Проф. Петър Векилов: Успехът не е самотно занимание


Какво е успехът? За мнозина, да си успял, означава да имаш много пари и звездна слава. За други той не е свързан с трупане на материални блага и власт, а е и по-скоро въпрос на себеусещане.
Ако живееш живота, който те прави щастлив, значи си успял. В новата поредицата в "Труд" ви разказваме историите на българи, които са повярвали в себе си и са сбъднали мечтите си. Как са постигнали успеха си? Каква е цената, която са платили? Имат ли своя рецепта за него? Четете всеки четвъртък в "Труд".

Казват, че разговорите с такива хора спестяват четене на много книги. При мен е точно обратно - срещи като тази ме карат да чета. Все пак той е професор по физико-химия, а аз не бях особено добър нито по физика, нито по химия...

Виждам го отдалеч - движи се енергично, говори по телефона и усилено ръкомаха. След малко следва здраво ръкостискане, шмугва се бързо в сепарето и в движение поръчва минерална вода. Досега не бях виждал професор в добра физическа форма. Имам чувството, че ми чете мислите, защото с усмивка ми обяснява, че сутринта станал по-рано и пробягал 8 километра. Струва ми се, че не съм чул добре - 8 километра? Ами да, маратонките нещо не му били удобни и затова спрял по-рано...

Гледам го и си мисля, че науката е тази област от човешкото познание, в която няма финална линия, затова трудно могат да се сравняват отделни постижения, но няма спор - този човек е един от

блестящите
умове
на България

Той винаги се е стремял към нови и нови предизвикателства, а в областта, в която работи, има правило, което носи неговото име. Резултатът е съвсем логичен - Петър Векилов има гарантирано професорско място в Университета в Хюстън и в световната наука.

Първият му спомен, свързан с науката, е от майка му - професор по химия в Софийския университет, която по цели нощи смята колони от числа, чертае графики и от тях разбира какво правят атомите. За малкия Петър, който тогава е на 11 г., това било “нещо изключително, то беше смайващо”.

Точно по това време получава петица по математика. Прибра се в къщи спокоен, защото знае, че ще я поправи, и казва на майка си. Тя обаче го кара да седне срещу нея и му казва: “Какво правиш? Ти не си в най-доброто училище на България, не си даже в най-доброто училище в София, а си позволяваш да имаш петица. То не може така! За да имаш работа и да можеш да правиш това, което искаш в живота, в това училище трябва обезателно да си първенец!” Може би с тези думи започва всичко.

През следващите години в бележника му няма друга оценка освен отличен (6). Постъпва в английската гимназия в София, започва да чете университетските учебници още в 9-и клас и печели няколко национални олимпиади по химия. Постъпва в Софийския университет веднага след 10-и клас, защото взема всички изпити за 11-и клас като частен ученик и завършва със златен медал.

След първи курс е единственият пълен отличник във Факултета по химия. Появява се възможност да отиде в Московския държавен университет. Кандидатства, печели и заминава. За своето следване там си спомня: “Учех по 13 часа на ден. През седмицата всеки Божи ден - 8 часа лекции, после от 19 ч до полунощ в библиотеката. Бях решил, че трябва да съм първи. И така от понеделник до петък, в събота следобед перях и след това излизах - кръчми, барове, обикаляхме... В неделя в 12 ч започвах пак да уча. И така 6 дена и половина седмично по 13 часа.” Когато завършва, се оказва, че в цялата 150-годишна история на химическия факултет на Московския университет той е първият чужденец първенец на випуска.

Написва докторантура при легендарния проф. Александър Александрович Чернов, защитава я и се връща в България, за да работи в Института по физико-химия. Пише една статия, втора, но преходът вече е започнал и Петър Векилов вижда, че “много умни, много талантливи хора, към които аз имам въпроси и те могат да ми отговорят, са толкова притиснати от живота, че изобщо не могат да се замислят за това, което ги питам. Като видях това нещо, си казах: “Аз или трябва да оставя страната, или трябва да оставя науката!”

За човек, който през целия си съзнателен живот се стреми към познанието, изборът е лесен. Така с препоръката на проф. Чернов Петър Векилов заминава при проф. Франц Розенбергер в Университета на Алабама. Това обаче е съвсем друг свят, а в него нашият учен трябва тепърва да се учи да пише проекти и с тях да кандидатства за финансиране. Отнема му повече от 3 г., но получава одобрение от американския Национален здравен институт. За три години похарчва 2 милиона долара - наема хора, поставя им задачи, постигат заедно резултати...

С усмивка си спомня за първия екип, който ръководи. Тогава е малко притеснен, че все още нямат резултати, и малко ядосан, защото забелязва, че винаги идва пръв на работа и си тръгва последен. Затова събира петимата си главни сътрудници и им казва: “Вижте сега,

аз имам всичко -
къща, кола

семейство, а работя повече от вас! Как може такова нещо?” Те го поглеждат, обръщат се и... си тръгват.
След това разбира какво всъщност става. Единият от тях - англичанин - без никой да го кара, идва да работи всяка събота и неделя. Другият - китаец по произход - си тръгва в 18 ч, прибира се вкъщи, вечеря със семейството си, в 20 ч се връща в университета и работи до 2 ч сутринта... Тогава си дава сметка, че трябва да има повече доверие на хората си. И още нещо - ако поставиш достатъчно интересна задача и дадеш свобода на твоите подчинени, работата ще бъде свършена.

В Америка професор Векилов започва да се занимава с медицинска физико-химия и да се опитва да покаже, че има определени болести, за които физико-химичните процеси са основни. Например сърповидно-клетъчната анемия, маларията, диабетът... Твърди, че това, което го е водело през годините, е любопитството, защото: “Ние, учените, сме много привилегировани хора, защото задаваме въпроси на Господ и ако зададем въпроса си по интелигентен начин, Той ще отговори!”

Отговорите на въпросите, от които се интересува Петър Векилов са жизнено важни, защото всяка година по света се раждат около 500 000 деца, болни от сърповидно-клетъчна анемия. Половината от тях умират още преди да са навършили 2 години, останалите доживяват до 7-8 години. От малария годишно умират между 2 и 5 милиона души, а 7% от населението на Европа и Америка страда от диабет...

Бягането очевидно е другата страст на професора, а в нея вижда една от разликите между България и Щатите. Спомня си, че преди години, когато е тук, си навехва крака. Лекарката е ужасена: “Ама вие защо тичате? Човек на 28 г. не бива да тича!” Забранява му цял месец изобщо да мисли за тичане. Същата ситуация обаче в Америка. Навехва си крака и отива на доктор. Човекът слага шина и му обяснява, че трябва да я носи една седмица. Векилов със свито сърце пита кога пак може да тича, а докторът отговоря: “Днес е петък, аз не бих тичал до понеделник! Тогава можеш да тичаш с шината - нищо ти няма!” Ето това е разликата, смее се професорът. В Америка, щом ти се тича - тичай, докато в България - ти луд ли си, на твоите години не се тича.

И понеже живее в Хюстън, където, изгрее ли слънцето, става много горещо и тежко за тичане, три пъти седмично се буди в 4 ч сутринта и бяга по 6 мили. Отделно три пъти е тичал полумаратон и веднъж целия маратон в Хюстън.
По всичко личи, че всичко, с което се занимава този човек,

го прави
със страст

Особено когато става дума за неговата работа: “Моята идея е, че имам някакъв потенциал и се опитвам да го реализирам за доброто на обществото. Ако някога видя, че не мога да постигна по-високо ниво, сигурно ще спра.”

Интересувам се как така успява да запази интереса си към науката. Поглежда ме учуден: “Всеки ден трябва да ти е като първи ден. Друг начин няма. Професорите в Америка нямат нито работно време, нито отпуск, но от нас се очакват резултати, затова всеки професор работи между 10 и 12 часа на ден.” Обаче аз не се предавам. Казвам му, че при неговите успехи и мястото, на което е, може да си позволи да понамали темпото. Той клати глава: “В Европа ти си толкова добър, колкото е добро най-доброто, което някога си направил. А в Америка ти си толкова добър, колкото е добро най-доброто, което си направил в последните две години. В Америка трябва непрекъснато да имаш резултати - това хем тежи, хем много мотивира.”

Трудно му е да прецени какво щеше да стане с него, ако беше останал в България. Но е живял достатъчно дълго тук и си е идвал достатъчно често, за да има правото да каже: “Ние, българите, не се радваме на чуждия успех, опитваме се да го потиснем, да го омаловажим. Дълги години България беше страна на “отрицателен подбор” - успяваше се не с лични данни, а по политически причини, с връзкарство. Затова сега никой не вярва, че ти можеш да успееш благодарение на твоите способности. А това, което един успешен човек разбира, е, че успехът никога не е само една крачка. Той е много крачки и всеки иска, като мине една крачка, да има малка поддръжка. В такъв смисъл донякъде успокоително е, че успехът никога не е занимание самотно. Затова трябва да си помагаме повече!”

Източник: Труд



Коментари



горе