Защо момичетата у нас масово имат кистозни яйчници, а на момчетата им растат гърди, а ние не спираме да дебелеем

Медвен и Котел – по следите на миналото



Връщам се към Медвен след прохладната разходка до Синия вир. Клатушкам се наляво- надясно, докато колата се бори с каменния път. Минавам покрай опустели къщи. Спуснатите им кепенци приличат на затворени клепачи. Опитвам се да си представя какви ли хора са живели зад тях. Били ли са щастливи и в какво са откривали радостта? Колко ли спомени, смях и сълзи се крият зад залостените порти, някои от които ще останат затворени завинаги,сънувайки приказки от миналото.

До старите спящи къщи се издигат нови постройки, а току-що лакираните греди греят на слънцето. Красиви са, но не личи допира на майсторска ръка, както при по-старите. Липсва голямата стряха, която хвърля тежка сянка върху прозорците. Няма ги и дървените подпори, с извивки като на млада мома. Да построиш къща във време оно си е било цяло изкуство. Избирали са се най-хубавите дървета, секли са се през точно определен период. След това са се сушали години наред, за да бъдат здрави и издръжливи. Изработвали са се от майстори със златни ръце… и сърце. Защото освен с пари, къща се гради и с много любов. Може би затова вече 100, дори 200 години тези домове напомнят за отминалото време. Струва ми се, че дори след още един век възрожденските къщи ще продължават на сънуват необезпокоявани своя сън.
BeFunky_Chromatic_1.jpg
С крайчица на окото виждам огнено оранжеви цветове, блещукащи в отсрещния храст. Добре,че беше той, иначе без малко да отмина къщата-музей на Захари Стоянов. Зад високия ѝ зид се подава внушителният паметник на революционера. Студенината на камъка контрастира с топлите цветове в градината. За съжаление виждам всичко това, надигайки се на пръсти и търсейки малки пролуки в каменния зид, от които да надникна. Причината е много прозаична – понеделник е, а в този ден музеят не работи. (Тук нямам късмет, но пък в Котел съдбата ми се усмихна, но за това във втората част). Пообиколих къщата от всички страни и с нескрито разочарование поемам към центъра на селото.
BeFunky_IMG_7135.jpg
Там отново ме посреща паметник на видния възрожденец. А зад него, обвити с кичеста лозница, се притаяват няколко стари къщи. Вече минава обед и спокойствието в селото заприличва на мъртвило. Единствените признаци на живот са: човекът-магазин, превърнал багажника си в сергия за плодове и зеленчуци, разбира се – собствено производство; старците в импровизираната кръчма-беседка и поклащащите се от вятъра ресни на смесения магазин, в който можете да намерите всичко от сирене до пирони.
BeFunky_null_3.jpg
BeFunky_null_5.jpg
Въртейки се на селския мегдан, забелязвам малка плоча, поставена на една от къщите.
BeFunky_null_1.jpg
Ако не сте айтозлии, може би името Господин Димов Бъчваров не ви е много познато. Той обаче е много важна личност за моя град. Преди 146 години създава първото училище в Айтос, което днес носи името СОУ „Христо Ботев”. Година по-късно е изградено читалище „Избавител” – днес „Васил Левски”. Въпреки промяната в името, девизът му все още остава непроменен: „Повече сговор, повече сплотеност, повече просвета”. Родният дом на Господин Бъчваров за съжаление е изоставен и доста занемарен, като културния и просветния ни живот.

На тази, както и на други къщи в селото, е поставена табела с надпис: „Паметник на културата. Охранява се от държавата”. Доста иронично, при положение, че единственото, което е направила, е да закачи табелите. В този момент виждам развяващ се български трибагреник в един от дворовете. Замислям се, че май винаги държавата ни се е крепяла на няколко идеалисти, които дават мило и драго за отечественото си. Няма да е зле да си имаме повече такива романтици и днес, за които всички казват, че „не са наред”, защото именно тези хора въртят света.

Както винаги си тръгвам с бушуващо от емоции сърце. Напълвам вода от чешмата на мегдана и тихо се качвам в колата. Минавам по краткия път от Медвен за Котел, който почти не се използва. След няколко километра виждам три огромни статуи на войни, които бдят като истински стражи над Котленския проход. Това е паметникът, издигнат в чест на победата на цар Ивайло над император Михаил VIII Палеолог. Тогава българската войска разбива 10-хилядната византийска армия. Днес монументът приветства всеки гост на града и му напомня за славното минало.

Споделете, ако ви е харесало

Like this:

Like Зареждане...

Източник:
patepisanici



Следваща статия:
По течението на река Арда

Коментари

Видео на деня

горе