяват и измъчват нашия вътрешен свят, ако вярваме във Възкресението? Къде е смисълът на Разпятието според вас, предшестващ светлината на Възкресението?

Всъщност, това е дълбок въпрос. Лично аз смятам, че нашият свят е обременяван и измъчван единствено ако се подчини на мощния инстинкт да си измисля обещания, които никога не са му давани – като например, че ще съществува вечно. Ж. Грийн усеща нещо много важно – Кръстната смърт обезсмисля всяка естетика. И обратното – всеки опит тази смърт да бъде естетизирана, притъпява сетивото ни за вечност. В момента, в който се взрем със сърце в Разпятието, ние осъзнаваме ясно, че всеки смисъл се пречупва пред него. Всяка история има край. Всяко слово замлъква. А това са центровете на човешкия живот; следователно, в нас има твърде много неща, които не могат да устоят пред съда на Разпятието, оттам и това чувство на потъпкан естетизъм, на угнетеност, на несъстоятелност. Да устоиш на това се нарича вяра. Вярващият човек знае, че единствено радикалният разрив със земното, каквато е Кръстната смърт, отваря пътя към небесното. Това обаче по никакъв начин не обезсмисля чистата любов към този сътворен от Бога свят и винаги се бори с манихейското изкушение да презира видимото и материалното. В този смисъл, поетите, които разкриват невидимото, са истински богослови.

Християнството и по-точно Православието е обвито в наши дни в битовост – козунаци, яйца, 12 постни ястия на Рождество и т.н. И това понякога изглежда като повяхнала традиция и мил спомен от миналото, как според вас може човек да види по-ясно духовния и Божия корен на Църквата въпреки тези външни белези?

Ако трябва да преведем „битовост” по смисъл, това просто е времето, в което хората се сещат за Църквата, и всички ние с не особено голям ентусиазъм се готвим за множеството, което ще изпълни храмовете, за да си вземе върбова клонка или да направи нещо „за здраве и късмет”. Тягостно е да имаш много, а да искат от теб малко. Лично за мен не е проблем, че понякога празниците изглеждат като „мил спомен от историята”, а че мутират в обикновеност. Тук не помага и особено нашата славянска дума „празник” – ден без труд, „празен” ден. В останалите европейски езици думите, с които наричат своите празници, означават „честване”, „радост”, „веселие”.

Без да делим хората на млади и стари, все пак можем да забележим, че възрастните хора са преобладаващата част в църковните общности. Как според вас Църквата може да даде смисъл и утеха на подрастващото поколение в тези объркани и трудни времена?

Ако човек поне веднъж се е докоснал истински до църковното свидетелство, той е разбрал, че „утеха” в Църквата никога не означава просто потупване по рамото. „Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос” /Еф. 5:14/ – ето какъв е духът на християнското утешение. Не зная как да го изразя, но именно поради това в Църквата не могат да бъдат видени „стари хора”. В християните се наблюдава една особена резистентност към желанието да се „пенсионираш” от предизвикателствата на живота, една особена, не-старческа свежест. Виждал съм деветдесетгодишни хора, от които се излъчва една невероятна новост – именно новост, не промяна, или, не дай си Боже, „успешност”. Драмата на съвременния човек, особено на младия, е именно в това – той не е глупав, а объркан, и невероятните трудности, които среща, му носят тази типична за днешното време умора от битието. Не че не се справя с него; не се справя със себе си в него. Не намира сродна душа, околните не го оставят да си отдъхне от ежедневните злини, които си причиняват, самотен е понякога дори и в храма… Остава само едно – да не оставяш такива хора, докато не усетят, че в Бога те не са просто някакви маргинали в този свят, а са нови. Същите, но вече нужни, радикално нужни.

Отношението към иконите варира от зареждане с енергия в докосването до вярата, че иконата е идол, създаден от човешки ръце. Каква е православната гледна точка за отношението и вярата в иконите?

Едва ли бих могъл да кажа нещо по-смислено от вече казаното на Седмия Вселенски събор, посветен на иконопочитанието, а именно, че „почитта, отдавана на образа, се пренася върху първообраза”. Или да припомня думите на св. Иоан Дамаскин, че най-сетне имаме възможност да изобразяваме човешкото естество такова, каквото Бог го е създал – безсмъртно. Иконата е зов към небето, напомняне да изпълним християнските си обети, да можем ние, живите на земята да призоваваме живите на небето и да споделяме една обща благодат. Докосваме иконата така, както се докосва портрет на скъп човек, и я пазим така, както се пази семейна памет – няма абсолютно никакво място за „зареждане с енергия”, или, не дай Боже, за идолопоклонство. Християнинът е обичащ отците си, починали във вярата, и пръв би усетил, ако любовта му се изроди в поклонение, противно на Бога. Това, разбира се, е твърде стара дискусия и аргументите в нея си остават същите. За нас не се променя обаче и нуждата от иконите в живота ни. Доколкото не се променя и нуждата да ни се напомня, както казва св. Атанасий Велики, че „Бог стана Човек, за да стане човекът Бог.

Аз съм от поколението след 1989 г., когато духовността на книжния пазар се измерваше с Блаватска, Рьорих, Щайнер, Дънов, тибетските лами, както и разбира се с Паулу Коелю и прочита му на отделни евангелски стихове. Може ли все пак да повярваме на Коелю, който пише в „Алхимикът”, че търсещият човек най-накрая открива съкровището на сърцето си, закопано в собствения му двор. Може ли екзотиката на Индия и Тибет да бъде примирена с Христос и неговото послание: „Аз съм пътят и истината, и животът”?

Струва ми се, имам правото да отговоря на това поколение, тъй като самият аз принадлежа към него. Спомням си времето, в което единствената налична духовност бяха споменатите автори – бих прибавил още Карлос Кастанеда, Кришнамурти и много други. Четяхме ги жадно и вярвахме, че невероятният ни духовен потенциал расте и се проявява според казаното от тях…. До момента, в който в ръцете ми не попадна „Лествицата”. За други това беше авва Доротей или някой друг от все още оскъдно издаваните Отци на Църквата. По-късно дойде и митрополит Антоний Сурожки. Непроницаемият камък на мистиката, в който се взирахме, изведнъж се превърна в невероятно прозрачния кристал на вярата. Но как да отговоря на така деликатния въпрос дали може да се вярва на тези така популярни духовни учители, чиито имена все още са обект на огромен интерес и доверие? Лично аз бих се доверил по-скоро на писателите сред тях – П. Коелю или дори Толстой, доколкото те се потапят не в патоса да бъдат учители по духовност, а доколкото се осланят на писателската си дарба да съзират блясъка на правдата зад обикновените неща. И понякога успяват. Търсещият човек има една особена дарба – да бъде, както казва св. Василий Велики, като пчелите, които кацат на всеки цвят, но не от всеки цвят събират мед. Лично аз съм благодарен за цветята, от които не можах да взема нищо, най-малкото защото трябва да знаем, че има и такива цветя. Св. ап. Павел в своята проповед на атинския Ареопаг говори за философите и поетите, които имат представа за истинския Бог преди Той още да бъде явен на света. Безспорно е, че това е един от най-важните периоди в живота ни и за него можем да говорим много, но ще се огранича да кажа само, че кръстеният човек трябва да се довери на благодатта да разбира и вижда истината и смело да изследва онова, което се докосва до сърцето му. Накрая ще отхвърли всичко онова, в което тези учители са се заблудили, но ще го направи не със страхлива омраза, а с благодарност и разбиране.

Тъй като в нашата рубрика „Светлописи” имаме традиция да предлагаме на нашите читатели и стихове: кои ваши любими поети или стихотворения бихте споделили в този разговор?

Заедно с църковната общност, това са любимите ми хора – с тях разговарям, споря, забавляваме се, дори се караме и сърдито си мълчим, но никога не се разделяме и винаги намираме още нещо общо помежду си. Обичам да сядам и просто да слушам Чехов и Толстой, да се карам с Джон Стайнбек и Уолт Уитман, да тържествувам с Пушкин и с Греъм Грийн, да се потапям в невероятната художественост на Иван Бунин и Иво Андрич, да се съгласявам с Франсоа Мориак и Албер Камю, да се възхищавам на проницателните гротески на Гогол и Булгаков, да усещам живостта на вярата с Жорж Бернанос, да пея заедно с поета-свещеник Ян Твардовски… И да се радвам на бляскавата нова литература на Халед Хосейни, Кормак Маккарти и толкова много други поети и писатели, които показват, че човешката дарба да превръщаме невидимата вечност във видимо присъствие около нас е жива. Във всички тях има наистина много, което бих желал да споделя.

 

Протойерей Николай Нешков е предстоятел на църковното настоятелство на храм „Свети Николай Чудотворец” в София. Роден е на 20 юни 1972 г. Завършил е Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Редовен докторант към катедра „Теория и история на културата”, Философски факултет, СУ „Св. Климент Охридски”.

 

 

Николай Велимирович

 

 

Ти, Който сипваш от Своя елей в звездите

и от безумни пожари правиш кандила пред

Небесната слава, сипи от Себе Си и в моята душа и

от пожара на страстите ми направи кандило пред небесата.

Ти, Който ходиш безшумен по цветните поляни и

пръскаш цветето с Твоята благодат, за да прозира

през него не кръвта на земята, а Божията хубост,

напръскай и моята душа с Твоята благодат, за да

не се каже за нея: подула се е от земна кръв, а да бъде

украсена с Божията хубост.

Ти, който разбъркваш всяко пепелище и сееш живот,

посей живот и в пепелта на тялото ми, за да

живея и славя делата Ти.

Ти, Който укротяваш огън и вихрушка от бесовете

правиш слуги на Вишния, укроти гордостта ми

и ме направи слуга на Вишния.

Ти, Който милуваш горските зверове, помилвай и

мен, озверен от невежество.

Ти, Който оплождаш всяко живо семе; Който витаеш

във всяка утроба; Който седиш в птичето яйце

и майсториш ново чудо на живота, оплоди, моля те,

и невидимото семенце на доброто у мен

и бди над него, докато не порасне.

Душе Страшни и Всемогъщи, Който с присъствието

Си правиш от разбойническите вертепи олтар на

Небето и от страшната вселена храм на Бога, слез и

у мен, моля Те, направи от тая шепа пепел това,

което Ти можеш и умееш.

Из книгата: Св. Николай Велимирович. „Езерни молитви”, изд. „Омофор”, София, 2009 г.

Владика Николай Велимирович е роден на 23 декември 1880 г. в с. Лелич, Южна Сърбия. Завършва богословие в Белград; специализира в Берн, Женева, Лондон и Петербург. Защитава докторат по богословие в Берн и по философия в Женева. След завръщането си от Европа през 1909 г. приема монашество в манастира Раковица. Преподава богословие в Белградската духовна академия. Във войните от 1912 до 1918 г. участва активно като доброволец, проповядва и помага на пострадалите. През 1915 г. правителството го изпраща в Англия и Америка. Връща се през 1919 г., когато го избират за Жички епископ. След окупацията на Югославия през 1941 г. е интерниран от германските нацисти и изпратен в концлагера Дахау заедно със сръбския патриарх Гавриил. Освободен през 1945 г., се преселва в САЩ. Пише и преподава до смъртта си на 18 март 1956 г. Умира, застанал в молитва, с разтворена Библия в ръце. До 1991 г. мощите му се пазят в американския сръбски манастир „Св. Сава” в Либъртсвил. След падането на комунизма в Югославия е изпълнено желанието на Владика Николай – да бъде погребан на родна земя, в родното си село. Скоро след това той е канонизиран от Сръбската православна църква.


Четете още:

🔴 Има ли чудеса и какво е необходимо, за да ни се случат

🔴 Уникалният Добрианов или щрихи върху сърфа...

🔴 Българската именна система от древноста до днес









Коментари

горе