400 000 лева струва Царя на България (снимки)


Идеята да бъде издигнат паметник на Александър II и на храбрите му войници, паднали за свободата на България, се ражда почти веднага след Освобождението. Тя е предложена през декември 1892 г. на Втория конгрес на поборническо-опълченския корпус. Взето е единодушно решение за учредяване на инициативен комитет, който да събере средствата. За негов председател е избран Стоян Заимов, счетоводител е зетят на Драган Цанков - Александър Радуканов, почетен член е Иван Ев. Гешов, ректорът на СУ проф. Димитър Агура, ген. Данил Николаев, както и двама опълченци Христо Пасмаджиев и Иван Бубевски.

 

Княз Фердиданд става почетен председател и прави първата дарителска вноска от 50 хил. лева. Депутатите от Десетото обикновено народно събрание даряват 300 000 франка – толкова е определено да бъде възнаграждението за победителя в анонимния конкурс. Останалите пари се събират от различни обществени организации, както и от масовото купуване на специално емитираната за целта пощенска марка с образа на руския император.

Конкурсът

 

На 15 януари 1900 г. Комитетът определя и мястото на бъдещия паметник – пред Народното събрание, и съставя програмата по обявяване на конкурса. Изиксванията към авторите на проектите са определени точно, но за създаване на фигурата на руския император, както и за вида и размерите на композицията, са оставя значителна творческа свобода. Около 90 автори от различни страни изпращат заявки до журито. В него влизат княз Фердинанд, трима професори: французинът Антонен Мерсие, италианецът Еторе Ферари и руснакът Роберт Бах. В комисията са и едни от най-известните български майстори - художниците Иван Мърквичка, Антон Митов, Петко Клисуров, арх. Никола Лазаров (който по-късно проектира оградата на паметника), инж. Стоимен Сарафов, Стоян Заимов и няколко дипломати.


Големият международен конкурс струва на държавата 60 000 лева. Предвидените хонорари са 5000 франка за класиралия се на първо място и по 4000 франка за наградените от второ до пето място. В последствие мнозина от кандидатите се отказват и остават 31 автори от 13 държави. Всички гипсови макети са изложени от 1 до 20 септември 1900 г. в голямата зала на княжеския манеж за оглед и преценка от общественосттта. Първа награда с пълно единодушие на комисията печели проект номер 11 с мото „ROMA” , чийто автор е Арнолдо Дзоки. След него в петицата са германецът Герхард Еберлайн, трима французи и чехът Франтишек Роус. С похвала са отличени и преподавателите в Рисувалното училище Борис Шатц и Жеко Спиридонов.

Благодарност, почит и възхита

Единствено флорентинецът изпълнява всички изисквания на журито. При прочитане на името на победителя избухват бурни аплодисменти. Върху макета е поставен лавров венец. Присъстващите са възхитени как един италианец, чужд на българския и на руския дух, успява да изпълни с вещина и разбиране задачата на конкурса.


Народната любов веднага намира израз във вестник „Вечерна поща” от 1 октомври 1900 г.
„О, дивний флорентинецо, бъде честит навеки!...
...С римски вкус и със изящност чисто италианска
Във величествен да ни представиш лик – душа славянска
В божествени изрази, неувядяеми черти
Ти с нея заедно и себе си обезсмърти!”


Под тези трогателти стихове стои скромно едно име – Георги, и датата 29 септември 1900 г.

Изблиците на признание и почит към Дзоки, които се виждат от страниците на българските вестници, говорят за едно – конкурсът е спечелен честно. А талантът на ваятеля се е наложил като е намерил вярната струна да изрази очакваното от него – българския дух.
И някак си естествено идва масовият възторг и тоталното въприемане без никакви критики на делото му. Това разбира се важи и за другите му скулптурни произведения в България.
Ето какво си спомня той: „На 15 октомври получих официалното потвърждение, че съм спечелил конкурса за паметника. Имаше много хубави творби освен моята. Първата награда беше за мен една голяма изненада. Моите родители плакаха от радост.”


В Италия бързо се разнася вестта за успеха на Арнолдо Дзоки, който успява да се пребори с имената на известни скулптори от цяла Европа. Римските граждани му устройват тържествено посрещане. От българския княжески двор изпращат молба до Русия за фотографии на лицата, които ще бъдат изобразени в скулптурната композиция, след това те се предават на автора в Рим. По настояване на Стоян Заимов скулпторът допълнително разработва в композициите участието на българското опълчение. И Дзоки започва да работи усилено над паметника – чакат го четири тежки години. Дори накрая се разболява.

 

Тържеството за полагане на основния камък е на 23 април 1901 г (тогава Гергьовден по стар стил). Датата не е случайна. На този ден в цяла България се отбелязва 25-годишнината от Априлското въстание. На площада пред Народното събрание се събира многохиляден народ. Извършва се водосвет. Почетният председател на комитета произнася реч, посрещната от хората с гръмогласно „Ура!”. В основите на паметника в медна кутия е поставен тържествения възпоменателен акт към идните поколения заедно с всички документи на комитета. В капсулата има и по една от всички български монети, употребявани по това време.

С волски впрягове карат Царя из София

Около практическата реализация на паметника има няколко факта, които навремето всяват известен смут, особено в Русия. Най-напред, когато вече паметникът е готов, в италианското ателие на скулптора пристига на визита руският император. Веднага се пуска мълвата, че по време на неговото посещение монументът ще бъде взривен и затова италианската полиция взема спешни мерки. За щастие, това не се осъществява. Но когато паметникът е превозван от Рим към София, на сръбско-българската граница той засяда и поради височината си не може да премине тунела.


Българската преса почти ежедневно информира за пътуването на високата 3,5 метра статуя още от Рим. Отливката на скулптурната композиция на паметника е изключително сложна. В лютата софийска зима, за да могат да превозят паметника, от трамвайното депо до гарата е построена специална трамвайна линия. Когато пристига, фотокамера запечатва пренасянето на частите й, което се извършва с волски впрягове - от гарата по булевард „Мария Луиза“ до площада пред парламента.

Какво ли са си мислели тези брадясали шопи, повели грижливо завитите си волове към празното място, което предстои да се запълни с нов смисъл за поколения софиянци.

Местоположението на паметника вече е съобразено с градоустройственото планиране и развитие на София и става утвърден акцент в нейния градски ансамбъл. В столицата пристига и скулпторът, за да проследи монтирането му.


Паметникът окончателно е завършен на 15 септември 1903 г. и откриването е насрочено за 30 август 1904 г. Проблемите на Русия в Далечния изток и военните действия там са причина всенародното тържество да бъде отменено.


През март 1905 г. монументът е скрит и забулен с дъсчена покривка. В спомените си очевидци разказват как в тъмна мартенска нощ тогава голяма буря отнася дървената ограда и покривалото на всички страни по бул. „Цар Освободител“. Природната стихия е толкова силна, че дори изважда меча от ръката на богинята на победата Нике (тя е изобразена на паметника) и го захвърля между счупените дъски и стълбове. След бурята паметникът стои открит, за да го гледат гостите.

Откриването

Откриването му на 30 август (12 септември, нов стил) 1907 г. – неделя, наистина е грандиозно, тържествата са пищни. Присъстват освен княз Фердинанд, великият княз Владимир Александрович (син на руския цар) заедно със съпругата си великата княгиня Мария Павловна и техният син Андрей, генерал Столетов, генерал Паренсов, синът на ген. Гурко, руски ветерани в освободителната война, членове на българското правителство и други официални гости.


На площадката пред народното събрание е построен специален балдахин за княжеското семейство и височайшите гости. Отслужва се молебен, военните музики свирят българския и руския национални химни. Княз Фердинанд дръпва платното и 12-метровият величествен паметник на Царя Освободител е открит. Неописуема радост и възторг обземат присъстващите около 40 хиляди души.

На произнесената от княз Фердиданд реч отговаря великият княз Владимир. Хор изпълнява юбилейна кантата от композитора Димитър Георгиев с текст от народния поет Иван Вазов. Следва военен парад, на който минават руските бойни знамена, а опълченците маршируват с прославеното Самарско знаме. Всенародните тържества продължават с много речи, манифестации, факелни шествия. 

Ето какво пише Дзоки в спомените си: „Всички – горди и мълчаливи, се отправиха към църквата, където коленичиха по стъпалата. Приличаха на сенките на падналите. Тази гледка ме просълзи и аз никога няма да я забравя. Вечерта след откриването на официалната вечеря, царят на България вдигна наздравица в моя чест – за изкуството. Беше часът на културата.”

Само цифри

Любопитни са финансовите параметри на монумента. Паметникът на Царя струва на България 400 000 лева. От тях на маестро Дзоки са платени 340 000. През 1904 г. валутният курс е стабилен и 1 български златен лев се равнява на 1 френски франк, а 1 долар се разменя срещу 5 франка. По груби сметки излиза, че градежът на паметника по онова време е бил 80 000 долара. Според различни методи за преизчисляване на курсовете, които се базират на паритета на покупателната способност на населението тогава и сега, тези $80 000 днес възлизат на близо 2,1 милиона долара. Изследване на администрацията, проведено именно през 1904 г. , показва, че средната годишна чиновническа заплата тогава е била 1409 лева.

Кой е на паметника

По отношение на своята повече от 100-годишна история паметникът на Цар Освободител е един от малкото паметници, който не е претърпял някакви сериозни стълкновения, не е бил разрушаван с изключение на една малка промяна. След 1944 г. надписът „Царю Освободителю” комунистическата власт заменя с „На братята освободители”. След промените в 1989-а старият надпис е върнат.


Царя или Коня, както го наричат софиянци, е построен от черен полиран гранит, има типична пирамидална конструкция, увенчана в горния си край с монументалната конна статуя на Александър II върху пиедестал. В дясната му ръка е току що прочетения на 12 април 1877 г. пред войската в Кишинев „Манифест за обявяването на руско-турската освободителна война”. В лявата ръка е хванал поводите на коня, шапката му е нахлупена, а лицето му е замислено за изхода на току-що обявената война. Така обяснява фигурата на императора самият Арнолдо Дзоки.


Барелефите на паметника представляват руската армия, която заедно с българското опълчение тръгват на бой за освобождението, изпратени от народа. Начело са четирима герои между героите – великият княз Николай Николаевич, главнокомандващ руската Дунавска армия, граф Игнатиев – защитник на българската кауза, генералите Скобелев и Гурко.


От двете страни на Богинята на победата са барабанчиците и знаменосците. Начело на опълчението е Димитър Петков, тук са и кубанските, и донските казаци. Българският народ е от граждани и гражданки, селяни и селянки от всички краища на България.
Върху щита на Нике стои надпис „С нами Бог”.


Голяма роля в изграждането на цялата композиция се пада и на големия български архитект Никола Лазаров.


За трети март 2013-а, паметникът Цар Освободител беше изцяло реставриран. Скулптурната фигура тогава бе демонтирана, бяха сложени напълно нови крака на коня на император Александър II, както бяха направени и отливки и други скъпо струващи техники. Целият ремонт на Царя струваше над 1,1 милиона лева, които бяха осигурени от руската страна.


Какво четем:

🔴 Теодосий Спасов: Сърцето ми е изпълнено с ритъм

🔴 Ние сами носим кръста си. Ако не беше Наско, никога нямаше да се омъжа

🔴 Полагане на първия камък на Шипка (снимка)

Източник: epicenter



Коментари



горе