Професор Румен Стоянов: Липсват ни страх от Бога и срам от хората!


Интервю на ПЕТЪР МАРЧЕВ


Професор Румен Стоянов  е известен български поет,  писател,  преводач, дипломат,  професор в Софийския университет "Св. Климент Охридски", където преподава в Катедрата по испанистика и португалистика. Удостоен е с титлата "Доктор хонорис кауза" на университета в град Бразилия. Превел е знаковата книга "Сто години самота" на нобелиста Маркес. Има над 20 книги с поезия, проза, мемоари, литературоведски изследвания. Най-новата му книга се нарича "Динозавърски спомени".

- Как младият Румен Стоянов се озова в Хавана?
- Със самолет. Бях преплувал 10 км в язовир, но разстоянието до Острова на свободата бе по-голямшко и се наложи да летя. Приеха ме българска филология в Софийския университет през 1961-ва. Тогава гедерманците издигнаха Берлинската стена, че да възпират загубите на жива сила, бягаща при геферманците. Построиха я, без мен да питат съм ли аз съгласен да ме задържат в казармата три месеца над двете години, поради което изпуснах първия семестър. Нея същата година открита бе испанска филология, пак без да ме никой уведоми. За испански, латиноамерикански работи знаех в рамките на тогавашната малкост и реших да науча тоя език, по него време у нас оскъдно разпространен. И смених специалността. Но трябваше за един семестър да взема първа и втора година българска и испанска филология. Бях добър студент и през 1964-та отидох стипендиант в Куба, там завърших Хаванския университет.

- Спомняте ли си първите си писателски опити?
- Моите първи книжовни опити бяха вестникарски, съвсем мижави. Баща ми, д-р Борислав Стоянов, беше страстен книголюбец и ме насърчаваше да пращам дописки още като ученик в шести-седми клас за вестник "Септемврийче". Нито една не видя бял свят. Стихотворения взех да пиша в Бразилия по време на първия (1972-1975) от трите ми престоя под влияние на тамошни преживявания и самота. Бях над 30-годишен. За да чуя мнения от бразилски поети, минах на португалски. През 1981-ва, шест години след завръщането ми, "Бразилска цивилизация", тогава челно издателство в оная страна, пусна в 3 000 номерирани бройки моята подборка "Стихотворения в Бразилия", платена от Националния институт на книгата. В Мексико преподавах български език (1983-1988), писах стихове на испански. Така че съм триезичен поет.

- У всеки истински мъж дреме по един откривател. Кое беше вашето най-велико откритие?
- Или твърдението не обхваща всички истински мъже, или аз не принадлежа към тях. (Бе, да не съм педеруга?) Понеже дълго умувах кое ли ще да е голямото откритие, от мен сторено, и не го открих. В това дирене мислих и за Бога. Обаче не мога да кажа, че съм Го открил. Още невръстен някак знаех за Него. Първата книжка, от мен прочетена, за която имам спомен, бе с дебели твърди страници, озаглавени "Както Бог нареди". Помня и как по-късно моята селска безписмена баба Стояна ме заведе на великденско богослужение в храма "Св. пророк Илия", пък на другия ден в училището другарката ме наказа да стоя прав до вратата, през която след края на часовете излизаха всички, та да видят кой ходи, където не бива.

- Кога и как стана срещата ви със "Сто години самота" и нейния автор?
- В Куба дойде сестра на мой приятел мексиканец да го види. Запита ме - какво искаш да ти пратя от Мексико. Ами някоя книга, казвам аз. И така, по неин избор получих две, които сетне заеха важни места в моето преводачество: "Сто години самота" от Маркес и "Обиколка на деня в осемдесет свята" от Кортасар дни преди окончателно да напусна Острова през март 1968 г. Започнах да чета колумбийския роман в Хавана, продължих в самолета и в Прага, където престоях няколко дена без никаква представа за Пражка пролет, само виждах, че става нещо необичайно. В София вече кацнах с намерение да преведа тая шеметна творба.

- Българският читател изясни ли си вече как идват бебетата на този свят - все още щъркелите ли ги носят, или... Имам предвид цензурирането на секса в първото издание на "Сто години самота" у нас...
- Не знам дали са го разбрали, но българчетата, уви, завъждаме твърде оскъдно впечатлението, което мъже и жени в размножителна възраст оставят - да има как, вече не по едно, ами по половин дяте ще раждат. Аз тоже не любя мръсотийки. Но ги превеждам ради професионална добросъвестност. Смятам, че людете трябва да имат свобода да ги използват устно и писмено, ала по собствено желание да ги избягват.

- Разкажете нещо любопитно от срещите си с другите големи латиноавтори...
- Обядвах с Николас Гилен в Руския клуб в София. Някак стана дума и той каза: аз съм амбидьестро, сиреч пишещ еднакво с двете ръце. Не бях чувал за такава умятност. Помолих го да ми покаже. Дай лист и писалка. Дадох лист и писалка. Кубинският национален поет взе да пише едновременно с двете ръце от средата на хартията към краищата началните стихове на прочуто свое произведение. Тури листа пред огледало и написаното ще се обърне, ще прочетеш каквото сега не можеш. У дома така направих, думите, написани с лявата ръка от антилския мулат, се обърнаха. Испанското амбидьестро си го преведох двусръчен, ала и досега не знам това ли понятие употребява нашата наука. Ако оня лист стои нейде между безброя други, които ревниво пастря, ще да е много рядък автограф...

- А какво си спомнят динозаврите?
- През 1963-та се яви отпечатан мой пръв превод, кубински разказ. И книгата ми "Динозавърски спомени", без да съм го целял, съвпадна с навършването на тази полувековна дейност. Ще рече "Динозавърски спомени" обобщават полувековно преводачество. Книгата е обемиста - 360 страници, по тях има разнородни писания, есета най-вече, но и статии, весели, тъжни случки, радости, огорчения, хитрувания, политически наблюдения, разсъждения за нашите испанистика, португалистика, преводаческата ни школа - една от най-старите в света, съпоставки между български, испански, португалски език и прочие. Това книжно тяло е най-кратко определено от Ангел Ангелов като "Обяснение в любов към българския език".

- Направете един паралел между българите и латиноамериканците...
- Латинска Америка обхваща грамадна площ между Съединените щати и Огнена земя и е трудно вкратце да се направи успоредица между нейните люде и българите. Все едно с малко слова да обобщиш европееца. Какво общо има албанец с финландец, украинец и каталонец? Въздържам се от подобни широкообхватни заключения. Обаче щом ме питате, ще кажа нещо, колкото да не избегна въпроса. Имаме сходства с ония хора по това, че и тук, и там историческото развитие било е насилствено прекъснато, изменено, съответно от турци и от испанци, португалци. Прилики се дължат и на древни цивилизации, обаче тях ги никакви няма в някои области, примерно в Бразилия. Сходства имаме и в душенагласата и умонагласата, понеже сме като ония южняшки народ. В отликите ще посоча отношението към живота, на българина все гемиите му са потънали, все носът му е в пазвата, не умеем да се радваме на това свише благо живота; пък ония дори бидейки много по-бедни от нас, пак са къде-къде по-весели и щастливи.

- Разкажете за Пеле, за Загало и другите легенди на бразилския футбол от време оно...
- Ще да е било през 1974-та. Предстоеше световно футболно първенство и Бразилия покани българските национали на приятелска среща, целта бе кариоките да се изпробват срещу отбор, тогава имащ слава на упражняващ силно защитна игра. Аз превеждах. Стоях до известния треньор Стоян Орманджиев в нещо като циментено окопче близо до страничната линия, главите ни стърчаха. Току преди края домакините вкараха единствения гол. Орманджиев оброни глава върху несъществуващия бруствер, удари ядно с юмрук и рече "Тю, да бяхме устискали още пет минути и щеше да е мачът на живота ми: да изкарам аз нула на нула с Бразилия на "Маракана!" Превеждах и на Загало, техния треньор. Изненадах се колко малък и слаб бе тоя велик мъж.

- Дилма Русеф е...
- Познавам Дилма, нейната майка, покойния брат Любен Камен.

- Какъв човек е Румен Стоянов - за какво мечтаете, за какво тъгувате или съжалявате?
- Не обичам да умувам що за птица съм, не ми е интересна моята особа, нямам навика да бърничкам из мене си. Предпочитам да посторвам неща, от които има някаквичка полза, вършейки онова, с което се занимавам като пишещ, превеждащ, преподаващ, изследващ.

- На какво учите вашите студенти?
- Гледам тяхната испанистика или португалистика да не бъде самоцелна, тоест откъсната от България, а средство да я разбират по-задълбочено, в съпоставка с многосъставните (национални) култури на тия два езика, да виждат по-ясно и точно мястото в света, че да служат по-съзнателно и по-добре. За мен испанистика и португалистика са начини да бъдем полезни на отечеството и ми се ще студентите да възприемат това становище. Опитвам да им внушавам ненатрапчиво любов към България, към родната ни реч омайна, сладка, да имат чувство за национално достойнство.

- Каква искате да видите България?
- Искам да видя България такава, каквато е била. И за която моят дядо Михаил Хайлазов се е бил в три войни. Девет деца, две жени, седем мъже, и седемте отишли войници, един доброволец, не бил навършил 18 години и слъгал, та му дали пушка, друг загинал в Македония. Тогава България е била на едно от челните места в Европа по темп на стопанско развитие, всичките ни съседи са изоставали зад нас. Щом дядовците и бабите ни са могли да го постигнат с четвърто отделение или безписмени, защо ние, многоучените, да не можем? Впрочем тогавашната ни родина се е крепяла основно върху две неща: страх от Бога и срам от хората. Подир славния и героичен 9-и пометени бяха и двата нравствени устоя и видяхме докъде стигнахме. Та: искам да видя сегашна България пак на челно място по хубави показатели, каквато е била преди войните в началото на ХХ век.

- Какво искате да кажете на българите - не чрез условностите на художественото слово, а ей-така - в прав текст?
- С дела да обичаме България. С несъкрушима вяра в нашите собствени възможности и в нея да я направим каквато я искаме.


Четете още:

🔴 Пред съдията

🔴 9 август 681 г. - България за първи път е спомената като държава

🔴 Тайната на Богомилите









Коментари

горе