Васил Михайлов, който отказва награди, роли и приятелства


Големият актьор Васил Михайлов, който на 6 април ще окръгли 80, пак нашумя.

Но не с нова роля в театъра или изпълнение в киното, а с отказа си от наградата “Икар”. Номиниран е от Съюза на артистите в България за “изключителен принос към българския театър”.

“Това е моят малък протест за всичко онова, което става и не се случва в театъра. С моя опит, с моите успехи, с моите грешки съм си извоювал привилегията да отказвам приятелства, да отказвам срещи, да отказвам роли и да отказвам награди”, обясни мотивите си за отказа Васил Михайлов.

И припомни, че когато бил депутат от БСП във Великото народно събрание, с колегите си Тодор Колев, Вили Цанков, Стоян Попов и режисьора Реджеб Садък подготвят Закон за театъра и го раздават на депутатите.

Но министърът на културата Димо Димов и председателят на Съюза на артистите Стефан Илиев не харесват този закон, който игнорирал и министерството, и съюза.

“Та затова съм виновен - каза още Михайлов, - защото много харесвам промените, реформите...

Но реформи без закон

не се правят,

приятели

- затова трябва да се носи отговорност.”

Васил Михайлов пред портрета на Капитан Петко Войвода

В България подобен отказ още е екзотика. Преди Михайлов единствено Ивайло Христов през 2014 г. отказа “Аскеер” за водеща мъжка роля. Той излезе на сцената, но не взе статуетката в знак на протест срещу “отношението към културата и духовността в държавата”.

Иначе по света има много такива случаи. Само отказалите се от “Оскар” са 7. Най-звездната и най-скандалната история, разбира се, е с Марлон Брандо, който през 1973 г. не взема оскара си за най-добра мъжка роля във филма “Кръстникът”. Прави го в знак на протест “срещу дискриминацията на Холивуд спрямо коренните жители на Америка”.

Първият, който не отива да си получи статуетката, е Дъдли Никълъс през 1935 г. Той е номиниран за сценария си на филма “Доносникът”.

Изключителната Катрин Хепбърн е номинирана 12 пъти и получава 4 оскара, но нито веднъж не посещава церемонията по награждаването. Същото прави и Уди Алън, който казва, че няма никакво уважение към такъв вид церемонии.

2011 г. Васил Михайлов връчва награда "Аскеер" на режисьорката Маргарита Младенова

През 1970 Джордж Скот пренебрегва “Оскар” за ролята на генерал Джордж Патън в едноименния филм. Ирландецът Питър О'Тул и френският режисьор Жан-Люк Годар също отказват статуетката.

През 2015 г. името

на Васил Михайлов

пак нашумя,

но по друг повод. Народното събрание гласува 700 лв. пожизнена пенсия на петима известни български творци в различни области. Един от тях беше Васил Михайлов. Тогава той ми каза:

“Това е вид творческа награда от държавата и аз съм й благодарен. Благодаря и на г-н Вежди Рашидов за признанието към моя труд, който продължава вече 54 години.”

Той припомни, че като депутат във ВНС се е отказал да получава заплата и цялата сума възлиза на 36 000 лева. А и от доста години се води на половин щат в театъра.

Васил Михайлов и Ирини Жамбонас в кадър от филма "Маргарит и Маргарита"

Актьорският стаж на Васил Михайлов вече е 57 години и това наистина е внушителна цифра. Ето какво му струва това: “Да, сцената дава на актьора слава, но взема много. Професията ме изстискваше,

правеше

професионален

емфизем в гърдите

И като турим малко цигари отгоре и прахолякът на сцената. Професията отнема от здравето, от времето за близките, от нормалния ритъм на живот.”

Има един период в творческия му живот, в който Михайлов е най-популярният актьор в България. Това е в началото на 80-те години, времето на тв сериала “Капитан Петко войвода”, излъчен през 1981-а.

С този си герой той може да се конкурира за известност само със Стефан Данаилов и Григор Вачков след показването на сериала “На всеки километър”.

При излъчването и на двата филма по телевизията улиците опустяваха и двата творческите екипа са посрещани с възторзи и овации из цялата страна.

Никола Петров, редактор и на двата филма, преди години ми разказа, че посрещането и любовта на зрителите към “Капитан Петко войвода” били по-големи, отколкото при “Километрите...”.

И главната заслуга за изключителния зрителски интерес към сериала е на Васил Михайлов.

Той казва, че има над

500 срещи

със зрители

- след “Капитан Петко войвода”, но и преди това. Случвало се да има по 9 срещи на ден. Веднъж във Варна почитателите му цели 12 часа не го пускат да си тръгне.

През май 2015 г. в Стара Загора Васил Михайлов засади липа и получи наградата "Златната липа" за цялостно творчество, връчена му на кинофестивала със същото име.

Пътят към артистичните върхове на Васил Михайлов, обаче не е равен и гладък “като жълтите павета на площада пред Народното събрание”.Трудовата си биография той започва да пише като шлосер матричар в завод “Светлина” в родния си град Стара Загора, стига до пети разряд.

През 1960 г., вече 22-годишен младеж, идва в София, изтупан в електриков костюм, но без вратовръзка.

Има дебел и мощен като йерихонска тръба глас, силно изпъкнала адамова ябълка и самочувствие на човек с 300-500 лева месечно.

Като актьор

първата му

заплата е 63 лева

Влиза в сградата на ВИТИЗ, но не на изпит, а за да гледа представянето на свой приятел. Вижда му се лесна работа и си казва, че няма начин и той да не влезе в театралния институт.

Автограф за любимия актьор

За негов късмет обявяват още 7 допълнителни места за студенти. Михайлов се подготвя набързо и се явява. Казва баснята “Магаре и славей” от Димитър Подвързачов.

Но когато проф. Желчо Мандаджиев му разрешава да каже и монолога на Арбенин от “Маскарад”, младежът си помисля, че ще го скъсат, защото идва от провинцията. Мандаджиев обаче му казва: “Седнете, да не ви е зле - гледате с присвити очи...”

Етюдите -

да търси малка

рибка в голям

аквариум

и да види има ли го в списъка на приетите студенти, изпълнява с лекота. Комисията явно харесва импровизацията и въображението на старозагореца и той е приет, и то в класа на проф. Мандаджиев.

Още като студент във втори курс играе в три пиеси в Театъра на Народната армия, както тогава се наричаше Военният театър. Най-напред го кани Леон Даниел в “Старата дама”. Тогава младокът не подозира, че след години ще стане една от неговите най-големи звезди.

В пиесата "Плащам в аванс" с Илка Зафирова

През 1964 г. е разпределен в Димитровград, където дебютира в ролята на Борислав в “Необикновена история”. Заради свалена пиеса по идеологически причини театърът е закрит, а после и изгаря. На афиша някой написва: “Да ви го фукнем в седалището”. Васил Михайлов е пратен в Хасковския театър, през 1967 г. е назначен и за негов директор.

Актьорът твърди, че за трите години в двата театъра е изиграл 17 главни роли. Специална комисия от шестима столични корифеи го гледа, преди да бъде поканен в София. През 1967 г. влиза в трупата на армейския театър. И до днес е там - цели 50 години любов и вярност.

На софийската театрална сцена Михайлов направо скача в дълбоките води на световната драматургия: Платонов в “Океан”, Ричард ІІІ в едноименната пиеса на Шекспир, Найден в “Майстори”, Мьобиус в “Романтици” на Фридрих Дюренмат, Слим в “За мишките и хората”.

И продължава през годините с Алцест в “Мизантроп”, Богдан в “Самуил”, Васка Пепел в “На дъното”, Манол във “Време разделно”.

В тази постановка

видях за първи

път на живо

Васил Михайлов

Той играеше ролята на Манол и ми изглеждаше така, както си представях героя, докато четях романа на Антон Дончев.

Беше 1974 г., войник съм в Горна баня и съм за първи път на софийски театър. Вперил съм очи на сцената и се чудя как ще изиграят сцената с отсичането на главата на Манол.

В романа Антон Дончев е описал тази сцена потресаващо. Карат Манол да брои до 10. На 9 палачът замахва с ятагана, главата пада на земята, но устата казва “десет”.

Режисьорът я беше решил по следния начин: Манол започна да брои, на 9 палачът замахна... осветлението в салона изведнъж изгасна и в тъмнината се чу гласът на Михайлов: “Десет”.

След години във филма “Време разделно” режисьорът Людмил Стайков даде на Васил Михайлов ролята на Ибрахим ага. А като Манол се снима непрофесионалният актьор Иван Кръстев.

Михайлов не навлезе в киното с гръм и трясък, с главна роля, която веднага да го изпрати в звездна орбита. Още като студент има епизодично участие в “Хроника на чувствата”, филм на работническа тематика. Героят му се казва Неприятния.

Във втория си филм “С дъх на бадеми” (1967) вече е професор, макар и пак не в главна роля. В следващия - “Свобода или смърт”, е поп Сава Катрафилов.

Първата му главна роля е в “Краят на песента” - Ибрям Али. Влюбва се в Найме на младата и още неизвестна Катя Паскалева. Този филм разкри и певческия талант на актьора, който изпълни по неповторим начин песента “Руфинка болна легнала”.

Следват още малки и по-големи роли, за да дойде изпълнението му в “Хирузи” (1977). След тази роля вече е запомнен истински и от зрителите, критиката е направила това по-рано.

Михайлов продължава да снима много, на шега казва, че

в киното и театъра е

изиграл “много

паметници”:

Кубрат, хан Крум, Стамболов, Стамболийски, Дантон, Сократ, Ричард, ІІІ Левски, Георги Димитров, папи, патриарси... и трима партизански командири...

И от време на време се появяваше в някой благодатен за пресъздаване герой като Неризанов в “Маргарит и Маргарита”.

За финал на историята с отказа на актьора да получи икара си най-подходящи са думите на Татяна Лолова:

“Каква награда? Няма друга награда! Васил Михайлов има една награда - народната любов, огромната народна любов към неговия Капитан Петко войвода, към неговия талант! Само от нея не може да се откаже. Не може! И няма! Другото си е негов избор...”



Четете още:

🔴 Мария Нейкова: Ах, как не искам да съм сама... (ВИДЕО)

🔴 Един от последните пастири у нас се грижи за 39 овце и 28 кози

🔴 Българската кръв на последния римски император





Източник: 24 часа





Коментари

горе