Спомени за изчезналата идилия


В навечерието на празниците около нова година, много хора се възползват от почивните дни, за да навестят домовете си, близки и роднини. Родопите са гурбетчийски район и има наистина много хора, далече от домовете си. Това раздвижване довежда спомени от едно време,  когато точно покрай нова година пак поради многото почивни дни, хората се събираха при най-възрастните членове на семейството и си изкарваха щастливо отпускарското време. Поради това изникна и идеята да се посети къщата, в която е минавало празничното време, а и детството.

От самото тръгване към къщата,  изплуват спомени на звуци от стари съдове, от разговора на дядото и бабата им за живота, от миризмите на вкусните гозби. Най-силно се усеща споменът за прясно изпеченият хляб, така нареченото ОБОРНАТО. Това е хляб, който се пече в тава и се пече от едната страна първо, после се изважда от тавата и се обръща от другата страна. Вкусът му не може да се сравни с нищо. Много пъти е правен опит да се приготви тази вкусотия, но както това го правеше бабата, никой не можа да го направи.

Приближавайки се с бавни крачки към къщата, сърцето се разтуптява, а спомените почти оживяват, всичко наоколо е спомени, тревата, дърветата, камъните, полусрутените огради. В която и посока да погледне човек, все спомени от един истински живот. 

В момента, когато човек се изправи пред самото дворче до старата ограда, от където се вижда вратата, тъга обзема сърцето, но след миг се пренасяш в друго измерение и ти се струва, че някой говори вътре, спомените от звуците и миризмите те пренасят във времето.

Изправен пред вратата ти се струва, че вътре има някой и бързаш да отвориш. По стар навик погледа се насочва към комина, който стои гордо изправен като страж на домашното огнище. В отнорите му се виждат черните сажди от огъня, който свърташе родата около се бе си, а димът разнасяше миризмата на гозбата из махалата, сякаш трябваше да извести на всички, че празника започва.

Трудното отваряне на вратата обаче те връща обратно в действителното време и виждаш как времето е унищожило всичко онова, което ни събираше и вдъхновяваше. Влизайки вътре, се озоваваш пред огнището, в чиито пукнатини по стените и дъното все още има пепел от онова време и те смразява от умиление. Погледа е привлечен от старите менци и бъклица окачени на полицата на стената. Стоят си там където са били винаги. На другата страна стои изправен до стената дървеният кръг, който наричаме Синьо, върху него се точеха корите за клина и пататника.  Още множество предмети от бита стоят скупчини един до друг сякаш са приготвени да отпътуват за някъде.

Гледайки всичките тези неща те карат да си спомняш моменти от  онова щастливо време, а те спомените те карат да се вслушаш в тишината надявайки се да чуеш гласа им , вместо това обаче усещаш буца в гърлото и влага в очите.

Хладният и влажен въздух и тишината обаче отново те свестяват и разбираш тъжната истина, че онова време и онези хора са вече в миналото и никога повече няма да е същото.

Разглеждаш стаите, пипнеш тук-там спомниш си пак разни неща и ти става някак странно, хем ти става приятно, че се докосваш до спомените, хем те обзема мъка, заради това, че вече всичко е минало. След доста дългия престой и размисли вътре си тръгваш натъжен и замислен. Най-вече замислен за това всъщност на къде сме се забързали и защо всички онези радости от онова скромно са по-велики от всички новости на днешното време.


Четете още:

🔴 ЗЛАТО И БРОНЗ ОТ КОЛЕДНИЯ ТУРНИР ПО ДЖУДО ЗА ВАРНЕНСКИЯ „ДЖУДО ЦЕНТЪР КАНО“

🔴 Вярвам, че мечтите, изречени на глас и написани, имат всички шансове да се сбъднат

🔴 Да бъдем с благодарни сърца...









Коментари

горе