За гурбетчийството и ревността


​Само преди едно-две поколения семействата в Родопите прекарвали много време разделени. През дълъг период от годината мъжете – дюлгери, търговци, овчари оставяли сами жените да се грижат за децата, нивите, къщите и животните. Ето защо често не успявали да създадат помежду си отношения на близост, доверие и съпричасност. Същевременно патриархалният модел налагал чувство на собственост върху съпругата, което се израждало в истории за дива ревност и саморазправа, някои дори с кървав край. 

Суровост царяла между мъжа и жената. Било нечувано да се показва някаква милост, гальовност или близост към съпругата на публични места. Тя треперела пред мъжа си как да му угоди. Трябвало да го посреща вкъщи права, да сервира и изчаква той да се нахрани. Срамно било жена пред мъжа си да се облича и съблича, да си реше косата, а най-грозно било да бъде видяна от мъжа си боса. На път жената винаги следяла мъжа си пеша, а той възсядал добитъка. Ако някой мъж се осмелял да отстъпи язденето на жена си, цяло село го подигравало. Всеки поглед, поздрав или ръкуване на жена с мъж-нероднина, се смятало за нередно и повод за крамола. Едно от „Родопските сказания“ на Константин Канев разказва смразяваща трагедия, породена от ревност:

„Личен ерген се оженил за хубава и красива мома Мария от знатен род. Голям главеш направили, нечувано гиздило отнесли, след година и сватба сторили. Мъжът бил голям ревнивец – мислил, че всеки дебне жена му. Не я изпускал от погледа си, години не ú позволявал да отиде при майка си... Родили им се пет деца, но ревността му не стихвала. А Мария била кротка, мила и нежна, дума не можело да става за изневяра. Един есенен ден, когато цялото село излязло на параклиса в покрайнините, отишли и те на хорото. Всички жени и мъже този ден се обличали за последен път през лятото с най-хубавите си премени и гиздила. Този ден бил „разделян“, защото скоро всички мъже тръгвали на гурбет. Каматната Мария също била подканена от мъжа си да облече всичкото гиздило, а то било най-хубаво и богато... Греела в хубав вълненик, изработен от мъжа ú, в който той в сърма и бикмьо вплел както любовта, така и ревността си. Две прочути копринени кърпи носела тя на главата си, а друга се спускала отстрани. На гърдите ú  висяли нанизи сребро и злато. На хорото нямало по-огиздена от Мария. Привличала погледите както на мъжете, така и на жените... И нейният мъж се радвал на жена си, но следейки я, ревността му пламвала от хорските погледи. Изведнъж му се сторило, че Мария кръстосала поглед със стар неин любовник.

Скочил, отишел при нея, дръпнал я от хорото и сърдито заповядал да го последва към къщи. По пътя тя попитала защо, а той отговорил: „Като отидем вкъщи, тогава ще ти кажа“. Щом стигнали, затворил портите и на двора смъкнал всичките ú гиздила, хубавия вълненик и копринени кърпи. Взел брадвата и ги насякъл на дръвника. Така започнал тежкия гнет на ревността. Мария плакала, клела се в петте си деца, че не е помислила това, което той я обвинявал. Нищо не помагало!

Никому не се оплакала и заживяла с мъката си. Насеченото гиздило събрала и заключила в невестинския си сандък. Засъхнала и завехнала Мария от мъжовата жестока ревност. След години „балното я повалило на постелка“. Била безнадеждно болна. До леглото стоели майката, бабата и мъжът ú. Майката плачела пред дъщеря си и питала: „ Кажи ми, дощерку, какво та боли, майка ти с рока да го уведе?“ Болната с мъка проговорила:

„Сърцето ма боли, мила майчице...от седем години ма е заболяло и за него лек няма да найдеш никъде...Иди ми, майчо, отключи, отключи още разтвори моине невески сандоци. Разрови ги, майчо, обърни ги... и найди моено прочуто гиздило и си го, майчо, погледни как е насечено и на парчета наколцано... Откопчи ми, майко, бели пазухи и си ми мушни десна ръчица, та ми извади бело сърчице...Кайно е гиздило насечено, тъй е и сърце ми порязано и в крове обляно.“

Сълзите на болната текли по бледите ú страни, плакали майката, бабата, заридал мъжът ú. Тя се обърнала към него:

            „Късно е вече, мъжо, да плачеш, седем години от тебе рана на сърце нося...мислех никога да не ти простя, но сега ти прощавам...Само за едно те моля - да не ми оставиш гладни и голи дечинките... А и ти, майчице, недей ми плака отсега... досега трябвало да ми плачеш!...“

На другия ден Мария починала „от сърце“ и отнесла мъката си в гроба.“


Четете още:

🔴 Ванга - сбъднати предсказания и несбъднати пророчества за България и Света (Видео)

🔴 Г-жо Радева, откажете се

🔴 Божидар Димитров предложи вариант за ново име на Македония





Източник: Родопчани





Коментари

горе