ВОДОСВЕТ



Видях я да слиза надолу по широките стълби пред ЦУМ към църквата „Св. Петка Самарджийска”, беше увита в стара шуба и някакъв шал през главата, тъй че й се виждаха само носът и очите и дори възрастта й трудно можеше да се определи, а в ръцете си беше стиснала две стари олюпени щеки за ски, за да си помага при ходенето в тази пързалка и неволно, като сам внимавах да не се подхлъзна, направих две крачки и я хванах за ръката.

- Защо не си стоиш вкъщи? – направо й се скарах. – Къде си тръгнала в тия ледища?

- До църквата съм тръгнала. Да си взема светена водичка.

Сега видях, че в дясната си ръка стискаше една торба с празно пластмасово шише. Торбата се мяташе и усукваше около щеката и допълнително й пречеше да ходи.

- Че прати някоя съседка. Или кажи на внука.

Слязохме долу на равното и тя спря да отдъхне. Аз, кой знае защо, я държах за ръката, не я пущах.

- Какво да ти разправям. Сама съм. Сам-саменичка.

- Къде са другите? – попитах глупашки.

Изпод шала блесна едно око, пълно с млечни кристали. Изведнъж ми хрумна, че това са замръзнали сълзи. Но гласът й беше равен, спокоен, все едно четеше новините по радиото.

- Едни умряха. Други заминаха. Така.

Страшният студ ненадейно придаде чудовищно, космическо значение на думите й. Като я гледах върху ледовете, толкова сама в тоя студ, изведнъж усетих самотата й чисто физически. Във вселената. И ми стана страшно.

- Хайде, налей си водичка. Аз ще те изчакам тук да те кача пак по стълбите.

Тя влезе вътре, а аз запалих цигара. Но цигарата се намокри и се скъса. Хвърлих я и запалих нова. И докато чаках жената, си припомнях един мой текст тъкмо за тази църква. Беше от времето, когато още строяха станцията на метрото. Тогава църквата плътно беше опасана с ламаринена ограда.

„Има в сърцето на София едно място, където силата на християнството се усеща особено настойчиво. Пейзажът наоколо сякаш е поръчан нарочно, като някакъв мегадекор, за да открои още по-отчетливо незримото и да го направи зримо – отгоре стърчи огромен строителен кран, отсреща има банка и езическа статуя, заела мястото на друга езическа статуя, встрани – хотел и огромен магазин. Пак наблизо са и основните държавни институции – президенството, правителството и домът на народните избраници.

Става дума за хилядагодишната църква „Св. Петка Самарджийска” в подлеза до ЦУМ. Строежът на метрото почти е захапал вече снагата й. Огромната японска машина-чудовище копае на има-няма двайсетина метра дълбочина под основите й. Но малката църквичка стои. Нещо повече – малката църквичка не е просто паметник, музей, тя е жива църква: всеки Божи ден вътре под купола й служи отец Георги.

Ако това беше обикновена постройка, модерният, затиснал я отвред свят щеше отдавна да я е смачкал, „да е разчистил терена”, да й е видял сметката. Но тя стои и вътре в нея всеки Божи ден служи отец Георги. Това всъщност е едно истинско чудо, но вплетено тъй благо в делника ни, че ни най-малко да не го разтърси и смути. Защото Божиите чудеса са такива, незабележими на пръв поглед; те са кристалите вътре в делника ни, в които се оглежда вечността.

Така, със своята вековна съдба една малка църквичка в сърцето на София проповядва по най-ясен и категоричен начин Христос, защото именно чрез Христос човешката история се пресича с вечността.

Всичко в нашето православно християнство е такова – ненатрапчиво, бавно, незабележимо, непроменимо и в това е огромната му стойност за съвременността. Един превърнат в клипове свят, готов да се разпадне и да се разхвърчи, да се разлети на мига, трябва да има някаква ос. И именно Словото Божие е тази ос. В този смисъл приказките за нуждата от модернизация на Църквата ни, ако не влизат в категорията на зложелателството, са просто едно обикновено неразбиране на същността и мисията на Тялото Христово. Не – Църквата не трябва да се променя. Да – тя трябва да е такава, каквато е вече близо 2000 години. Защото само чрез Църквата можеш да „вкусиш колко благ е Господ”.

Всички словесни саботажи срещу „Пътят, Истината и Животът” започват оттук – че няма нужда от Църква, тайнства, икони, свещеници и богослужебни ритуали; че можеш да общуваш сам с Живия Бог. Тази глупост е още по-голяма от предишната, за нуждата от модернизация. Съвременният подвижник, старецът Паисий Светогорец много ясно обяснява това – Божията сила за подготвения, за въцърковения е благодат и стига до него като лек повей, като лъх, но за останалите тя е със знак „Опасно за живота”, тя е високо напрежение. Никой не си включва ютията директно в атомна електроцентрала. Затова за нас е нужен и полкът на светците, на допуснатите да лицезрят Бога и да просят Неговата милост; защото светците подобно на подстанции свалят постепенно „високото напрежение” и го правят достъпно за нас, убогите съвременни хора.

„Има хора, които не вярват, но на всички рано или късно им се налага да вярват”. Това са думи на отец Георги, свещеникът, който всеки ден служи в „Св. Петка Самарджийска”.

Погледнах часовника си, бяха изминали вече двайсет минути. Почудих се и сам влязох в църквата да потърся жената. В ледената дървена кабинка, където продават свещите, стоеше един мъж на години и нещо четеше.

- Тука преди малко влезе една жена, да си налее светена вода. Не е излизала, нали?

- Никой не е влизал – каза мъжът в кабинката. – Щях да я видя.

Кандилото пред голямата икона на св. Петка гореше с равен рубинен пламък. А пред нея, върху масичка, беше сложен голям метален съд, пълен със светена вода.

Прекръстих се и излязох от църквата. Студът беше станал още по-силен.

Разсеял съм се и не съм я видял, рекох си. И започнах да изкачвам бавно стълбите от другата страна на подлеза, като се държах за парапета.

Изтчоник: kultura


Четете още:

🔴 Честита Нова година!

🔴 Коледни палачинки

🔴 БЪЛГАРСКИТЕ ДЖУДИСТИ ОТ ДЖУДО-ЦЕНТЪР КАНО, ГР. ВАРНА С ТРИ МЕДАЛА В СОФИЯ ПЕТ МЕДАЛА ЗА СЕДМИЦА ЗА МАЛКИТЕ ДЖУДИСТИ НА JUDO CENTER KANO









Коментари

горе