Пророчествата на Николай Хайтов


Николай Хайтов е творец, който от първата до последната си книга отстояваше своите убеждения, независимо от политическата конюнктура и силните на деня. Авторът на "Диви разкази" никога не се изкуши да излъже и да тръгне по пътя на съглашателите. Няма негов текст, който да не е свързан със съхраняването на духовната и физическата цялост на Родината. Книгите на Хайтов са с цвят и мирис. В тях се усеща дъхът на нещо истинско и силно, страстно и горчиво. Те са изпълнени с духа на България, превръщайки нейната съдба в своя лична болка, в микрокосмос, където се оглеждат общонародни, общонационални, всебългарски проблеми. При Хайтов постоянно присъства мисълта за художественото слово като израз на историческата съдба и въплъщение на националната идентичност: кауза, на която той остана верен до края. На върха на ценностната система на Николай Хайтов бе Отечеството, а способността да пожертваш нещо от себе си за него беше висша добродетел.
Неслучайно в една от последните си книги "Който има ухо, да чуе" Хайтов посочва, че е склонен да се съгласи със знаменитата мисъл на Марк Твен, че "цялата истина може да се каже само от оня свят", но с едно изключение: "Истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, но големите истини за времето трябва да се изричат, докато то не е изтекло". Написани с ботевски плам, публицистичните му текстове показват механизма за подмяна на ценностите. Процес, в който развратът получи възможност да се мисли като добродетел, а подлостта като честност. Най-голямата болка за писателя бе девалвирането на базисни ценности. Неслучайно той смяташе мита за човечеството, изкоренило нациите, като равнозначен на космическа катастрофа, а идеята за демокрацията, която обещава вселенско щастие, определяше като цинична измама. 

Опасенията на Николай Хайтов в началото на новия век досега се потвърдиха напълно:
о Днес е налице стопяване на традиционните, общочовешки български добродетели като трудолюбието, почитта към родителите, семейната традиция, толерантността, добросъседството, гостоприемството, ученолюбието, солидарността и пр.
о Обществото ни е ситуирано върху неолиберални икономически и социални доктрини, утвърждаващи потребителско-консумативни нагласи.
о  Вихрещите се в съвременността: властолюбие, корупция, алчност, егоизъм и пр., няма как да не "увредят" българския национален характер и да не увеличат мащабите на българската народопсихологическа дефектология.
о На прага на ХХI век смисълът на живота на няколко поколения българи е объркан, а нови идеали и идеи не са формулирани. Довчерашните са напълно отречени, а нови, освен трафаретните и мъгляви идеи на съвременната демокрация, не са създадени. Например прословутото българско трудолюбие, за което са изписани немалко страници, днес търпи генерална промяна. В цялата история на България допреди две десетилетия действа принципът "щом си здрав и прав, не може да не работиш". Лицата, които са вън от тази формула, са били или обект на морално осъждане, или преследвани от закона. В съвременното общество все повече млади, силни, здрави, образовани, можещи хора споделят жизнената философия на мързела, апатията, инертността, в която трудът е нещо нежелано и архаично.
о И с просто окo е видима кризата, водеща към разпадане на идеята за единството на националната ни общност и разкъсване на връзката между държавата и нейните граждани. Неслучайно Николай Хайтов застана с книгите и личността си срещу един от най-щедро финансираните процеси на изминалите десетилетия - този на националната амнезия. В началото на ХХI век подценяването на българското е тенденция в мисленето, особено сред младото поколение.
о Напълно съзнателно у нас се реализира политика, от която се появиха симптоми на национално обезличаване. Те са свързани със съдбата на езика, единството на нацията, състоянието на патриотичното съзнание и самочувствието на личността. Твърде сериозно е девалвирането и омаловажаването на понятия като "родина", "патриотизъм", "православие", "отечествен дълг". Мнозина днес смятат (и даже публично говорят), че тези ценности са ненужни и остарели, анахронични за европейския хуманизъм. За значителна част от младите те нямат традиционното голямо значение. Фактът, че потокът от хора, които желаят да напуснат България, не намалява, а се увеличава, е достатъчно показателен. Умственият потенциал на нацията е спаднал поне с 50% дори само от това "интелектуално кръвопускане".
о В началото на ХХI век у нас отсъства стратегия за развитието на водещите икономически отрасли на страната. Нито едно от правителствата на прехода не е посочило конкретно кои са приоритетите на България в областта на леката промишленост, селското стопанство, екологията, търговията, туризма, както и в специализираната индустрия като електрониката и информационните технологии.
о Още по-неясен е въпросът какви ще бъдат инвестициите в духовната сфера: наука, образование, художествено творчество. От не по-малко значение е и обстоятелството, че вън от обхвата на сегашната национална доктрина стоят въпросите ни за възпитанието на национално чувство и опазване на националния дух и традиции. Все пак - националното самочувствие е първото условие за оцеляване и особено за оцеляване в мир, когато действат тихите, но коварни асимилационни механизми. То върви паралелно с обезценяването на културата като опора и израз на самобитността. В момента кризата на държавността е съпътствана от девалвация и крах на националните културни ценности, заменени от американски и евроатлантически ерзаци, водещи до разграждане и "опростачване" на всички равнища. 
о Николай Хайтов е един от първите, който обърна внимание на факта, че съвременният български политически елит страда от кредит на доверие. Това води до деградация в обществените отношения. Доверието (така се нарича и една от книгите на Франсис Фукуяма) е валутата на ХХI век и когато политиците злоупотребят с него, нишките на съзиданието се прекъсват. Политическият елит у нас така и не разбра, че народът не е негова "собственост". Влизайки веднъж в коридорите на властта, овластените се отдават на истеричен егоизъм и алчност. Там те изведнъж забравят откъде са тръгнали, от кого са изпратени в парламента и какъв е смисълът на присъствието им в управлението на страната. Това гениално го е предвидил Христо Смирненски в "Приказка за стълбата". Българските управници сега живеят живот безкрайно далечен от битието на народа. Те са се откъснали отдавна от съдбата на съотечествениците си - и нито могат да я разберат, нито да я обяснят.
През годините на "промяната" съзря и се оформи все по-натрапчиво идеята за продажния и меркантилен характер на значителна част от управляващите, отстояващи безброй лични каузи, но не и интересите на гражданите. Това е една от големите драми на българския преход след 10 ноември 1989 г. Българският народ някак лесно и безхарактерно позволи да се създаде политическа класа, която като че ли е имунизирана от понятия като родолюбие и отечествен дълг. Тези хора и до днес поддържат една съзнателна анархия, умишлено удължават мъчителната и безконечна промяна. Това е така, тъй като българската олигархия, която е истинският властелин на държавата, не е лява или дясна, синя или червена. Тя се пребоядисва и пренастройва периодично преди и след всяка смяна на властовите екипи. Нейният девиз е повече от емблематичен: "Правителствата идват и си отиват, ние оставаме." 
Публицистиката на Николай Хайтов от 90-те години на ХХ век (събрана в книгите "Време за разхвърляне на камъни", "Който има ухо, да чуе", "Троянските коне в България") е обърната към тези истини, насочена срещу родоотстъпниците и националните предатели, срещу продажния ни финансов и политически "елит", който в крайна сметка превърна България в колониална държава.
 Големият, съдбоносен проблем, който непрекъснато измъчваше Николай Хайтов до последните му дни и часове, е въпросът: има ли изход България, нямаше ли друг път за осъществяване на "прехода" освен този, който разложи държавата и обрече хората на дългосрочна икономическа безизходица; и дали степента на раздържавяването не е преминала вече своята критична граница. Наивно е да кажем, чe текстовете на писателя дават отговори или рецепти. Николай Хайтов най-малко беше склонен към морализаторстване и дидактични послания. Изпълнени с любов и омраза (любов към България и омраза към предателите), последните му книги слагат оцет в "напарфюмираната, розова мътилка на оптимизма", превръщайки се в безпощаден летопис на една от най-страшните кризи, в които е попадала страната ни.
Животът на Николай Хайтов е въплъщение на мисълта на Ърнест Хемингуей, че човек може да бъде унищожен, но не и победен. Непрекъснатите опити за "детронирането" му целят той да бъде обезличен и забравен. Този поход започна още в началото на 90-те години с така нареченото "разстрелване на иконите" и продължава до днес. Николай Хайтов запази достойно и честно поведение в обременения от лъжи и предателства съвременен свят. Към него и преди, и след смъртта му не престанаха да валят обвинения, кое от кое по-абсурдни, преследващи една-единствена цел: колкото се може по-бързо да се забрави името му. Стана точно обратното: колкото повече се отдалечаваме от  кончината му, толкова се увеличават изследванията върху творчеството му, а истините, до които той се бе докоснал, стават все по-нужни на хората. 
Радетел на българската кауза, патриот и родолюбец, Николай Хайтов никога не е принадлежал към онзи слой от българската интелигенция, която гледаше безучастно, с предателско пренебрежение към физическия и духовния геноцид, на който е подложен нашият народ. Николай Хайтов е от онези  щастливци, които изживяха живота си гордо и истински, с презрение към опакованите, изисканите, излъсканите, измитите и скучни сноби и с очи, отворени към доброто на България.

Доц. д.н. Ивайло Христов


Четете още:

🔴 Малката домашна църква

🔴 Победител на рицарите

🔴 Мизийски приказки









Коментари

горе