Час по история с госпожа Вълова в Кърджали


Завършила история в университета във Велико Търново, отказала научна кариера, учителката Станка Вълова влиза в часовете, за да научи нещо от децата в Езиковата гимназия в Кърджали. В края на соца започвала урока с цитати от „Архипелаг Гулаг“, а сега влиза в темата с „Хрониките“ на Стефан Цанев. Помни първите промени в учебните програми за обучението по история и още се гневи на просветния министър Тодор Даков, първопроходец в „реформите“ от 80-те години на 20-ия век. Тогава е взето решението българската история да се изучава в 5-и клас, материя, трудно достъпна за деца на тази възраст. Когато Вълова дръзнала да му опонира, той махнал с ръка и казал „Какво толкова, че 5-6 поколения щели да бъдат опитни зайчета!“. И всичко в живота ни се решава така, с това „какво толкова значи…“, ние всички сме опитните зайци на правителствата, казва учителката. Тя твърди, че няма никаква логика в това абитуриентите да заучават теми на онзи висок стил, който се изисква от абсолвенти в края на 4-и курс в университета. И още, че няма нужда от много учебници по история, само един и няколко притурки са напълно достатъчни, а и най-тежката матура е именно по този предмет, там пълни шестици няма, напротив, доминират слабите оценки. Учебниците трябва да станат четивни и разбираеми, и да не се търсят изключенията, сякаш с цел учениците да се затрудняват възможно повече, това е първото, което г-жа Вълова иска и новият министър на образованието да знае. В едно е категорична – не може човек да не си знае историята, тя е езикът, коренът, традицията и всичко. И няма нужда българските ученици да знаят за Втората световна война и факти от живота на Хитлер повече, отколкото германските деца. Оказва се, че ние сме повече интернационалисти, отколкото българи, защото е сбъркано обучението по история, заключава тя. „Когато бях в Рим, в Колизеума усетих дъха на кръвта. После се озовах в Истанбул и очаквах да видя същото, но не зная защо не се получи, не ме грабна. От Музея на здравето в Одрин обаче не ми се излизаше. Когато пътувам, не търся разделението по исторически паметници, а всеобщото, общочовешкото. В Германия преди 20 г. за пръв път видях католически храм, а наоколо минаваха хора с видими психически проблеми. Там научих, че няма клиники, в които такива хора да бъдат изолирани, а за тях се грижат други хора, това ме очарова“, разказва Вълова. В часовете по история тя не преподава по учебника, който нарича буквар за учителя, не и за учениците. Излага фактите и техните коментари й дават безброй отговори, за които самата тя не се е сещала в практиката си и продължава да се учудва от това. „Децата са свят, който трябва да отключиш, а ключът е в историка, те самите пишат история. Затова не ги съветвам да заучават написаното в учебниците, а провокирам мисленето им, откривателството“, казва дългогодишният преподавател. На тях Вълова вярва само донякъде заради многото митологизирани събития и герои. Но според нея максимата, че историята се пише от победителите, все още е валидна. „България е родила изключителни личности като Ботев, Каравелов, Раковски, но има и уникалното явление Левски – той е самородно злато, дори няма образованието на другите, създава идеологията си не в емиграция, а тук. Ако навсякъде по света имаше по един Левски, какво щеше да бъде той? А ние тук в 21 век спорим роби ли сме били, в съжителство или под владичество сме живели, не е ли жалко и унизително!“, гневи се тя. Според нея избухналата словесна канодада измества същественото от дневния ред на обществото, а това отключи и протестите в градовете, където хората чувстват с кожата си свободата. Основният въпрос сега е кой беше този, който внуши, че предстои подмяна на понятието „робство“ със „съжителство“, а подобни намерения изобщо няма, настоява учителката. Тя е убедена, че децата в 6-и клас разбират семантиката на термините по-добре от политиците и че винаги просветните министри идват на поста с големи идеи за реформи и размах, но накрая резултатът е нулев, без да се броят скандалите. „Когато се говори за съжителството, трябва да е ясно, че става дума за междуетническото и за това, че сме оцелели чрез и в него на най-горещото място на Европа. Мен лично терминът за съжителството не ме притеснява, учител съм и то в Кърджали. Проблемът е в това, че понятията за роба и робството не са изчистени вече толкова години – като семантика, а това е ангажимент на учените в БАН, те са хората, които трябва да въоръжат учителите с точното съдържание. В началото на прехода един от най-добрите османисти Цветана Георгиева дойде в Стара Загора лекция пред базови учители от цялата страна, събрани в Института за усъвършенстване. За пръв път тя използва публично понятието „присъствие“, при това пред преподаватели по история. Тя опита да ни изпробва, да ни тества, но по принцип всичко се тества върху нас. Последва бурно освиркване и тя буквално изхвърча през вратата, забрави си и чантата. И повече не влезе в тази аудитория, а после това „присъствие“ не го чух никога“, спомня си Станка Вълова. Учителите не възприели това понятие, но и османистката не можала да го аргументира, а впоследствие секнали и публичните й изяви. Към онзи момент пред учениците се ползва терминът „робство“, съвсем за кратко се налага „турско-османско присъствие“. Едва по-късно се въвежда понятието „владичество“, което е русизъм. Според Станка Вълова то е най-удачното и коректното като исторически термин. Дали действително българите в онова време са били роби, за този фатален спор, разгорял се през последните дни, тя търси отговорите в античността – в Спарта, Египет, където древните хора не са имали абсолютно никакви човешки права, те са били единствено говорещи оръдия на труда. И тук вече урокът в малката уютна кухня на жилището в квартала отвъд река Арда започва – разпалено и емоционално, с блеснали очи, както само тази Вълова може да те подпали. „Подобен модел на отношения е имало при различните народи в различните векове. Ние наблюдаваме същото в тъмните 15-и до 17-и векове по време на Възраждането, когато започва настъплението на османската държава към Европа, през 17-18 век в Америка, малко по-рано в Европа при буржоазните революции. В отношенията между българите и османлиите има доста елементи от класическото, античното понятие за робството. Това е раята, социално изравнените хора, не и роби. Но и по време на византийското владичество ние може да не сме били рая, а също социално изравнени. Тогава не сме имали аристокрация, тя умишлено е била унищожавана. Всеки завоевател постъпва така, османлиите поробители, когато стъпват на Балканския полуостров, правят същото – унищожават елита, аристокрацията, защото там са естествените лидери на народа. И ако в първия период 15-17 век статутът е робски, през 18-и век османските завоеватели решават да се европеизират, за да може да съществува империята им. Европа през 18 век е свобода, братство, равенство, това са буржоазни революции, капитализъм, просвещение и Османската империя, както и Руската, не могат да изостават в развитието си и да се окажат в изолация. Така проникват капиталистическите отношения и формирането на българската буржоазия покрай реформаторите Селим Първи и Мехмед Трети. Тогава Гърция през 1830 г. е свободна и независима, Сърбия е свободна, но не независима, но пък тези съседи са връзката с пазара на Европа. И българинът вече получава шанс да открие фабрика, да стане търговец, лихвар. Нашата буржоазия има търговско-лихварски, а не предприемачески и промишлен характер. Търговец обаче не се става с църковно знание, а със светско. В крайна сметка българите започват да се гърчеят, защото по онова време в Османската империя и в Гърция започват да се създават първите академии, т.е. школи, в тях българските търговци намират светското учение. Но те кого представляват, тогава България не съществува, затова започват и да се гърчеят, избират позицията на човека със свободен статут, каквито са гърците, защото българинът по това време е никой, тогава няма български народ, а част от Османската империя. Тогава Европа се е интересувала само от пазарите и е приемала империята като нещо тъмно и разграждащо се. Документи на австрийски и други пътешественици доказват наличието на пазари на роби в Цариград и Венеция, където и българите са стока за продан, както и потурчванията, и ислямизацията – масови и единични, насилствени и доброволни. Колкото до кръвния данък, той е инструмент на нашественика, нима в Римската империя и Византия не е използван? Когато българите започват движенията за светска просвета и култура, и за църква, те не са преследвани, макар да са в рамките на Османската империя. От килийни училища предците ни са тръгнали да изграждат класни училища, гимназии, тогава изгряват светила като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, имаме първата си църква в Цариград „Св.Стефан“… Това говори за толерантност. Но и за факта, че не сме били роби, а под владичество“, заключава Станка Вълова.
Може ли османският период да отключва комплекси, особено в часовете по история, в класове от българи и турци, питам боязливо. За мен децата са еднакви, независимо от какви семейства са, но като че ли турчетата ме слушат с много по-голям интерес, казвам честно, елате в клас, отсича тя. И продължава: „От участващите в национални състезания наши ученици 70% са турски и помашки деца, толкова се готвят да кандидатстват с история и успяват. Казвам, че те са по-амбициозни и по-мотивирани от българските, това е наблюдението ми. И не е вярно, че турците бягат от изучаването на историята, тя е основата на всичко в живота, тя дава всички отговори. Нека никой не си позволява да подценява учениците в Кърджали и безсмислените спорове около робството да спрат, най-малкото от комплекси за малоценност се нуждае обществото ни“, коментира учителката.
„Някъде между крясъка на начертаните образователни маршрути и мълчанието на боговете се докоснах до Причинността, Времето и Безкрая на Пътя, по който като учителка бях поела. Знаех, че най-далече стига онзи, който не се движи по планирани маршрути. Единствените жалони, по които се ориентирах, бяха свободните разговори и писмените изповеди на моите ученици. А те бликаха от искреност и прозрения, и сякаш казваха: Хей, Учителю, разреши ни да мислим свободно! Да, ние сме феноменът на обществената незрялост, ние сме тези, чиято лудост е плод на криворазбраната демокрация, но ние сме не само компютърните изтърсаци на Европа – ние сме и тези, чиито мечти са Малкият принц с неполятата му роза; ние сме и тези, които окончателно ще сринат огромната стена на една система, която ограбва, изяжда, убива и след всяка срутена тухла крещим: „Хей, Учителю, разреши ни да поживеем още малко! /Пинк Флойд, „Стената“/; ние сме и тези, които осъзнаха, че няма Златен храм…“, пише в своя публикация в специализирано юбилейно издание Станка Вълова. И още за това как с провокативен въпрос за историческа личност може да се реализира скритата учебна програма, която включва алтернативна ориентация по отношение на „официалното знание“: „Типът „фрагментарно писане“ допада особено много на учениците, но до крайния продукт не се стига лесно. Нестандартният и в известен смисъл стресов въпрос „Може ли един човек, един революционер, независимо от върховната възбуда, в която се намира, да убие жена си и детето си, па макар и в името на свободата?“, зададен във връзка с темата за героизма и подвига на Априлци през 1876 г., активизира мисленето на учениците и въображението им…Знанията за живота и делото на Кочо Честименски се осмислят в психологическо-философски план, за да се достигне до истински ценностното, стойностното“. В статията си дългогодишната преподавателка споделя опита си от работата в Клуба на младите историци в Езиковата гимназия в Кърджали.


Четете още:

🔴 Печенката – световен шампион по бийтбокс

🔴 24 невероятно красиви снимки, които доказват, че децата са истинско чудо

🔴 Крисия в "Нощта на звездите" в "Арена Армеец"





Източник: kardjali





Коментари

горе