Яде ли французин кисело зеле


Французинът Беноа Гарболино пристига в България през есента на 1998 година, внезапно, но “много мотивиран” по неговите думи. Решението му да дойде е в сентенцията “Търсете жената!” Докато Беноа учи право в университета в Шамбери, пламва гореща любов между него и красивата му състудентка Сиана от Варна. Лекциите обаче привършват, двамата се дипломират и Сиана решава да се прибере. Беноа пък отбива военната си служба, а след това започва работа. Пътищата им сякаш се разделят.

“Един ден Сиана ми се обади от Варна и ми каза, че иска да сме заедно. Тръгнах веднага.”

Във Варна Беноа веднага започва да живее като българин.

“Още на втория месец вече слагах кисело зеле. Хареса ми начинът на живот на българите. Хареса ми ракията. Хареса ми това, че прасето тук се коли навреме, тоест когато е естествено дебело, точно навръх Коледа, а не когато просто ти се яде свинско. Почувствах се много добре!”

Българският език не е проблем за Беноа, защото знае руски, и само след три месеца го говори перфектно. Младият французин обаче се изправя пред проблем, с който обикновено се сблъскват много българи, търсещи работа в родината му.

“Оказа се, че нямам право да работя. Най-естественото разрешение на този проблем бе със Сиана да се оженим. След това намерих работа много лесно.”

Младото семейство се пренася в София, където ги отвежда професионалното им развитие. С почти перфектен български и добре разбиращ манталитета на българите, Беноа се утвърждава като юрист, който обслужва френски, белгийски и швейцарски фирми.

“Много чужденци, които западните фирми пращат тук, споделят с мен, че на България се гледа като на трудно за работа място и затова се пращат много добри мениджъри, които са показали качества. Причината на първо място е езикът. На второ място е манталитетът на българите много бързо да се обединят срещу някой чужденец. Те, от една страна, завиждат за позицията и за парите на чуждестранните мениджъри, а от друга, разбират, че не могат да се справят сами. Затова чужденците на ръководни постове в България трябва да полагат съзнателни и постоянни усилия да се интегрират.”

Въпреки това основният проблем на Беноа в България не се оказва нито бизнес средата, нито кризата, а носталгията.

“Мога да кажа, че едва от това лято за първи път не изпитвам силна носталгия. От 3-4 години, откакто се родиха децата ми, с удоволствие се връщам в България. В началото много неща ми липсваха. Не можех да свикна с начина на консумиране на алкохол в България. В началото не можех да се насладя напълно на хубавата ракия, защото си исках своето. Ние, французите, си мислим, че сме носители на “добрия вкус” и се мъчим да го наложим на другите. Според нашата традиция пием точно определени вина с дадени храни и в зависимост от гостите ни. Аз не мога да ям козе сирене с кока-кола например. От десетгодишни започваме да пробваме виното на родителите ни. Още помня вкуса на едно чудесно естествено сладко вино, което опитах за първи път на 14 години. В нашата култура, развиването на “добрия вкус” е нещо като певец, който се изгражда с таланта си и на зряла възраст вече показва силата си и истинските си възможности. Този начин на живот ми липсваше в България. Хората не инвестират в храната си тук по този начин и това ме измъчваше в началото. Кризата обаче ме принуди да се огранича и така започнах да харесвам бялото сирене върху хлебче с намазана лютеница. Почнах с удоволствие да търся български вина. Те заеха бързо една пазарна ниша в света на вината. Някои ми харесаха, но ми направи впечатление, че не винаги цената отговаря на качеството.

От друга страна, вече е лесно да намериш френски вина тук - освен френския супермаркет в София един мой сънародник отвори магазин за френски вина, а после се появиха поне още 5-6 вносители, които предлагат голям асортимент. За съжаление френските сирена в България не са така хубави. В моя регион във Франция се правят сирена от млякото на определени крави, които се хранят по определен начин, дори и лекарствата, които им се дават, са стриктно определени и са изключително качествени. Затова всеки път, когато отивам до Франция, се връщам с куфари, пълни с богат асортимент от сирена.”

Освен добрия кулинарен вкус младият французин донася от родината си страстта към ръгбито.

“От дете играя ръгби. Имах щастието да съм съотборник с играчи, които направиха кариера във Франция. В България този спорт не е популярен. Играя в отбор от различни националности, нарича се “Мърфис мисфитс”. Събираме са често. Интересно е. Тренираме през уикенда. Физически българите са доста подготвени - тичат много, силни са - но освен това в този спорт трябват техника и дух. Тук всеки си играе малко за себе си. Това е в известен смисъл добре: ако един играч дърпа напред, отборът ще го следва, но няма химия между играчите.”

Според Беноа българите и французите имат много общи черти.

“Българите са много мили и добри хора. Всички се отнасят с мен чудесно. Престъпността е много по-малко, отколкото в големите европейски градове. За цялото това време, в което живея в България, само на два пъти се опитаха да ме нападнат на улицата, за да ме ограбят, като единия път човекът дори не посмя да ме доближи. Ако живееш в Париж, това ще ти се случва на час по веднъж.

Французите не се различаваме много от българите. Из целия свят много хора се подиграват на французите заради характера им, и то с право. Нашите вкусове не са като на другите хора. Българите, като французите, си харесват техния начин на живот и го пазят. Има неща, които не са за хвалене, но има и много други, които са интересни - например фактът, че българският е толкова различен от другите езици. Сякаш някакъв интелектуален кръг в страната е запазил езика от чужди влияния. Не знам дали младите българи си дават сметка колко е различен техният език от другите, колко е уникален. По това си приличаме с българите - имаме нещо различно, което се опитваме да съхраним. Горди сме - това е общото между българите и французите според мен.”

Източник: Труд



Коментари



горе