Весела и щастлива вдовица: Правя всичко, което ми харесва! Смъкнах 10 години от гърба си!


Чувствам се чудесно

Пиша това писмо с ясното съзнание, че много от вас няма да ме разберат! А някои дори ще ме оплюят, но няма с кого да споделя как се чувствам след смъртта на съпруга си.





За 20-те години, в които бяхме заедно, не можахме да създадем дете. Но не страдахме от това – двамата си бяхме достатъчни.

Той беше водещият в брака ни и аз винаги се съгласявах с него.

Никога не се карахме и много от приятелите ни завиждаха за неугасващата ни обич.





Много плаках, когато една сутрин той просто не се събуди.

Не знаех какво да правя със себе си – толкова бях свикнала да съм съпругата на Павел.

Първата седмица след смъртта му нищо не ми вървеше – подхващах едно, оставях го, после започвах второ, след това – трето.





Една приятелка ми каза, че като ме гледа, направо й се къса сърцето, и ме покани да отида с тях на Витоша. Никога преди не се бях качвала до „Алеко“, нито пък до която и част на планината, макар че беше съвсем в града.

Павел не обичаше да ходи „по чукарите“, както сам казваше, и аз се примирих с това, макар че понякога ми се искаше в жегите да отидем и да се поразходим на хладина.





Ако щете, вярвайте, но именно това ходене до Витоша ме извади от вцепенението и ме върна към живота.

Бях като преродена, като отвързана, сякаш дълго бях държана на синджир. Още следващата събота отново се качих – този път с лифта, и слязох пеша.

Изобщо не се почувствах самотна, напротив – грях ми на душата, но ми беше много хубаво да се разхождам без компания.





Следващото нещо, което направих, беше да се запиша на латино танци. Колежките започнаха да шушукат зад гърба ми, че бързо-бързо съм забравила траура и дори разбрах, че ме наричат помежду си веселата вдовица.





Нямаше смисъл да им обяснявам, че страдам от загубата на мъжа си, но в същото време се радвам на свободата, чийто вкус изпитах и която много ми хареса.

Следващата стъпка към новия ми живот беше да раздам всички компоти, складирани в мазето, на съседите, защото ненавиждах компотите от дете, а Павел ги обожаваше и заради него всяка година затваряхме поне по 40 буркана от различни плодове.





А за рождения си ден се наградих с една екскурзия до Венеция – града, в който Павел никога не ме заведе, колкото и да го молех.

За него пътуванията в чужбина бяха излишно разхищение.

Първата Нова година като вдовица посрещнах в ресторант. Не виждах смисъл да приготвям само за себе си всички ония традиционни ястия, които за 20 години ми бяха втръснали до болка, на които обаче съпругът ми много държеше.





Изкарах си чудесно, макар и сама, и на сутринта се прибрах с такси.

Павел го няма вече 5 години. През това време успях да направя всичко, от което се въздържах, докато той беше жив.

Занимавах се само с това, което обичах и което ми доставя удоволствие, и буквално смъкнах поне 10 години от гърба си.





Всички около мен се скъсват да ме сватосват за тоя и оня, но аз нямам никакво намерение да се омъжвам втори път.

Тъкмо открих колко е хубаво да си сама и да не се съобразяваш с никого.





Трябва да съм луда да се откажа от тази свобода.

Ще се подпиша, както ме наричат колежките: Веселата вдовица


Какво четем:

🔴 Таксиджия стреля пред деца в София и избяга, май уцелили колата му със снежна топка

🔴 Първа категория труд: Кои са професиите за пенсия

🔴 Подобно нещо за първи път се случва в "Стани богат"

Източник: prekrasna



Коментари



горе