Разпострани със всички! Ето какви са правата Ви при проверка на КАТ!

Една детска усмивка в тъмнината на една женска душа


Четвъртък, 9 Май 2013

По време на светите великденски дни имах възможността да се запозная с една майка с малко дете. Майка, която е в процес на раздяла със съпруга си и която се намира, подобно на много други майки в България, в една житейска ситуация, в която тя трябва да върши всичко сама в къщата, да изкарва пари, да се грижи за всичко в семейството и да има съпруг, който вечно „отсъства” от всички семейни задължения, дори и от най-необходимите грижи по детето. Един живот, повтарящ се всеки ден, изпълнен с горчивина, болка, несигурност и пълна незаинтересованост от страна на мъжа, който би трябвало да има абсолютно обратната роля. Ролята на защитника, на борещия се за спокойствието на това малко семейство.

Въпросната жена има малко магазинче, за което също трябва да се грижи, да купува стоки и след това да ги продава и изобщо да стои там през всичките работни дни от седмицата, за да може с малкото пари, които изкара, да изплаща заемите и разходите по дома. В същото време, малката й дъщеричка трябва да ходи на училище, да се връща и да стои в магазина, докато приключи работният ден. След като се върнат вкъщи, следват четене на уроци с детето, готвене, гладене, пране на дрехи, грижи по дома – и всичкото в ръцете на една единствена жена. Съпругът, отсъстващият съпруг, излиза рано и се прибира късно вечерта и само гледа да изкрънка някакви кинти от съпругата си, от онези, малкото пари, които тя изкарва в малкото магазинче.

Някой би попитал, „защо тя не сложи край на това непосимо положение”? Един въпрос, който виси със страшна сила пред много семейства днес, където жените влизат не само в ролята на мъжа, но изобщо поемат ролята на цялото семейство. И всичко това за цената на една детска усмивка. Една саможертва, за да не израсне детето без родители, докато нещастната женица, отказала се от истинската си роля в живота, констатира в даден момент, че животът си отива, а пред нея вече няма никави надежди, мечти и перспектива. И когато детето порасне, тя най-вероятно ще е останала сама, загубила сладкото усещане за другарско рамо до себе си, както и всяка духовна инвестиция, които е направила през всичките тези години, през които е трябвало да устоява на суровата действителност.

Срещнах тази жена тези дни заедно с детето й. Една от хилядите жени около нас, които обикновено се усмихват и никога не можем да се сетим какво крият вътре в душата си. Срещаме ги на работа, навън на улицата, в съседната къща, много често с потъмнели от плач очи, но в повечето случаи с усмивка и духовна сила, с една маска на лицето, която да не позволява на другите да разберат какво точно преживяват. И когато ги питаме дали са добре, винаги имат силата да ни изпратят най-оптимистичното послание за живота.

Как може една жена да „диша” с надежда, за да върви напред в една такава тъмнина? Само поради една единствена причина – усмивката на едно дете, която й дава живот, за да продължи. Това имах възможноста да видя и в майката, с която се запознах и която търпеше униженията на живота, за да изгради предпазен щит пред малката си дъщеря и да й даде шанс да израсне достойно и с образование, за да поеме по своя си път, когато стане пълнолетна. Саможертва, огромна саможертва за едно малко същество, саможертва, която си заслужава до един момент, разбира се. До онзи момент, в който ще можеш в цялата тази тъмнина да намериш силата и да изречеш „дотук, баста, променям нещата” и да хванеш за ръката детенцето и своя си живот заедно и да си кажеш „време е да полетя, да тръгна напред и да заобичам отново себе си”.

Видях, не, по-скоро усетих в тази жена и в усмивката на прекрасното й детенце мълчаливият плач на хиляди жени сред нас, живеещи редом до слаби мъже и принудени да играят ролята на мъжа и на жената едновремено, да живеят в лишения и унижения, и да крият болката си сред мечти и надежди, че нещо, някога ще се промени. За повечето, обаче, се променят само датите от календара, като все отлагат нещата за едно далечно „утре”, което никога не идва, докато детето порасне и заедно с него пораснат мълчанието и тъмнината.

Нека се поогледаме около себе си всички ние, които може би имаме щастливи семейства, дали няма там някъде, дори и зад съседната порта, някоя жена, потънала в дълбините на нерадостния си живот, скрита зад усмивката на едно дете и нека й протегнем, ако можем, ръка на надеждата, за да изведем тази поробена душа на светлината на слънцето. Дори и с някаква малка помощ, си заслужава, повярвайте ми, за да накараме един живот да полети към една нова мечта, към нови висини, към едно различно утре.

Следваща статия:
Психотерапия и изповед: златното правило за утехата на човешката душа


Коментари

Видео на деня

горе