НЕВЪЗВРАЩЕНЕЦ
Случи се в края на седемдесетте години в китно българско селце, почти в края
на лятото...Всичко течеше в обичайният си ред. Вървеше гроздобера и хората приключваха
полските дейности по нивите и дворовете. Горещините намаляваха и вече все по-
рано надвечер се събираха седенките пред къщите. Първо бабите с някое ръкоделие,
после жените връщащи се от работа и ние- децата, които се въртяхме любопитно около
тях. И така, в една теменужена и топла вечер, непредвешаваща нищо лошо, се разчу
новината, че баба Варвара починала... Ние, децата изпитвахме особено страхопочитание
към нея, защото тя респектираше с осанката и достолепието си. Отдавна надхвърлила
90 години, строга- много опърничава и сприхава. Не даваше да се приближим до двора
й, не дай си Боже да й откъснем от черешите или ябълките, проточили примамливо
отрупани с плод клони извън високите й дувари. Хукнахме към седянката да научим
новините, но възрастните заговориха за други неща и ни прогониха да си играем.
У дома обаче, темата продължи и аз, прислонена зад вратата подочувах от разговора
на родителите си откъслечни неща:.”.щяла да завещае всички пари и имоти на доведеният
си син и снахата....тя горката, починала с отворени очи- все чакала да си дойде
момчето й- Родният й син, който все пак щял да пристигне от Южна Америка, въпреки
че бил невъзвращенец-избягал като млад, за да не служи в казармата и се отказал
от България... Сега много съжалявал, писал много писма до ЦК и лично Тодор Живков
му бил разрешил да си дойде за няколко дни, но само за да погребе майка си....”
Тревогата и шепотът в махалата и забулените семейни тайни на баба Варвара разпалиха
любопитството ми и заспивайки повтарях непонятната и нова за мен дума, в чието
значение се криеше ключът към разгадката на цялата история:.”.невъзвращенец...
невъзвращенец... невъзвращенец...”.
На сутринта изчаках удобен момент и пресрещнах по-голямата си сестра, която се
ползваше с абсолютен авторитет сред нас, децата (отличничка, изчела всички книги
в библиотеката и почти нямаше нещо което да не знае) и знаеше значението на всяка
непозната за нас дума. На въпросът ми обаче, какво точно означава ”невъзвращенец”
тя за първи път в живота ми отговори, че не знае. Това съвсем ме озадачи. Едва
изтраях да приключим с игрите привечер, за да заема място първа на пейката за
седянка. Щом пристигна първата съседка- баба Петра(спокойна мъдра и много ведра
жена), веднага зададох въпроса си. Тя остана малко изненадана и се опита да отклони
темата, но аз бях много настойчива, та се наложи подробно да ми обяснява, че невъзвращенецът
е човек осъден от собствената си държава да не се връща никога у дома... Това
ме порази и обърка, а разговорът, проведен между нас, остана запаметен завинаги
дълбоко в съзнанието ми:
- Ама как така са го осъдили?-възкликнах възмутено.- Като затворнк ли?Тая дума
ми звучи като корабокршенец.
- То тая присъда чедо е по-страшна и от затвора и корабокрушението.-отговори
баба Петра с метални нотки в гласа.- Защото винаги има надежда, че и затворникът
ще се поправи и ще излезе на свобода. Корабокрушенецът също има шанс да го намерят
и спасят, но на не възвращенеца му е окована душата и му е затворена вратата и
към дома, и към Родината. Ето на, ти например, ако кажеш, че не искаш да живееш
в България и прокълнеш земята си, решиш, че се махаш където ти видят очите и мразиш
семейството си... па ако вземе, та желанието ти се сбъдне, знаеш ли какво може
стане?
- -Какво?- смотолевих едва чуто аз
- Може да ти се позволи да живееш навсякъде по света но България ще затвори
вратите си за теб. Родният ти дом ще бъде отворен за всички, но за теб ще остане
завинаги заключен. Аз затова винаги ви думам деца, че голям залък се лапва, но
галяма дума не се казва. Особено опасно е да се отречеш от майка и Родина. Това
е голям и страшен грях. Тогава човекът остава без корен. Скита се по света чужд,
умира по чужди земи в студена пръст и дори душите на починалите му роднини не
могат да го приемат...Прокудените от родните земи са вечно нещастни и мечтата
им е, ако не могат да се върнат, поне да ги погребат у дома. А на тези, невъзвращенците
и това им е забранено, защото са дръзнали да предадат, а понякога и да продадат
за пари Родината си.
Не мога да ви опиша ужасът, обзел ме след тези думи. Не бях от послушните деца
и понякога исках да забегна някъде, за да изплаша всички, но това, да се затворят
вратите на родният ми дом, да не мога да прегърна мама, тате и сестра ми? Да не
мога да гушна първото родено агънце, да откъсна за учителката най-хбавите цветя
или да не мога да играя на воля с приятелите, да не мога да пея в хора чудесните
ни български народни песни и да съм лишена от нашите прекрсни празници??? НЕ |!!
Аз неистово обещавах на ум, пред себе си да бъда добра по-послушна, да помагам
в къщи и никога, дори и в страшна обида да не си помислям нишо лошо нито за семейството
нито за Родината! Само да не ми заключват вратите завинаги. Хукнах към къщи и
заблъсках дворната врата. Тя, естествено, беше отключена, но се чу шум и майка
ми надникна и попита:
- Какво има моето момиче, да не би да се изплаши от нещо?
- А, не- извиках аз притеснено.- Гледам да не е заключена вратата, та да остана
на улицата.
- Какво говориш, кой ще те остави навън и кога сме заключвали вратата?-слиса
се мама - Нали знаеш, че на нашата улица никой не заключва- тук хората си помагат
и идват само с добро.
- Мамо аз много ви обичам- хлипах аз на пресекулки.- Обещавамда слушам да помагам
и да се прибирам навреме.
- Ами ти и без това ми помагаш и си най-доброто дете на света-пропя маминият
най-нежен и мил гласец във вселената-. И ние също много те обичаме.
Няма смисъл да ви обяснявам, че това беше един от най-щастливите моменти в живота
ми, една от най-гоплите прегръдки на мама и една от първите важни истини, усвоени
завинаги от мен - Тази, че няма по-важни неща от семейството и Родината и че без
тях, човек е просто никой.
На другият ден видяхме невъзвращенеца. Въпреки, че си представях някакъв зъл
и лош човек, пред очите ни се появи много симпатичен, вежлив, елегантно облечен
и усмихнат чичко, който ни почерпи с чудесни бонбони, поздрави ни и дори ни покани
на разходка. Ние, децата, с радост му показахме тайните ни места за игра: старият
дъб с нашата хралуупа, вирът на реката, в който се къпехме и скривалището под
големият камък, където криехме детските си съкровища. Зарадвахме се, като разбрахме,
че и той е учил в нашето училище и накрая дори му направихме концерт със стихотворенията
и песните, които знаехме, кой от училище, кой от детската градина. Чичкото-невъзвращенец,
когото вече бяхме приели за приятел, през цялото време ни снимаше с камерата.
Загледах се в лъскавото око на обектива и изведнъж видях, че лицето му беше обляно
в сълзи. Упрашено попитах: - Чичко защо плачеш, лошо ли ти е?
- А, не плача от радост-промълви той ,едва чуто. -Хубаво ми е много, че съм сред
вас.
Впечатлена се прибрах у дома и споделих на вечеря, чечичкото-невъзвращенец,
всъщност е много добър човек, че ни е черпил, че ни се е радвал много и дори е
плакал. Майка ми- добра и състрадателна жена, промълви с насълзени очи:
- Горкият човек. Как ли живее там немил и недраг никому. Бил много богат, устроил
се добре, но в очите му – само печал. Пази Боже от такава съдбе.
Замълчахме съчувствено, но строгият глас на баща ми проряза тишината:
- Той сам е избрал тази участ за себе си и няма какво да го съжалявате. Да се
отречеш от Родината, да дезертираш от армията и да предадеш рода си??? Това е
страшно престъпление, непростимо. Аз съм се клел да браня земята си под знамената
на България. Мъжете в рода ми всички са воювали за нея, а някои са положили и
костите си в битките. Да не съм чул, подобни хора да бъдат оправдавани. Вярвам,
че дъщерите и бъдещите ми внуци никога няма да извършат подобен грях. Да се помни
и знае- в нашият род предатели и родотстъпници няма и не може да има!
Баща ми отдавна е покойник но ние възпитахме децата ни по същият начин.
Всеки от нас пътува по света, но винаги се връща с трепетна радост у дома. Ядосваме
се често за нередностите, за политиката, за хаоса и проблемите в обществото ни,
но никой не си позволява да хули Родината, или да говори за нея като за ” тази
държава”. Защото от нашата Татковина по-хубава няма. Тя ни е едничка и най-мила
на света. И само от нас зависи, дали ще ни бъде майка или мащеха, как ще изглежда
тя в бъдеще и какви хора ще живеят в нея- Родолюбци или Родотстъпници..
Ярослава Маринова
Четете още:
🔴 Бронзови медали за Белослава Кръстева и Габриела Антова от Европейското индивидуално първенство за деца и кадети в Мамая, Румъния!🔴 За силата на бабината плитка
🔴 Град Черноморец - Градът с непознатата хилядолетна история
Коментари
Харесайте ни във facebook!
