Ваня Соколовска – за болката да гледаш детето си в инвалидна количка и вярата, че то ще проходи



Това са истории за герои. За хора, които имат куража да живеят и да се борят за щастието си въпреки бариерите, които трябва да преодоляват. За някои тези бариери са по рождение, за други са следствие, за трети са просто… лош късмет или стечение на обстоятелствата. Всъщност така изглежда само отстрани. Защото те приемат бариерите си като причина просто да отскочат малко по-високо или да се наведат, да се поклонят на препятствието и да продължат напред.

Това са истории за хора, които, вместо да решат, че нямат нищо, от нищото са си направили огнище и са разпалили вдъхновението на живота си. Вдъхновяващи хора, които са толкова заразително смели, че могат да променят всекиго, стига да им се доверим.

Ако познавате такива хора, а съм сигурна, че познавате, пишете ни, за да разкажем и за техния кураж да превръщат най-голямата си болка във вдъхновение.






„ОТДАВНА ВЕЧЕ НЕ ПЛАЧА, ЗАЩОТО НЯМА СМИСЪЛ. СЪЛЗИТЕ НИЩО НЯМА ДА ПРОМЕНЯТ, АМА СЕГА… КАК МЕ РАЗПЛАКА САМО! Пък толкова пъти съм повтаряла тази история, преживяла съм я и продължавам да я преживявам всеки божи ден заедно със сина ми Кристиян. Научих го да бъде горд и да живее със самочувствие, да вярва в себе си и да знае, че инвалидната количка не е пречка да сбъдва мечтите си. И той ги сбъдва!“. Така започва разговорът ни с Ваня Соколовска от Полски Тръмбеш. Синът й Кристиян, който е с детска церебрална парализа, вече е на 21 г. и е студент по биотехнологии в Химико-технологичния институт в София. Оказва се невъзможно да го привлечем за каузата на разговора, защото си има програма за деня. А тя включва срещи и кафета с приятели, някои от които дълго време няма да види, започнат ли лекциите в института.

„Радвам се, че стана самостоятелен и живее живота си не като белязан, а като щастлив и успешен млад мъж“, казва Ваня, като се опитва да се извини за неговото отсъствие.







НАЧАЛОТО НА ИСТОРИЯТА



е с давност 21 г., когато се родил Кристиян. Появил се на света твърде рано, в края на шестия месец, и след тежка бременност. Родил се по-малък от килограм и половина и 40 дни останал в кувьоз. Започнал обаче бързо да наддава, за щастие, не получил никакви увреждания в очите от престоя в кувьоза и лекарите го изписали. „Беше весело бебе. Започна да бърбори още на 9 месеца. Постоянно риташе с крачета и махаше с ръце, нямаше никаква причина да се усъмня, че нещо не е наред. Нямах представа, че тези движения са били напълно автоматични и че когато трябва да ги координира, нещата стават различни. Разболя се и една лекарка дойде да го види. Тя беше първата, която се усъмни, че нещата не вървят както трябва. Бях го оставила на леглото и тя ме попита не се ли притеснявам да не падне“, разказва Ваня. Не се притеснявала, защото Кристиян не можел да се обръща. Но на нито една консултация до този миг никой не виждал нищо нередно в това.

Защото той наддавал и на ръст, и на килограми. Тази лекарка обаче казала, че не е нормално дете на 1 г. да не сяда и да не се движи. И Ваня се стреснала. Бързо организирала пътуване в болницата в Русе, за да го види доцентката, която се грижила за него от раждането му. И тя не видяла нищо тревожно. Ваня се успокоила, въздъхнала дълбоко, прибрала се вкъщи, но… започнала да наблюдава детето си и съмнението, че все пак нещо не е както трябва, останало. Без нейна помощ Кристиян все не успявал да стои седнал, а времето вървяло. И тя отново грабнала бебето и отишла на лекар, този път във Велико Търново.

Педиатърката разповила Кристиян, той през цялото време й се усмихвал и нещо й говорел на своя си бебешки език. „Тя го гледа, гледа го и накрая каза: „Ако не виждам какво прави с ръце и крака, как бърбори, усмихва се, ще си помисля, че той има детска церебрална парализа (ДЦП)”. „Сърцето ми спря“, връща се назад във времето Ваня. Веднага повикали невролог, който прегледал Кристиян и потвърдил съмненията на педиатъра.

„Не мога да ти кажа какво чувствах в този момент. Помня как бях облечена, как беше облечен мъжът ми, който тогава още беше жив. Помня къде точно стоях в стаята. Но не помня какво съм усещала, какво съм си мислила, все едно изпадаш в безтегловност. Беше кошмар. Няма такава болка. Който не го е преживял, не може да ме разбере“, признава Ваня и въпреки решението си да не плаче, започва да плаче. 21 години по-късно кошмарът не е станал нито грам по-малък.






ВАНЯ И КРИСТИЯН ОСТАНАЛИ В БОЛНИЦАТА, ЗА ДА МУ БЪДАТ НАПРАВЕНИ ВСИЧКИ НУЖНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ. А те за пореден път потвърдили диагнозата – детска церебрална парализа или пареза на четирите крайника. При Кристиян по-засегнати се оказали краката. За щастие, малчуганът нямал никакви изменения в мозъка.

„При такава диагноза лекарите не дават надежди. Казаха, че може да се оправи, но и че може много бързо да се развие заболяването. Но казаха и това, че с рехабилитация той има огромни шансове да се оправи точно защото няма кисти или проблеми в мозъка. Но всичко зависи от него, една рецепта за всички деца с тази диагноза няма. Няма два идентични случая“, разказва Ваня.

Така започнало за тях пътешествието. Три месеца по-късно двамата заминали за София, после ходили във Варна. Няма място в България, където да предлагат рехабилитация за деца с ДЦП, и те да не са били там. Рехабилитациите раздвижили ръцете на Кристиян, а ръцете му в началото били съвсем неподвижни. Навсякъде казвали на Ваня, че момчето й има потенциал да проходи, въпреки че краката му били сериозно засегнати. Сега най-слабото му място е гърбът, но въпреки това Ваня не се отказва да вярва, че надежда има.

Седем операции е преживял Кристиян. След всяка от тях имало видими промени и подобрения. Но когато рехабилитациите приключвали, нещата се връщали назад. „Той растеше и резултатът от операциите избледняваше. А и фактът, че тук, в Полски Тръмбеш, нямаше къде да правим рехабилитации, си казваше думата. Прибирахме се у дома, аз се опитвах да се правя на рехабилитатор, но не беше същото. Не мога като тях, а и съм майка, той се глези в ръцете ми. Колкото по-голям ставаше, толкова по-трудно беше и с рехабилитациите, защото, докато е малък, у него нямаше никакви задръжки и страхове, но с времето нещата се промениха. От две години и половина и в нашия град има рехабилитатор и ходим. Е, чудеса не стават, но аз вярвам, че той ще проходи“, категорична е Ваня.

КОГАТО КРИСТИЯН БИЛ НА ДВЕ ГОДИНИ И ПОЛОВИНА, БАЩА МУ СЕ УДАВИЛ. Година по-късно починал и дядо му, бащата на Ваня. „Първо казах на Кристиян, че баща му е станал звездичка, после звездичките станаха много, но нито за секунда не съм си мислила да се предам. Казах си, че ще стане човек, каквото и да ми коства това. Слава богу стана човек. Интелектът му е съхранен. Има самочувствие и не го е страх да гледа света в очите“, категорична е Ваня.

На четири години Кристиян тръгнал на детска градина. После станал първокласник. „Никога не съм си и помисляла да го пратя в помощно училище. Тръгна си с децата, с които беше в детската градина, в нашата гимназия. В детската градина го пое леля ми и никога не сме акцентирали върху това, че не може да ходи. В училище го посрещна бившата директорка Павлина Минева, Господ здраве да й дава. Отидох при нея, за да й обясня и да й кажа, че въпреки всичко искам той да учи в нормално училище. Тя каза: „Разбира се, ще направим рампа“, разказва Ваня.

Малко преди началото на учебната година я повикали, за да види рампата, и тя изпаднала в ужас, защото това, на което те казвали рампа, било с 45 градуса наклон. Но Павлина Минева за втори път се намесила с думите: „Няма проблем”. И три дни по-късно рампата била готова. След това започнали борбите за асансьор. Неясно защо този асансьор се оказал толкова проблемен, но в крайна сметка гимназията се преборила и за Криси и майка му нещата станали малко по-лесни.

ОТДАВНА СПРЯХ ДА СИ ЗАДАВАМ ВЪПРОСА „ЗАЩО НА МЕН?“, ПРИЗНАВА ВАНЯ. Казва, че някак е успяла да приеме, че отговор няма и че просто така е написано. Вярва, че й е дадено изпитание, с което може да се справи, затова не се предава.

Сашка АЛЕКСАНДРОВА


Четете още:

🔴 Какви джобни трябва да имат децата в училище?

🔴 Пейки книги радват децата в габровско училище

🔴 Скандално: Как и кога съдиите се убедиха, че австралийският убиец вече е добър?





Източник: Борба.БГ





Коментари

горе