Какви са новите будители?
През последните дни покрай приближаващия Ден на народните будители в MOVE.BG
отново заговорихме за „будителството“ – има ли го, стига ли ни, променя ли се
и как. Заговорихме и за хората, които посвещават времето и енергията си на знанието
и на другите, на знанието на другите.
От това възникнаха, разбира се, всякакви въпроси. Запитахме се какви са новите будители. Какво правят, за да провокират интереса към книгите и изкуството у децата, а много често – и в тези, които са най-далече и от книгите, и от изкуството? Будителството основна работа ли им е, или имат и други занимания? Какво поражда у тях желанието да бъдат полезни, да дават знание на другите? Какво получават обратно, за да бъдат мотивирани? Как знанието и изкуството успяват да премахват бариери между култури и религии, където нищо друго не успява? И в същото време да крепят националната ни идентичност цяла? Как тези хора заразяват другите за каузите си? Не се ли отчайват понякога? Какво мечтаят да постигнат? Как будителството живее в дигиталното време? И още, и още.
Помислихме си, че можем да изградим някакъв колективен образ на будителя. Да съберем в едно онези качества от будителите и пробудените около нас, които ги правят такива. Бързо разбрахме, че е невъзможно. Че будителството се съдържа най-вече в непримиримостта, в неспособността ти мълчаливо да приемаш и да се вписваш, често в нещата, които по-скоро те отличават от другите.
Накрая обаче пред нас се оказа списък с десетки имена – все на хора, които определяме за будители. Има будители, хора! Има ги от Варна до Дъждовница и от София до Видин. Започнахме да говорим с тях, питахме ги кои са техните будители. Вдъхновиме се! (Всичко това се случва, докато едни други хора обсъждат едни стипендии от трийсет евро за ромски деца с настървеност, с която рядко се коментират и футболни мачове.) Ние решихме да покажем хубавото. Да потърсим хората, които променят България с ежедневния си принос за каузите на знанието.
Ще ви срещаме с тях през целия ноември!
Започваме с две истински вдъхновяващи личности с кауза – Зорница Христова от издателство „Точица“ и Милена Нейова от Ателие „Прегърни ме“
ЗОРНИЦА ХРИСТОВА от издателство „Точица“,
която печели другите със смях, игра и канелени кифлички и издава едни от най-хубавите книги за деца
Зорница Христова е издател, писател и преводач. Заедно с Марин Бодаков и Валентина
Бояджиева тя създава детското издателство
Самата Зорница е автор на детски книги. Последната е „Блок №4“ с прекрасните илюстрации на Юлиян Табаков. Книжката задава важни въпроси като „Защо не живеем по-красиво? Какво се случва с мечтите, когато тяхното сбъдване зависи от хора? Каква е връзката между панелния свят и природата, между крайните квартали и въображението? Между действителността и детството?“ Нейна е и една от най-хубавите книги за мълчанието – „Когато искам да мълча“, илюстрирана по впечатляващ начин от художника Кирил Златков. Попитахе я как книгите променят децата и още някои неща.
Кое е това, което те провокира да създадеш издателство Точица, и какво продължава да те мотивира?
Децата ми. Децата ни.
Как срещата с книгите и общуването с хора на изкуството променят децата?
Стават наблюдателни, говорят добре и ужасно захитряват. Способни са, например, да измислят гълъб, който се е вмъкнал в стаята и стои кротко върху шкафа, само и само да погледнеш нагоре и да те погъделичкат. Да следят зорко улиците за камиона на Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Да те затапят по най-безобразния и най-смешния начин.
И да се поставят на мястото на другите. Защото книгите, повече от всеки друг начин да разкажеш история, ни позволяват да надникнем в мислите на други хора, да влезем под кожата им, да се тревожим или радваме с тях.
Разкажи ни какво интересно правите в „Точица“?
Изпробваме всичко, описано в книгите ни – от византийски шах до подостряне на перо за писане, низане на орехчета за балсуджук или отглеждане на градински любимци (прочутата божа кравичка Ети, героиня на следващата ни книга, „Градска география”).
Правим работилници за писане на приказки – вече сме провели над 30 в училища, библиотеки и детски градини. Страховити неща се случват в тези приказки – като царицата, която не харесвала как управлява царят,та му сложила едно прахче в супата и той стоял в тоалетната една година и пет дена, а тя през това време царувала мъдро и справедливо. Всъщност повечето интересни неща ги чуваме от децата, които идват на нашите събития – например на философските закуски за „Уважение и неуважение”, „Любов и приятелство”, „Нормално и ненормално” – могат да ти обърнат представите на 180 градуса, докато ти изяждат канелените кифлички.
А, да, доста ядем, особено покрай „Вкусна география” – и обиколките из страната с децата (проучвания, все пак!), и след това при представянето на книгата под формата на разни готварски работилници.
Как успяваш да заразиш другите с каузите си?
Със смях. С игра. С канелени кифлички (вж. по-горе).
Но всъщност мисля, че самите каузи са важни и те са това, което привлича хората. Например книгата за „Бедността“ на Хана Гил-Пьонтек и Хенрика Кшивонос засяга много болезнена и рядко обсъждана с децата тема щадящо, но без заобикалки. Когато някой се върне на панаира на книгата да ми каже, че е прочел току-що купената книга на стълбите и тя го е разтърсила, заслугата не е моя, самата тема е такава.
С какво е различно днешното „будителство“ от това през Възраждането ни?
Тази метафора е малко обидна за „събудените“. Не всеки, който не е на моето мнение, е „заспал“. Детският ум поначало е буден, въпросът е да не го приспиваме, за да ни е по-удобно.
Иначе – основната разлика е в усещането за обща посока. За натрупване на ефекта от положените усилия. През Възраждането явно го е имало, съдейки по резултатите. Днес много често някой прави нещо и то се изгубва като чаша вода, разлята в пясъка.
Кога се чувастваш удовлетворена от свършеното? Какво може да те накара да се гордееш?
Много рядко. В тази работа има хиляди неща, които могат да се объркат, от изпусната грешка до някакъв гаф в печатницата. И дори всичко да свършиш добре, пак може да не се получи химията между книгата и читателите. Безкрайно ми е драго, когато чуя от дете, че еди-коя си наша книга е „най-яката на света”, че братовчед му я отмъкнал, ама то щяло да си я върне, като получа снимка на дете, което е на път да се блъсне в нещо, защото върви и чете наша книга. Аз четях така едно време (и, да, веднъж наистина се блъснах).
Гордея се с хората, с които работя. Че имам обща книга с Кирил Златков, когото смятам за един от най-разкошните художници на нашето време, не само в България. Със страхотните преводи на Александър Шурбанов в „Колко ягоди растат по морето” и духовитите, закачливи илюстрации на Ясен Григоров към тях. С Миглена Папазова, Вики Книш, Юлиян Табаков, Сияна Захариева, Аля Маркова, Нева Мичева, Валентина Бояджиева, Виктор Самуилов, Марин Бодаков (семейството обикновено остава неспоменато, но това следва да се поправи). Когато съм на път да се обезсърча, си казвам, че щом хора като тях работят с „Точица”, все нещо правим както трябва.
МИЛЕНА НЕЙОВА от „Прегърни ме“,
която създаде ателие за съпричастност, усещания без думи и надежда
Милена Нейова е един от главните двигатели на „Прегърни ме“ и причина толкова много хора около нея да се ангажират с ателието и да даряват от свободното си време и талант. Тя е журналист с вълнуваща биография, човек на езика и най-вече – човек с кауза. Историята на ателие „Прегърни ме“ се заплита през 2005 около два тъкачни стана, които Милена заедно с близката си приятелка Калина Колева решава да впрегне в наистина добра работа. Така започват да работят с децата от дома в Доганово, да тъкат, да шият дрехи, аксесоари и кукли. Оттогава до днес ателието е преминало през всякакви моменти на успехи, трудности, медийно внимание, през вълнуващи лични истории, а за ранообразните му инициативи са помогнали много хора. И много млади хора са се научили да вярват, че могат – вече близо 500 деца.
Попитахме Милена какво мотивира нея и хората зад „Прегърни ме“ и как изкуството променя децата.
Какви са хората зад каузата на Ателие Прегърни ме?
Непримиримите хора, които не изоставят изоставените деца. Състрадателните и жертвоготовните. Добрите хора. Тези, които имат сетива за чуждото нещастие. Които се питат защо светът е така устроен и липсата на отговор не им пречи да се опитват да го променят.
Талантливите хора, изявени творци с характер, работещи в различни сфери на изкуството – художници, писатели, театрали и журлналисти, които променят нагласите и възгледите на децата. Учат ги да могат, учат ги да вярват, учат ги да имат бъдеще.
Какво ги мотивира?
Убедеността и вярата, че с техните усилия нечия съдба няма да е толкова страшна.
Обикновено децата прекрачват прага на ателието начумерени, неуверени, свити,
необщителни. Първото нещо, което чувам е: Не мога да рисувам, не искам да чета.
Най-голямата награда са моментите на радост от собствените им успехи, тогава, когато чуя: – Виж, Яна, харесва ли ти рисунката ми? – Рашко, искам аз да чета ролята на Патилан! – Качо, нали другият път ще правим ангелчета от хартия и гривни от новите мъниста? Тогава разбирам, че е дошъл часът на отплата. Че срещите не са били напразни. Че е имало смисъл.
Преди две години художникът Никола Тороманов в продължение на два месеца рисува с децата комикси. Ето какво сподели той след срещите с малките художници: Стараех се да се намесвам минимално и всеки епизод носи личния почерк на своя автор. Не липсваха мигове на „вдъхновение“ и поне аз се забавлявах много. По-важни обаче бяха самите срещи, радостта да се видим, разказите им „как я карат“, почивките със сладки и безалкохолно, моментите когато си казвахме: "До следващата събота." И ако съм успял да ги „науча“ на нещо, това е малка отплата за това, което те са ми дали. Продължаваме нататък!
Какво дава изкуството на децата, как ги променя?
Изкуството разкрива на децата нов свят, който за тях е бил недостъпен, непознат.
Чрез него те развиват творческото начало у себе си, започват да различават и ценят красивото. Ателие „Прегърни ме” им дава нова среда, ново общуване, нови приятели, чувството, че си забелязани. Носи им нечие съпричастие, усещания без думи, поражда надежда, че не всичко на тоя свят е грозно и враждебно. Днес, по време на курс по живопис в ателието, попитахме и децата. Ето техните отговори.
Докато рисувам съм по-спокоен.
Променя мееее... Рисувам по-добре от един мой съученик.
Показва ми, че мога да правя неща, за които не съм си представяла, че мога.
Дава ми различен поглед. Каквото и да правя, виждам нещата по различен начин.
Светът, животът става по-цветен.
Запознавам се с нови приятели, които ми показват интересни неща. Обичам да рисуваме
заедно. Когато не мога да нарисувам ръка, например, Руми ми помага.
Носи ми радост.
Как промени теб самата работата с деца?
Не мисля, че съм се променила. Опитвам се бъда по-сдържана в гнева си към несправедливостите
и по-щедра в работата и радостта.
Какво научи за повече от 10 години с Прегърни ме?
Че насила можеш да вземеш, но насила не можеш да дадеш. Че трябва да се научиш да надвиваш безсилието си и да продължиш по пътя, който сам си избрал. Че доброто е по-силно от злото.
Коя е най-вълнуващата история, започнала в Прегърни ме?
Историята е за десетгодишно дете, с което се срещнахме преди седем години на първата организирана творческа ваканция. До този момент детето не беше ходило на училище. Живеело във фургон с майка си. Налагало се да работи, за да помага за прехраната на братчетата и сестричетата си. По сигнал на съседи, социални работници го прибират и настаняват в един от домовете в София.
Л. беше русокосо, ангелоподобно момиченце, което малко говореше и често се усмихваше. Така започна нашето приятелство. През годините всички художници, рисували и майсторили заедно с децата в ателие „Прегърни ме” бяха категорични за таланта на Л.
Голямата радост днес е за детето, вече младо момиче, което тази година беше прието в едно от най-елитните столични училища.
Кога се чувстваш удовлетворена от работата си?
Преди време получих подарък – картина с прикрепено към нея писмо:
Милена, знаеш, че не ме бива в говоренето и затова чрез тази не толкова хубава картина
искам да ти благодаря. Ако не бяхте ти и Калина, кой знае какъв боклук щях да
съм сега... Вие ми показахте какво е изкуство, приятел, родител, какво е да цениш,
да вярваш, да уважаваш. Искам да знаете, че много ви обичам и благодаря на Бог,
че ме срещна с вас. Благодаря и на вас за това, че се грижите за мен, че ми помагате,
търпите и вярвате в мен. Много бих искал никога да не бях ви разочаровал. Искам
да не ви разочаровам и занапред. Обичам ви и благодаря, че ви има.
Признаваме, че има моменти, в които се чувстваме безсилни, че понякога надеждата отстъпва място на безсмислието... Но когато получиш такова писмо, разбираш, че търпението и вярата са дали резултат. Че трябва да продължиш по пътя, стискайки здраво в едната ръка ръката на приятел, а в другата – няколко отритнати, объркани деца. Които ти вярват...
Как днешните будители се различават от тези на Възраждането?
Не съм сигурна, че мога да направя такава разлика. Важното е да си добър, честен и открит човек. Да те е грижа за човека до теб. Да искаш да отделиш от времето, от сърцето, от хляба си, за да помогнеш на бездомния, самотния, неукия, неуверения.
Какво четем:
🔴 Месечен хороскоп за ноември🔴 Гришо на осминафинал след отказване на Багдатис
🔴 Над 1,000,000 гледания! Звукът на гайдата може да накара всеки българин да настръхне! Вижте РАЗТЪРСВАЩОТО изпълнение на Валя Балканска (ВИДЕО)
Източник: move
Коментари
Последвайте ни във facebook!
