Съгради чешма, направи "салеп"


Сатовча има амбицията да влезе в Книгата на рекордите Гинес със своите 930 чешми.

Изградени през изминалите десетилетия от сатовчани, които живеят с желанието да оставят своя дан за поколенията след тях, да ги помнят и да знаят какви са корените им. Обичаят по тези места е известен като „салеп”, то е да направиш добро дело, с което да те запомнят всички, а съграденото да се ползва от хората и бъдните поколения. Да те споменават с добро и с благодарност за това, което си направил. Множество снимки на съградени чешми се пазят и съхраняват в местния музей. В тях стотици чешми от различен материал,

построени в различно време

но с много майсторство и мерак, в разноцветни камъни напомнят за доброто, съградено в този край от 14-те населени места на общината. От чешмите тече бистра планинска вода, а сатовчани вече очакват с нетърпение да разберат дали местният рекорд на почти хилядата чешми в района ще бъде зачетен като техен своеобразен рекорд.

Песните и певците на Сатовча и района също са уникални. Тук единствено е характерно пеенето „на високо”, заради неповторимата звучност на гласовете. Пътникът, отправил се към Сатовча, се зарежда с очаквания да се срещне със закъснели открития. За лутането между жаждата за знанието и незнанието на живота и хората на това място. За упрека в делението между чужди и свои. Странно непоследователна е делничната ни чувствителност. Ловим сигнали от всички кътчета на планетата, а на „родни вълни” нещо заглушава приемането. Песента за Дельо войвода се знае, че лети

записана като човешко послание

на борда на „Вояджър”, поела в космическо пътешествие да разказва със звуците на Родопа и гласа на родопчанката за миналото, настоящето и бъдещето на тази малка точка на земята, сродена с космическите пространства. Светът ни отдавна е отворен за пренасяне на звуци и картини, изпълнило с красота и самородност националното ни естетическо преживяване. Но и любопитство скрито, надничащо с интерес във всяка гънка на културната ни памет. До Шопското хоро и пиринската песен се нарежда родопската копаница, те могат да те пленят съдбовно за цял живот.

И нищо не може да ни разедини от лавината-песен, когато идва отгоре, от върховете на Пирина, в онази песен „Бяла съм, бяла, юначе!”, с глас, излязъл от гърлото на 12-годишни момичета, макар отгледани от хитовете на сегашни световни класации. Оставяш се песента да те води през времето и да ти разказва легенди, митове и предания. Изпитали радост, че са чули песните им и са зачетени, сатовчани имат повод да се гордеят. Да потропаш на гостоприемна къща в Сатовча, е привилегия за госта. Да те поканят да стъпиш и минеш през застлана ръчно тъкана тъкан

с цветове от палитрата на природата

и да те нагостят с парещи печени картофи, поръсени с чубрица, е просто омайно. В този миг да търсиш отговор на въпроса защо пеят, си е чиста провокация.
От приземния етаж на всяка къща се вие пушек. От дворовете се носи миризма на тлееща шума, на прясно насечени дърва, на козе мляко. Разглеждам снимките на певиците отпреди 40-50 години, там са още момичета.

По онова време ги чува голямата наша фолклористка Райна Кацарова и прави първите им записи, внушава на учителя по пеене Илия Терзиев, човек на всеобща почит в селото, че тези момичета правят голямо изкуство. И учителят тръгва по къщите да ги уговаря, да ги събира на репетиции. С времето намира най-доброто съчетание на гласовите им дадености – две водачки, след всяка от тях две „влекачки” и две икачки. Окуражава ги, като им предрича успех. И за да не се попилее с годините

следата на тяхното неподражаемо пеене

подготвя продължението му с групата на девойките, дъщери и внучки на големите певици, на първите събрани в група. Разказват, че почват от деца да пеят с „дай ма да” по отменки на нивите, по коситби. А като изправят гръб и погледнат какво им носи пътят, виждат, че минава момче гурбетчийче. Пеели по седенки, докато кълпят тютюн на светлината на борина, или когато се мома зажени – за Дафинка излязла на чардаци, за бяла Геза, за глезена Шинка. Двеста ли са, триста ли са, хиляда ли са песните им? Седем дни и седем нощи могат да пеят без да ги повторят.

Докато са живи ги подсказват на дъщери и внуци, както на тях са им подсказвали някога техните баби. Тези, днешните пеещи, предупреждават, „че като се глашнат, ще съборят къщата”. Три-четири поколения повтарят песните, докато отгледат и изработят премяната, показват я извадена от раклата – кенарена риза, завършваща с нежни кенета, празничен кафтан с цветовете на свечерено небе и зряла ръж, ален нагръдник и престилка с лъскави метални нишки, свилен презручник.

Те една по една се обличат във всичко това, ритуално, свещенодейно, едно по едно, всичко по реда си. Покоряващо красиво се е обличала сатовчанката на празник. Пороят от възклицанията оттича, приказките притихват и тогава идва часът на песента. Тя заизвира бавно, плъзва се по стръмни била, налива се в повторението си и поема плътна на тежки талази, „И-и”-то на викачките я пронизва неочаквано, опитва се да я подстори с неверие, но после я пуска напред и я благославя. Такава я чух песента тук, родопската.



Източник: Новинар





Коментари

горе