Д-р Неделя Щонова: Беше вълшебно


Д-р Неделя Щонова е в Италия.

Ето й разказа й:

Верона.
Размисли из една уличка близо до Арена ди Верона.

Гледах „Тоска“ на Пучини под откритото небе. Беше вълшебно. И днес докато се разхождам … странно, да, но си мисля за злобата и завистта. В онази сцена, когато Тоска убива, тя не го прави защото е лоша, а защото няма друг изход … и то е съвсем разбираемо - злобата винаги е вторичен продукт на безсилието. И в това е драматичният парадокс.





Хората мразят, когато отчаяно не знаят как да бъдат добри. Гневят се на светлината, когато са загубили своята. Измерват чуждите тела и успехи, защото не знаят в какво и как да измерят своята човечност. Злобата и завистта са немощ на душа, която е забравила себе си. Има хора, които се хранят не с хляб, а със сравнения, които не живеят, а съществуват в огледалото на чуждия успех, на чуждото тяло, на чуждия живот и любов. И тяхната реалност е изградена не върху собствен стремеж към труд, светлина и творчество, а върху сянката, която хвърлят онези, които са дръзнали да светят.
Да творят!





И обичат.

Злобата не е сила, тя е възпаление на несбъднатото. Много тъжно възпаление, което разболява. Тя не е удар, а хронична тъканна смърт на едно сърце, в което някога е имало мечти, но това сърце вече не вярва, че може … и затова започва да стреля по мечтите на другите.

Колко тъжно … и “благородно”, нали?! И тук е капанът.

Тези, които мразят, не мразят теб, а огледалото, което ти им показваш.Ти си просто повод, върху който те изливат непоносимото си усещане, че животът им се изплъзва, докато други се движат напред. И тогава злобата толкова очевидно не е атака … а е самосъботаж, тя е мисълта, че ако сваля теб, ще се почувствам по-висок.

Но това никога не се случва.

Защото завистта парализира съзиданието и тя не е нищо друго, освен немощна форма на мъка.





Мъка по неслучилия се живот, по нереализираните възможности, по изгубената енергия и по изгубения порив към цялостност. Болка от предателствата към самия себе си …

На мен, например, в прав текст са ми казвали:

- Ти … Няма ли най-накрая да остарееш? Да се умориш? Да надебелееш?

Или:

- Съвършенството ти ме дразни. / а аз никога не съм симулирала съвършенство, не го преследвам, просто обичам да работя, да сътворявам, да давам … да помагам и превръщам болката в красота и смисъл … да превеждам хаоса … във форма … опитвам това … и опитвам да не предам дълга към себе си … това е всичко /

Чела съм коментари … “Завиждам ѝ и на енергията. Като за една атомна централа. И на интегритета. И на това, че дори в трудното, пак избира светлото.“
И съм недоумявала.





И да … когато чуеш нещо такова … отначало те заболява, защото тази енергия е лоша енергия. Но после … после идва тъгата за онзи, който е изговорил думите. Защото това, което казва … всъщност е изповед за него самия.

И е нещо, което изгаря този, който го носи. Завистта не унищожава вдъхновението, а блокира сърцето на завиждащия. То е като въглени, които стискаш с голи ръце … с надежда да ги захвърляш по другите … но всъщност тези въглени първо изгарят теб, теб .. който мразиш и завиждаш … изгарят твоята кожа … ръце, мисли.

И особено след края на операта си мислех за спасението.

Колко велико благородно изкуство и дълбок вътрешен интелект е нужно, за да не позволиш на чуждото гниене да проникне в твоята собствена душа.

Да не се заразиш от омразата, да не прегърнеш чуждата безпомощност като своя … да не смесиш чуждия ад с твоята тишина.

И … когато човек успее да постигне това и когато избере да не отвръща със същото …





Господи, той е истински свободен.

И непоклатимо щастлив.

И го пожелавам на всички с цялата си любов.


Какво четем:

🔴 Обявяват само 3 ваканции за учениците

🔴 Българска журналистка не натисна нито веднъж спирачка по магистрала "Тракия" от София до Бургас

🔴 Спи в стая за 5 бона на вечер

Източник: Petel



Коментари



горе