Самотата е растение: нови и почти нови стихове от Палми Ранчев


 

ЖЕЛАНИЯ

 

Следобед имах следните желания.

Господи, прошепнах, възможно ли е

днес да не съм чак толкова самотен.

Уличните кучета да не ме гледат

така странно, да не бягат от мене,

и джобовете ми да не са празни.

Тръгнах по дългата улица, заваля.

И мрачно добавих: ако може и чадър.

 

 

ЕСЕННА ПРИВЕЧЕР

 

Непознатият се притиска към ствола на дървото.

Крие се от дъжда. И ме гледа с отчаяно упорство.

Поиска ли пари – нито стотинка няма да му дам.

Ако ме нападне – ще го посрещна безмилостно.

Преди да ме убие – ще го убия. И добре... добре,

че студеният дъжд спря – видях в очите му сълзи.

 

 

СЛУЧКА

 

Някой чука на прозореца - крадец, убиец, луд?

Как се е качил до тук? Ще изляза на балкона.

Нека разбера какво е изражението му, като ме

види, като го видя – ужасът ни нека да е общ.

И как успокоява дрехата, която вятърът поклаща.

Докосвам я – не е човек, не е човек, не е човек...

 

 

НЕБИТИЕ

 

Надвиквам двама – говорят. Не се чува.

Надвиквам страха си. Страховете

на всички наоколо. Не се чува.

Надвиквам желанието да ме разберат.

 

И своето – да се разбера. Не се чува.

Надвиквам писъка, с който политам.

Не зная къде. Не се чува. Викам, викам,

викам... Както никога вече няма да мога.

 

Не се чува. Не се чува. Толкова не се чува.

И кой ще каже отлита ли ми душата,

свисти ли ми край ушите. Ако вятър

насрещен задуха. Не се чува. Не се чува.

 

 

РАЗГЛОБЯВАНЕ

 

Нима и когато прекрача

отвъд, ще чувам ясно

как звънтят часовници.

И как тик-такат зъбни

 

и беззъбни колелца.

Часовници с изпаднали

стрелки и колелца,

въртящи други колелца.

 

 

ПРЕДЧУВСТВИЕ

 

Радвам се на съвсем малките неща. На по-малките.

На истински малките. На тяхната скромна половина.

На половината на тяхната половина. Хората наоколо

ме сочат с гримаси. Подсмихват се, побутват се с лакти.

Продължих да се усмихвам. И до края никой не разбра,

че пред очите им се сбъдва отдавнашно предчувствие.

 

 

СКИТНИЦИ

 

Вървя и сънувам, че оглеждам витрините

по единия тротоар. И по другия.

Внимавам да не се блъскам в хората.

Заобикалям ги. Спирам поглед върху манекените.

Повече са облечени. И един съблечен.

Разминавам се с красиво момиче.

 

Има ситно къдрава коса до раменете.

Сънувам и него. Изсънувах го. Засънувах

двама скитници. Бързаха нанякъде.

Единият много кльощав, другият – не толкова.

В телефонната кабина отсреща

забелязаха празна бутилка.

 

Не толкова кльощавият се спусна натам.

Двайсет и четири стотинки – каза с усмивка.

Зарадвах се заедно с него – в съня си –

и продължих да сънувам. Не се събудих,

когато някой ме попита: Ти ли си, ей човече?...

Не се събудих и когато сам се попитах.

 

 

НАГОРЕ

 

Самотата е растение,

израснало без семе.

Или от семе – довеяно

отдавна – и от далече.

 

Самотата не е

истинско растение,

а само стъбло – зелено –

наистина зелено.

 

Освен стебло – самотата

е осем краченца,

шестнайсет – не, повече.

И всички за стеблото

се държат – катерят се...

 

Самотата в този случай –

значи в моя – няма

нито листа, нито цветове.

Само стебло е, повтарям.

 

И безброй краченца

на същество, което нагоре

крачи. Някакво нагоре.

 

 

ИЗМЕРЕНИЯ

 

Птиците обитават върховете на скали, на къщи,

на дървета. И приземната част на високото небе.

 

 

ЗАЕДНО

 

Луната над мене –

кръгла, бяла –

свети страшно.

Бавно се отдалечих,

завих зад ъгъла,

в тъмното –

 

там нямаше луна.

Не се виждаше

дори небето –

още по-страшно.

 

Дъхът ми – острие

в гърлото – боде,

ръце отвсякъде

ме душат, драскат,

връщат ме обратно.

 

И как да разбера

дали луната

предупреждава

за истинска опасност?

Или само отдалече

се блещи, пули ми се,

озверяла от самота.

 

 

УСМИВКА

 

Трима се снимат един друг. И се усмихват изкуствено.

После заедно гледат снимките. И смехът им е истински.

 

 

ОБВИВКА

 

Втвърдявам се постепенно – вече имам твърда обвивка.

Докосвам я - да се уверя, че е достатъчно реална.

Навън животът бавно върви. И под обвивката се случва

нещо – сигурно е, че се случва. Иначе, защо ще се втвърдява.

 

 

ХОТЕЛСКА СТАЯ

 

Неудържимо желание да се върна.

Нещо съм забравил – не зная какво.

Но съм го забравил – сигурно е.

Отключвам веднъж, втори път, отварям.

 

Гледам белите чаршафи – оправени,

подготвени – очакват някого друг.

Отново тръгвам. Остава чувството,

че нещо съм забравил – и го запомням.

 

 

ОЩЕ 

 

Автомобилите отминават бързо. И приятелите отминават.

Отминава и красавицата с огромни очи и коси до рамената,

с нежните си цици отминава. Отива някъде. Всички отиват.

Само аз вървя. Просто вървя. Знам точния брой на крачките си.

Трябва още една. И още една. И още, и още, и още, и още...

 

 

СТЪПАЛА

 

ПЪРВО

 

Душата ми, или друго – но вътре в мене – е животинка,

хваната в капан. Достатъчно просторен и удобен. Търпя го.

Даже му се радвам. И живея в него. Но напред, назад, в кръг,

накъдето и да тръгна, все в стена, в стени високи, в зидове

от камък с кърваво чело се блъскам. И мирише на затвор.

 

ВТОРО

 

Непоносимо е очакването да се събудиш сутринта. И паниката,

че не знаеш от какво ти се повдига. Страхът, че вероятно той –

животът – не думата, не буквата, не звуците – не зная точно и какво,

но той единствено е тласъкът, причината, неустоимото начало,

когато чувстваш, че политаш. Носиш се над бездна някаква.

 

СЛИЗАМ

 

Под мене има дълбина и дъно, или няма. Отминавам,

без да зная очертание на облак ли е. Спрял за миг,

заснет от светлината на безмилостни светкавици.

Или след като го чувствам, след като съм го побрал,

аз съм му гнездо, къща и затвор, ако трудно се излиза.

И носталгия да изпитвам, стига да избягам.

 

ПРОДЪЛЖАВАМ СЛИЗАНЕТО

 

Знам, че като пиша, Господ ми държи ръката,

заради това си вярвам. Или пък не вярвам,

ако е причина само да съм с някой, да говорим,

да вървим и да се смеем, да забравя за страха си.

От ръката му погален. От усмивката и от тъгата,

че и днес съм тъжен, много тъжен, без причина.

 

СТОЯ НА ЕДНО МЯСТО

 

Сигурно ще разбера, че в мене има

друго същество, което съм спасил –

заедно сме се спасили. Но не стига

да сме само двама, за да съм човек.

 

ПОРЕДНО СТЪПАЛО

 

Ако си отидеш – а ще си отидеш –

трябва някой да остане, да ме топли,

да го топля, докато за тебе мисля.

И те гледам, гледам, пак те гледам.

 

ПОСЛЕДНО

 

Нищо!... Или нещо. Все едно, лудостта,

и тя с думи тапицирала е своята приемна.

 

 

ПОГЛЕД

 

Небето бавно потъмнява. Високите дървета

са нарисувани с черен молив. Не търся себе си

в ниското, или високото. И няма как да се открия,

щом съм само мътен поглед. И каквото виждам.


Какво четем:

🔴 Народът ни е достигнал до гнуснаво, скотско положение

🔴 Малко известно:Дядo Bлaйчo oт ceлo Koньoвo пpeдcказва cмъpтта нa Гeopги Димитpoв и за него настъпват трудни дни

🔴 Няма дъно. Простите хора направо избиха рибата

Източник: fakel



Коментари



горе