„Откъснатите цветя на България“


Интервю с Кристина Велинова

1. Откога живеете в САЩ? Как избрахте Ню Йорк?

Живея в САЩ от 2001 година. Мъжът ми е тук от доста по-дълго. Аз избрах него - нито Америка, нито пък самият Ню Йорк. Не съм от хората, които някога са драпали да заминат извън България. Даже си мислех, че никога не бих отишла да живея на друго място - просто се случи, съдба... Това, което аз избрах, беше Валери, бащата на децата ми...

2. Кога открихте таланта на децата си?

Сигурно е смешно това, което ще кажа, но Виктор реагираше на музика още докато беше в корема ми. Докато го носех, работех много далече от вкъщи - примерно на около 60-70 км. Да, такива са разстоянията тук... Пътувах с колата си и със задръстванията сутрин ми трябваха час и половина, на връщане понякога и повече. В един момент Валери ми подари една касета с музика от Моцарт и ми каза: "На, слушай това в колата докато пътуваш - казват, че децата, които слушат в утробата Моцарт, ставали умни..." На мен ми беше смешно, но нямах нищо против да слушам Моцарт и така тази касета се въртеше непрекъснато. Но когато бременността понапредна, а аз работех до последния момент (тук няма отпуски по майчинство), вече ми беше невъзможно да я слушам. Няколко минути след като включвах музиката, Виктор отвътре започваше такива бурни движения, че аз се плашех да не му става лошо, мислех си, че може да не му стига кислород, да умира и пр. Притеснявах се особено заради факта, че шофирах през това време... Паники на бъдеща първескиня ме обземаха... А това не беше случайност, защото го опитвах многократно и ефектът винаги беше един и същ. Сега, когато разказвах това на Виктор, той ми поясни: "Мама, на мен ми е харесвала музиката, не ми е било лошо!" И факт е, че един от абсолютните фаворити на Виктор и до сега си остава Моцарт. Ама не защото някой му е казал, че трябва да го харесва, нито пък толкова малък е могъл да осъзнае величината му - идва му отвътре.

Така, че за Виктор може да се каже, че музиката му е вродена... :)

С Вера вече работех по-наблизо и в колата съм слушала по-малко музика. Но тя "пропя" на 5-6 месеца. Вечер в креватчето преди заспиване си пееше - така се приспиваше. На около годинка, още преди да започне да говори, вече докарваше мелодията на "Twinkle twinkle little star". Имаше една кукла, която като я натиснеш по коремчето пееше - и Вера с нея.

Тя тъкмо беше навършила 3 годинки, когато започнахме да посещаваме един български детски хор в Манхатън. Отначало педагозите не искаха да я вземат заради крехката й, направо бебешка възраст. Но аз се примолих да я оставят за репетициите, тя е кротка и ги уговорих, че поне няма да пречи, защото нямаше какво да я прави през времето, когато батко й е зает. Няма да забравя обръщението на оперната прима Стефка Евстатиева, която е музикален педагог, към Верето още на първия урок. Тя каза: "Вере, чух ти гласчето между другите дечица и съм много впечатлена!" От тогава Вера беше най-малкия, но пълноправен член на хора.

3. Какво според теб превърна песента на Виктор в тотален хит буквално за 24 часа и защо тази песен разплака толкова много българи в България, а и по света?

Честно казано, не очаквахме да се вдигне толкова шум около нас и песента. Наистина, много искахме да я завършим преди 3ти март, защото тази дата е важна за нас. Освен това намирам някаква символика в симбиозата на българо-руските творчески усилия, на които песента е плод... Какво точно я изстреля на върха, и до този момент не мога да кажа. Но мисля, че на българите им трябваше патриотична песен, която да не е политическа, да е истинска и от душа и да отчита реалностите. Без помпозност, без претенциозност. Получих отзиви от много родители, че децата им още на първото слушане започват да я пеят. Мисля, че това е така, защото е измисляна от дете и детските души резонират подобаващо. Колкото до възрастните - мисля, че тя докосна едно много скришно кътче в душата на българина - една забравена гордост от род и родина, кътчето, където е записана програмата ни за патриотизъм, която отдавна не е "обновявана", но и не е изтривана, защото не може да бъде изтрита - ако мога да използвам програмисткия език...

Много ме натъжи, обаче, че дори и тази песен, която беше създадена с много любов и с желанието за обединение, успя да разедини българите. Без да намесвам политиката, но толкова се надявах, че една българска песен с руско участие и записана в Америка няма да даде повод за разделение, а най-накая ще ни обедини - в нещо красиво, съкровено и общо - България като духовно, а не като политическо пространство. За съжаление една част от слушателите веднага се отрекоха от нас, анатемосаха ни и ни отказаха правото да съчиняваме и изпълняваме песни за България, тъй като не сме "истински" българи... Разделихме се на "свои" и "чужди" българи, на "стоици", които продължават да живеят в България и на "изменници", които са заминали... Много е тъжно да осъзная, че не границите и мястото където живеем, а манталитета ни е основното, което ни разделя...

4. Винаги ли наричаш сълзите си „България“?

До сега винаги, когато съм се връщала в България, не съм успявала да удържа сълзите си... Следя и се опитвам да отгатна кога самолетът преминава от Сърбия в планинските райони на Трънско, след това виждам в далечината Стара планина... И по-нататък, колкото и да съм се стараела, не съм успявала да удържа сълзите си... Видя ли гръбнака на България, сълзите ми рукват! А не съм ревлива по принцип... Гледам през сълзи Витоша, София, Виждам НДК и Александър Невски и малкото, провинциално (за мащабите, на летищата, от които идвам) летище София... Всичко това предизвиква такова умиление и любов и разбирам, че дори неугледността и несъвършенствата ми носят радост, защото са свои...

Винаги, когато кацаме съм разплакана и си пея наум песента "Моя страна, моя България". Само послендия път в самолета децата запяха "Откъснатите цветя на България" - и пак му ударих един рев... Все гледах да се обръщам на другата страна, за да не забележат децата... Но те видяха и ме попитаха... Трудно се обяснява... Още повече, когато сълзите са непреглътнати...

Знам, че тук ще се включат пак критиците ми, които ще кажат, че е много лесно да се обича от разстояние, защо не се върна и т.н. Но аз изпитвам това, което наистина изпитвам! Не ми трябва тяхното разрешение - чувствата са си мои! И нито един съвет как и къде да живея, не може да ги промени! И изобщо не съм съгласна, че от разстояние е лесно да се обича... Много е трудно!

5. Какво най-много ти липсва от родината?

Не мога да назова едно нещо, което ми липсва. Не е веществено. Това е една част от мен, без която не мога да бъда цяла. Това е една духовна субстанция, за която не намирам думи, за да я назова. Това е България - като духовно изживяване.

6. С какво трябваше да свикнеш ти и семейството ти през годините на интеграция в Америка?

Процесът на адаптация беше дълъг и труден... Когато заминавах от България първия път, в краткия полет - до Франкфурт, плаках неудържимо всичките два часа. Помня, че до мен седеше българско момиче - очевидно опитна в пътуванията. Опитвах се да скрия, от нея, но нямаше как... По едно време тя ме попита дали съм добре и аз й казах, че по принцип съм добре, но емигрирам и не знам кога ще се върна...

Три-четири месеца след като заживях в Ню Йорк, се случи 11 септември. Аз още не бях свикнала с нищо тук, а изведнъж такава трагедия... За американците беше шок, а за мен беше пълна дереализация... Не знаех къде се намирам, какво правя тук и защо...

Първата ми година в Америка беше най-тежката. Куфарът си ми седеше стегнат имах си и обратен билет с отворена дата за една година... Така - за всеки случай... Никога не го използвах този обратен билет дори и за гостуване... После нещата се поуспокоиха, носталгията попритъпя или може би аз се научих да се справям по-добре с нея.

7. Сравняваш ли живота си между БГ и Америка?

Не. Това е като два паралелни свята за мен. Живея тук, имам ежедневие, отговорности - това е едната част от мен. Когато се връщам в България, усещането ми е, че сякаш "умирам" за Америка и се събуждам там след дълъг сън. Усещането е, че сякаш никога не съм заминавала, че годините изкарани в Америка са един сън. Безразлично ми става всичко в Америка, работата ми, приятелите... Вижда ми се нереално чак. Когато заминавам от България, усещането ми е, че "умирам" за България и отново се събуждам в Америка. Не знам дали мога достатъчно ясно да го опиша, но е много странно усещане на двойнствен живот - като непресичащи се, паралелни животи. И аз някак си непрекъснато практикувам "умиране"...

Мисля, че е много елементарно да се правят сравнения между България и коя да е друга страна. Разбира се, че разлики има! Но това не е картинка тип "открийте разликите"! В началото като си идвах, съседи и познати ме питаха как е в Америка и ми се струваше, че очакват да им се хваля... Аз по принцип не обичам крайните оценки и мисля, че ги оставях леко озадачени или разочаровани, като им казвах, че си има и добро и лошо. Ако има нещо положително, то е за сметка на друго. Идеално няма.

8. Как съвместяваш работата си на психолог, с ролята на майка?

Откакто се роди Виктор работя с деца и семействата им. Преди това работех със зависимости, но настоящата ми позиция ми дава възможност да съм повече с моите деца и ми дава гъвкавост, която като майка много ценя. Това, че имам деца ми помага за работата ми. Мисля, че станах по-чувствителна и емпатична към деца след като се появиха моите. Също така не мога да изключа професионалната част от мен, когато съм майка. А и не мисля, че това е необходимо. Опитвам се да слушам внимателно, да разбирам децата си и да им помагам да преминават през детските си травми. А животът е травматичен и без значение дали съм добра майка или не - няма как да предпазя децата си. Аз общо взето съм от тези майки, които насърчават самостоятелността и не ги обгрижвам прекомерно, но се старая да бъда винаги до тях, когато имат нужда от мен. Искам да ги науча на самостоятелност, но при това да оставаме близки емоционално. За сега те споделят с мен много лични мисли и преживявания, това ме радва, но също така много ме задължава.

9. Влиза ли някоя от тези роли в конфликт с друга?

За мен като личност винаги е било много важно да запазя интегритета си. Да съм "цяла и една" - имах едно такова стихотворение на времето. Не бих си избрала професия, която да влиза в конфликт нито с моралните ми принципи нито с коя да е от другите ми сфери на изява. Така, че отговорът е категорично не. Ролята ми на майка, съпруга, психотерапевт, помощник, ролята ми на приятел, роднина и всички останали - не си противоречат по никакъв начин. Това са стръкчета, които растат от един корен - да служа и да съм полезна.. Смятам, че моята мисия, както и на всеки друг е да направим този свят поне малко по-добро място - до толкова, до колкото индивидуалните ни сили го позволяват.

10. Ти си българка, а съпруга ти е руснак, успявате ли да поддържате контактите и традициите от собствените си страни и как?

Стараем се. Мъжът ми, се чувства руснак, въпреки, че е много добре интегриран в Америка, завършил е Нюйоркският универитет (NYU). Дошъл е като младеж. Покрай мен не само започна да говори на български, но и започна да се чувства като българин. Понякога се изказва от името на "ние, българите". Човек е сложно създание... Не е еднозначно и има капацитетът да се идентифицира по различен начин, без едната идентичност да пречи на другата. От друга страна руската култура не е твърде различна от българската, затова културни противоречия няма. Но, както казва народът: "Откъдето жената, оттам и родата" - при нас българската идентичност е застъпена много по-широко от руската. Руснаците в Америка са много повече и където и да отидеш, можеш да чуеш руска реч... Виктор има приятелчета-русначета, но за съжаление общува с тях на английски. Децата говорят на руски като истински българчета: взимат някоя българска дума, слагат й руско окончание и пердашат напред - със силен български акцент.

11. Как посрещнахте Великден? Имате ли своя семейна традиция?

На Великден винаги сме в българската църква „Св. св. Кирил и Методий” в Манхатън. И винаги се снимаме с митрополит Йосиф - вече няколко години. Смятам да продължим тази традиция - така ще имаме снимки с него и с растящите Виктор и Вера през годините... Тази година му приготвихме и и подарък - една чаша със снимките им от миналата година. Децата ми почитат християнството и, въпреки, че не сме от най-религиозните семейства, Виктор от малък обича икони и непрекъснато ни кара да му купуваме. Вече е събрал доста и всичките ни близки знаят за неговата слабост и ни изпращат икони... А влезе ли в църква, засиява... Той се смята за приятел на отец Петър - двамата с Вера много обичат да общуват на религиозни и не съвсем теми с него и с жена му. Явно че някаква генетична памет проговаря - дядото на майка ми е бил свещеник...

12. На какво се опитвате да възпитате и научите децата си?

Искам да имат правилно и трезво отношение към света. Да не се потдават на пропаганди и манипулации. Да са такива, каквито са, и да се безпокоят, ако мислят като големи групи от хора. Човек, който мисли "като другите" е човек без мнение. Парадоксалното е, че точно тези хора отстояват най-агресивно мнението "си"... Искам да се научат да отбягват крайностите и да виждат нюансите, а не само в черно-бяло. Искам да ги науча да са самостоятелни и отговорни, да са чувствителни към другите. За знаят какво искат и как да го постигнат, без да правят компромиси, които биха ги разрушили. Да не се плашат, а напротив - да се радват на трудностите - защото това е сигурен знак, че се движат нагоре... На толкова много неща искам да ги науча! Дано да ми стигне времето...

Напоследък, засягаме и темата за известността и славата. Много е лесно човек да се подхлъзне по тази плоскост. Особено лесно е за едно неукрепнало дете... За да го разберат, им го обяснявам така: Славата е като огъня - ако знаеш как да я използваш и ако я използваш отговорно, може да бъде много полезна и за теб, и за другите. Но който е пръв, трябва да служи на всички останали. Ако си известен, това не е твоя заслуга - това е заслуга на хората, които са те подкрепили. Затова твоята отговорност към тях е да им служиш... Но ако не знаеш как да упражняваш славата, ако я изпуснеш от контрол и се самозабравиш, ако престанеш да служиш на другите, ще те изгори! Виктор разбра това послание много бързо. Надявам се да го запомни за в бъдеще...

13. Кои са най-честите грешки, които според теб съвременните родители допускат спрямо децата си?

Всички родители, не само съвремените допускат приблизително едни и същи грешки. Една от най-разпространените е, че поради физическата прилика, родителите очакват от детето да е като тях. Т.е. да мисли, чувства и взема решения като тях. Възприемат го като свое продължение и се разочароват, ако това не се случва. Ние, родителите трябва да си даваме сметка, че дарявайки ги с живот, сме им предоставили правото да се изживеят по начина, по който те изберат. Трябва да им позволяваме да допускат грешки - първо, защото всички ние допускаме грешки и, второ - защото животът не идва с инструкции за правилна употреба. Така, че нещо, което ни се струва правилно сега, може да се окаже дълбоко погрешно малко по-късно - и обратното. Ние имаме повече опит, това е така. Но децата ни имат "късмета на начинаещия". Те имат право на своите грешки и имат правото да се учат от тях. Те имат право да изстрадат опита си, а също така и да пожънат успехите си. Ако се стремим да ги предпазваме от всичките им грешки, ги лишаваме от възможността да живеят - нито грешките ще са техните, нито пък успехите. И почват да ни се ядосват, защото животът си минава, а те не го живеят...

Човечеството търси какъв е смисълът на живота. Някои смятат, че всичко е безсмислено, защото така или иначе умираме и сме обречени на разпад и забрава. Други пък се заблуждават, че смисълът на живота е в изпитването на колкото се може повече удоволствия... Но аз мисля, че смисълът на живота е той сам по себе си и това, което ще отнесем от него в отвъдното. А то е само онази част от нас, която е била извоювана и осъзната...

Нашата роля като родители е да сме онази земна твърд за децата си, на която те винаги могат да стъпнат, за да продължат напред.



Кристина Велинова
13. Април 2015


Четете още:

🔴 Образованието – по света и у нас

🔴 Отец Боян Саръев: Вярващите се разбират без значение каква религия изповядват

🔴 Майка отлага лечение срещу рак, за да роди здраво дете









Коментари

горе