Христо Бакалов: "Липсва ми родното кино"


Известният кинооператор в специално интервю за вестник „България Сега“

Вероятно сте чували името Христо Бакалов. Той е един от най-успешните български оператори зад граница. След като завършва операторско майсторство във  ВИТИЗ дебютира в киното с игралната новела „Котешка опашка“ на Виргиния Костадинова, след което снима редица игрални филми в България – сред тях са „Тишина“, „Екзитус“ и „Опашката на дявола“. В края на деветдесетте години печели зелена карта и се мести в Съединените щати, където продължава работата си като оператор – сред филмите, които е снимал тук са „Americanizing Shelley”, “The Shunning”, „All me, all the time” и „The Ultimate Life”, с участието на легендарния Питър Фонда.  Но някой от най-интересните проекти, в които е участвал, го водят до Далечния изток - „Colors of passion” на индийския режисьор Кетан Мехта разказва за живота на индийския художник от 19-ти век Раджа Рави Варма, а „Samsara” на Пан Налин претворява спиритуалната любовна история между будистки монах и дъщерята на богат земеделец сред върховете на Хималаите. Ето и какво още ни разказа Христо в специално интервю за вестник „България Сега“.

През 1998 година заминаваш за САЩ, въпреки успехите си като оператор в България, как се реши на това и защо избра Източния бряг, а не например Калифорния и Холивуд?

През 1998 година спечелих американска „зелена карта“ от лотарията. Участвах в тази “игра” някак на шега. Никога не бях мечтал или бленувал да замина за Америка, но тогава беше модерно и почти всички мои приятели участваха в лотарията. Деветдесетте бяха години на бурни и глобални промени в България. Наред с дълбоката икономическа криза в този период, културата и в частност филмопроизводството в България бяха в пълен застой. Това беше основната и реална причина да приема предизвикателството, да реша да замина за Америка и да опитам професионалната си реализация там. Пристигнах на Източния Бряг по обективни причини – според изискванията на програмата „зелена карта“ трябваше да има човек в САЩ, който да ме приеме и да ме насочи в първите дни на американска земя. Такъв човек намерих на Източния Бряг, където се и установих не далеч от Ню Йорк. Пък и не е тайна, че Ню Йорк също е подходящо място, особено за независимото кино. Снимал и съм работил и в Лос Анжелис, но още не съм убеден, че искам да живея там. Може би някой ден и това да стане.

Коя беше първата ти работа тук и как се върна отново към снимането?

Първата ми работа тук беше в кухнята на един старчески дом, който беше в непосредствена близост до квартира, в която се установих. Трябваше да работя нещо, за да мога да си плащам наема, докато се ориентирам и си търся подходяща работа по специалността. Шест месеца по-късно вече имах камера в ръцете си и от тогава насам изкарвам прехраната си с професията си. Първият американски игрален филм “Whirlygirl” снимах през 2003 година с режисьор и продуцент Джим Уилсън, който е продуцент и носител на един от седемте Оскара за филма “Танцуващия с Вълци”. Самият Уилсън е дългогодишен бизнес партньор и продуцент на повечето филми на Кевин Костнър. За мен беше чест и привилегия да бъда оценен и поканен да работя с личност от такава величина.

Снимал си няколко Боливудски филма, как изглежда кино индустрията там?

В Индия съм участвал в снимането на четири игрални филма до сега и мога да кажа, че имам известен опит и контакти там. Боливудската индустрия е наистина могъща и производството на филми там е на завидно ниво. Въпреки, че прийомите на правене на кино са идентични навсякъде, но мисля че начините на разказване на историите са различни в различните региони от света. Така е и в Индия – самобитно, много колоритно и екзотично. И хората там, имам предвид зрителите, наистина се радват на техните си филми и съпреживяват емоционално филмовия разказ. Обичат родното си кино, гледат го, помнят го дори знаят и пеят песните от филмите .

Как се озова в екипа на култовия филм "Самсара" и къде самият ти намираш вътрешен мир?

За участие в Самсара бях поканен от моя приятел и колега Рали Ралчев, който от своя страна вече беше поканен за главен оператор в продукцията. Тъй като снимките трябваше да се осъществят при трудни условия във високите части на Хималаите, Рали прецени, че ще е добре да има доверен приятел и колега до себе си и ме покани за сътрудник. Така се присъединих към екипа на Самсара. Работата ни в този филм е една от най-вълнуващите и запомнящи се за цял живот. Само факта да бъдеш в този невероятен район и контактуваш с местните хора те кара да преосмисляш екзистенциални неща от живота, като например разликите между материалното и духовното, смисълът и стойностите на вечното и преходното...
За вътрешния мир: Аз се опитвам да намирам вътрешен мир и хармония в малките, но истински неща от живота. Там се опитвам да откривам и големия смисъл в жизнения си път.

С какво филмовата индустрия тук се различава от тази в България и самият ти какво кино предпочиташ - американско или европейско?

Техниките в занаята са същите навсякъде по света. Разликата намирам в размаха на ползването им. Ние, като че ли, идвайки от по малка страна, можем и успяваме да постигнем добри резултати с по малко технически средства, с повече изобретателност, въображение и импровизация. Докато тук, се използва повече и по-нова, последна техника, което е голям плюс и само по себе си е прекрасно.
Като зрител аз лично имам слабост повече към европейското кино, което в повечето случаи е многопластово и иносказателно. Но такива филми се правят и в Америка и навсякъде по света. От друга страна, като професионалист, признавам високите постижения на американското кино, което не случайно е водещо в света, във всичките му компоненти. Конкуренцията тук е много голяма, затова и критериите са наистина много високи във всяко едно отношение.

Видяхме се на българския кинофест тук в Ню Йорк - So Independent - какво мислиш за развитието на българското кино в последните години? Имаш ли фаворити от фестивала?

Следя българското кино с голям интерес. Опитвам се да гледам почти всички филми от последните години, и мисля, че киното в България има определен възход. Операторската ни школа, смея да твърдя, е на световно ниво. От последните филми ми допада много филмът на Емил Христов “Цветът на Хамелеона”. Намирам го оригинален, различен от другите български филми и го нареждам на европейско ниво. Това не значи, че на харесвам и други български филми от последните години. Много се радвам и на успехите на младите колеги режисьори и оператори, както и много впечатляващи актьорски постижения. Липсва ми родното кино. Не крия, мисля си много и живея с него. С най-голямо удоволствие и огромно желание бих снимал в България. Дано някои от продуцентите и режисьорите прочете и се впечатли от току-що казаното от мен и някой ден се свържат с мен.

Какво никога не би снимал?

Ненавиждам пошлостта и фалша. Не бих снимал филми с такива сюжети.

А върху какво работиш в момента?

В момента съм в преговори за снимките на два игрални филмови проекта тук в САЩ през 2015 година, но на този етап предпочитам да не се впускам в подробности за това.

За финал - какъв съвет би дал на младите оператори и любителите видео ентусиасти, които искат да направят качествено видео?

На младите хора, занимаващи се с кино бих казал: бъдете в крак с времето. Разказвайте повече истории от реалния живот с вълнуващи съдби и интересни герои. На първо място – правете всичко, че да накарате зрителя да повярва в разказа. Това според мен е основата, върху която могат да се градят и по-висшите смислови послания. Без тази основа зрителят не би стигнал до тези послания.
На младите колеги оператори бих казал: Въпреки трудностите на  нашата операторска професия не се предавайте, бъдете силни и устойчиви, борете се и побеждавайте, защото смисъл има! 


Четете още:

🔴 "Новият огън" на Андрея Роси, описан от Весела Николова

🔴 Българите, успели в чужбина – някой чувал ли е за…

🔴 Деница Икономова печели френския тв конкурс









Коментари

горе