СПОДЕЛЕНО С БОТЕВ ИЛИ КАК „ГОЛЕМИТЕ РАБОТИ СЕ ВЪРШАТ ОТ МАЛКИ ХОРА“




„…Такива чувства изпитах, като влизах в родното си село Осен, до Враца…“
(Из публикацията „Примери от турското правосъдие“ на Христо Ботев)

Чувам безмълвния стих на земята… Слушам безгласната песен на душата… И откривам ти словата, в паметта на историята ни свята… Защото зная, че да си будител е чест. А ти си такъв и днес!...
…Край малко планинско селце, съзрях сгушено китно поле, оплетено като чуден венец от крехък и дребен синчец, с тен на тъмносиньо морско. В кръг около цветето полско се жълтееше глухарче горско. Да, тук нейде ти си роден, в ледено студен зимен ден... От теб самия го знам, а и от хората, живеещи във Врачанския балкан. И сам прашните ти дири търся там. Бащината стряха вече я няма, но гнездото родно живо остава и продължава героя да възпява. Митът се носи от уста на уста, като хайдушка песен над поля. Героично и епично възвестява славна сага, за стара къща бяла.
Сега на платно от небесна вис, с фантазия на художник-артист, я рисувам без краски живопис. Чрез синчец и жълт кантарион, сенки ваят топлия ти роден дом. Сред глухарче и пъстър равнец, тук проплакваш като младенец. И Осен нов живот пак ще даде на най-обичното си, свято дете. С четката на китно тучно поле, в длани на нежно морно селце, чрез палитрата на ухаещо небе, аз усетих гордост, сила и власт. Рисувах с бяс, с патос и страст словото ти- ту фон, ту контраст. Краски вади, осветява то като фар, възпламеняващ в сърце ми пожар. И виждам чардак вял, за вярващи очи цяр. Оживя калдъръма в картина гола. Съживи легендата илюзия сурова. Порта отново пред мен се разкри. Минало възкреси, с блян и мечти. Усетих как кандилото угасна в миг, щом се чу родилния ти бурен вик. Твоят лик тайно в душата открих. И с шарено див, цветен и мил щрих го украсих. Чрез тих, рисуван акростих…

Храброст, чест и младост.
Ръка за ръка със смъртта.
Истинска воля и святост.
Сила на разума и на духа.
Тежко иго душа не търпи.
От душмани хляб да чака.

Буен огън в сърце му гори.
Околчица го вика в мрака.
Тя е прокоба, орис от Бога-
Ечи Балкана, с тлееща рана.
Вечно жива утроба е гроба!

Лично за мен има значение къде ти точно си роден, защото сам си написал, че родното ти място е Осен. Но някой друг е решил, че не може „селянин“ да си бил и тогава е открил, че повече ти подхожда майчиния Калофер зелен и е зачеркнал от учебниците селото ти, без проблем. Ала не е можал да те махне и от паметта народна! Дори и днес всеки знае могилата ти лобна. Но малцина са наясно, че тя е до родното ти място. Обрасло в бурен, това място свято си остава и днес за историята ни непознато. Родил си се в малко селце и обикновен човек си бил, а си сътворил големи дела. Дал си си живота за нашата свобода! Ала дали си заслужава жертвата, след като въпросът за родното ти място само разединение провокира и спорът никак не ни отива, защото да се обединим ни спира, и да сме единни не ни мотивира, в името на родината ни мила. А и защото мисълта ни отклонява от идеите ти, за да потънат те в забрава. И пътят към съединението трудно се намира, а само то дава на народа сила!... Да, зная, как тежко се живее между „глупци неразбрани“, които отварят все по-големи и дълбоки рани, искайки да заглушат твоето слово, премахвайки го разни неверници от родните учебници. Но и в празници, и в делници, то да покълне е готово отново, семе гордо и ново, тъй като ти си кътче от Отечеството пазено в нас. И до сетния житейски час ще ми нашепва вътрешния глас, че късче от Ботев съм и аз.
Само България има личност една, която няма никоя друга страна. Носи тя клеймото на безвремие, като жаден зов до нашето съвремие. И от поколение на поколение пази историята ни от забвение. Защото словото ти е символ на знание, свещено и тайно. Ценност е, важна безкрайно. То е сияние, мъдро и трайно, а и загадка, обсебваща омайно. Днес, в дни на апатия, невяра и бездушие, имаме нужда от повече „юначество и великодушие“. Припомня ни ги твоята поезия, възпяваща героичната съдба на родната майка земя. Историите, предавани от уста на уста, ти обличаш в дивни и мъдри слова. И живота си даваш, но вечно жив оставаш, тъй като „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Знай, паметта ни за тебе е жива! И пламти и искри със сила и страст, защото помним, че „няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си, в името на свободата“. За тези твои думи ми копнее душата, тъй като те прерастват в дела, носещи заветна свобода. А и защото разбрах, изведнъж проумях, че те не само разказват, но и показват, как „големите работи се вършат от малки хора“, които успяват да пробудят народа...
За да съхранят съдбовния завет, очите ми се взират в редове безчет. И умът, осъзнал своето призвание, запомня свещеното послание. Сърцето буйно бие, кръвта ври от словата борбени. А душата ми като въглен гори, плаче и боли ли, боли… Виж я, как страшно страда, че ти стига „тая награда- да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода“.
Със смелото си поведение и твоето дръзкото мнение, без капка съмнение, срам или съжаление, ти си свят пример за моето поколение. Дали не си будител и към днешна дата, щом в стихове възпял си свободата? Нима не си ти жив и днес, дори и да нямаме от тебе вест? Може преди доста време да си творил, може немил и недраг тогава да си бил, но си успял да покажеш историята ни малко позната, която и до ден днешен събужда и в ума и в душата, БЪЛГАРСКАТА памет свята!...
…Тъй като в света има много страни. Но любовта към Отечеството превъзхожда всички добрини. И когато „настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, гора зашумя, вятър повее“ и Балканът запее твоята песен, тя идва нежно и тихо в нощта, дръзко се лее и ме пленява, нашепва за славни неща, вяра връща, надежда ми дава, че словото ти живо си остава. А „който има уши, той нека чуе“, че е нужно да те разбере и да се пробуди. За да спре да бъде чуждопоклонник, а и главен виновник да е разединен българският род, а не единен и общ, цялостен народ. „Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти“, затова само и единствено ти, с твоите чудни творби, показваш пътя на отминалата слава, за да възкръсне тя от забрава. И да пребъде това знание, за да оцелее вековното предание, че дори и роб, българинът е борбен и горд. И в стар и в нов век, той може и да е малък човек, с обикновено житие и просто битие, ала е с признание. Че става за труд, но и за въстание, ако го има обединението! Тъй като само съединението прави силата, а силата- независимостта. И нека в името на бъдещето на нашата страна, да направим първите си стъпки в правилното направление, по посока- пълното ни единение.
Още чувам безмълвния стих на земята… Все така слушам безгласната песен на душата… И продължавам да откривам словата, на поезията ти богата… Както в паметта ми, така и в делата, които се надявам да бъдат големи, защото сърцето ти бие и в моите поеми. Духът ти в мене е жив и не дреме, а тече в младежките ми вени и бурно се разлива, със скрита мощ и нестихваща сила. Той тайната си ми разкрива и нашепва без умора, че „големите работи се вършат от малки хора“. И аз продължавам словата да вая, в селската омая на кирпичената стая. И спирам бъдещето да гадая, тъй като вече го зная… Няма да съм само зрител, а ще бъда като теб... будител!

Р.S.
В село Осен, такива чувства пък аз изпитах. И да ги споделя с теб, читателю, се опитах. Не знам дали и доколко успях.
По-важното е, че там аз с моя Ботев бях.

Автор: Давид Станислав Мавродиев, 14 г., София
( Есето е отличено с първо място от XXIII Национален ученически конкурс, под надслов: "Съединението прави силата"- 12 ноември 2016 г.)


Четете още:

🔴 Бъди Дядо Коледа за 1 сираче (вижте списъка с желанията и адресите им)

🔴 Честта да бъдеш българин – да се върнем в дрeвността

🔴 БЪЛГАРИТЕ СА ДРУЖЕЛЮБНИ И УСЪРДНИ, ТОВА СЕ ЦЕНИ В ЧУЖБИНА!









Коментари

горе