Павел Вежинов отвъд бариерите


Десетина национални културни институции обединиха усилия за честване на юбилей, достоен за писателя Павел Вежинов. Автор на разкази, повести, романи - смешни, сериозни, приключенски, фантастика; на киносценарии, театрални адаптации, публицистика. Редактор и шеф на десетина вестници и списания преди и след 9 септември 1944 г. - от „Жупел“ през „Стършел“ до „Съвременник“; международен боксов съдия на две олимпиади... Изумителен е диапазонът, в който се е изявявал на родната културна, обществена, спортна сцена.
На 6 ноември е началото на честванията в Столичната библиотека, главен организатор на събитията, с документалната изложба „Звездите над нас“. С името на друга негова творба - „Отвъд бариерата“, пък се открива на следващия ден експозиция в кино „Одеон“ с фотоси и издания от 33 литературни произведения и 25 филма. На екрана във филмотечния салон при свободен вход ще се извъртят най-популярните кинотворби по сценарии на Вежинов, отличавани на фестивали у нас и зад граница.
Готово е вече ново издание на най-популярния роман на писателя - „Нощем с белите коне“, с марката на „Ентусиаст“. До месец ще се появи в нов тираж от „Сиела“ и повестта „Бариерата“.





Бъдещият писател е роден на 9 ноември 1914 г. в София като Никола Делчев Гугов, име, което днес фигурира единствено в енциклопедиите. Дядо му Лулчо от с. Петърч бил от комитски род - делегат на Оборище, ятак на Бенковски, а след това и в неговата Хвърковата чета. След погрома на Априлското въстание е заточен в Диарбекир, но все пак оцелява и се връща, само че вече бил „друг човек“. Неговият син Делчо, бащата на бъдещия Вежинов, идва в София със съпругата си Иванка. Тя е от просветен род от Самоковско. Най-напред живеят под наем, после успяват да си вдигнат едноетажна къща в Драз махала (днес между „Мария Луиза“ и „Козлодуй“). Делчо не бил особено практичен - имал кафене, после създал и малко „предприятие“ за негасена вар, която доставял по строежите. Синът Никола, бъдещ Павел, учи в класическа паралелка на известната Първа мъжка гимназия в София. Твърди, че още на девет е прочел „Дон Кихот“, увлякла го като приключенска история. А преди да се захване с родната класика, опознал Достоевски. Заради левите си възгледи Никола е изключен в последния клас с мантрата „от всички гимназии в царство България“. Едва пет години по-късно, през пролетта на 1938-а, е дадена амнистия.

Първото си стихотворение отпечатва в „Жупел“, легално хумористично издание на БКП (1931-1934), преди да навърши 18, под псевдонима Мустафа. Както пише критичката Румяна Узунова в литературен портрет на писателя от 1980 г., първоначално е редил „скръбни думи, въздиша, страда“... като повечето млади автори по

онова време. После се пробва в сатиричната поезия и тя май му се удава повече“.
От 1933 до 1938 г. Мустафата е без гимназиална диплома и изкарва пари с всякакви неинтелектуални занимания, известно време

гаси вар

при баща си. След изключването става ремсист, участва в демонстрации, разнася позиви, арестуват го шест-седем пъти. От 1938 до 1944 г. следва философия в Софийския университет. Бохемства в литературната компания на Челкаш, Богомил Райнов, Валери Петров, Александър Вутимски... Събират се в популярни кафенета като „Цар Освободител“ и т.нар. Якубински клуб, „Стара Копривщица“, „Петте кьошета“... Там нерядко се отбиват Светослав Минков, Илия Бешков, Борис Ангелушев, Ламар. Понякога по-възрастните писатели плащат сметките на младоците.









1979 г., Вежинов (от дясно на ляво), Габриел Гарсия Маркес, Васил Попов, Камен Калчев, Георги Джагаров

Снимка: Семеен архив





По това време той печата много - в „Жупел“, РЛФ, „Искра“... подвизава се под различни случайни псевдоними - освен Мустафа, пише като Фекете, Павленко. Някъде в началото на 30-те за първи път се появява и като Павел Вежинов. Разказвал след години на дъщеря си Павлина Делчева (програмен редактор в БНТ 2), че веднъж, когато носел разказ за публикуване, по пътя видял кафене „Вежинов“ и така избрал фамилията си. А името Павел харесвал от край време и го добавил за звучност. Впрочем около него и по-късно то се върти често. Двамата му наследници, кръщавани от различни майки, са Павлина и Павел, третата му жена е Поли... Всъщност

Вежинов има четири брака и три развода във време, когато на подобни неща се гледало като на „битово разложение“. Първата му съпруга е Марина Овчарова, разделят се още през 40-те години. Виолета Молнова е името на втората. Срещат се случайно в тогавашния клуб на културните дейци - тя била студентка в Художествената академия, а Богомил Райнов, с когото Вежинов делял квартира, бил неин преподавател и отказвал да подпише семестриално студентската й книжка. Виолета помолила младия писател да й ходатай­ства и получила заветния подпис, той пък я харесал от пръв поглед. Била с отлично чувство за хумор, елегантна, изискана... След време се срещнали отново и скоро сключили брак. В артистичните кръгове върви мълва, че и тя като издънка на хайлайфа обичала бохемския живот, но в това няма нищо вярно, казва сега дъщеря й Павлина. Дори обратното, липсата на тази нагласа накарала Виолета да подаде молба за развод с вече известния писател, който си падал по нощния живот. И когато от партията го заплашили да го изключат, защото ще се развежда за втори път, тя го защитила, изтъквайки, че тя е инициатор за раздялата. И друг любопитен случай има около развода им - същия ден, в който излезли от съда, отишли в Клуба на журналистите. Там ги видял Иван Радоев как си седят мирно и кротко

и си държат ръцете

„Ако реша да се развеждам, искам да е като тебе - казал му поетът, - без простотии.“ Павлина добавя, че до края родителите й си останали приятели, идвал им на гости често. Някога дипломната работа на студентката Виолета в Художествената академия - специалност оформление на книги, била илюстрации към повестта „В полето“ на Вежинов. Когато той видял рисунките й, пожелал следващото му издание да е с тях.

Третият брак на Вежинов е с аранжьорката на витрини Поли Миланова. Тя умира, падайки през прозорец на апартамента си. Жълтата клюка разнася, че било самоубийство. Но близките й са сигурни, че е нещастен случай. Въпросният прозорец бил висок, с много нисък парапет. Когато тя умира, синът им Павел е дете, преди войниклъка живее ту с дядо си, ту с новото семейство на баща си, а след това работи като художник в анимационното кино. Има успехи, но зарязва професията и отива да живее във Варвара, занимава се с кръчмарски бизнес там и умира едва 49-годишен, любимец на местните хора и на приятели кинаджии.

Последната, четвъртата съпруга Нина Висулчева е двайсетина години по-млада от писателя, който е във вихъра на славата, когато се женят. С елегантната хубавица си пасват и като темперамент, през нощта обикалят столичните барове, посрещат гости, играят на карти - белот, покер, бридж... Дори и не мигнал през нощта, на следващия ден Вежинов намирал време за писане. „Беше човек на живота“, казва дъщерята. След първия инфаркт в средата на 70-те го попитала: „Защо си го причиняваш - и безсънните нощи, и вълнението при мачове, какво ли не...“ Отговарял й с въпрос: „Може ли човек да се лишава от малките удоволствия?“

Пак софийската митология праща Вежинов за няколко часа и в ареста. Виновник е известният със зевзешките си номера поет Божидар Божилов: подхвърлил на двама милиционери, че „ей онзи там“ се представя за Павел Вежинов и е опасен, трябва да бъде арестуван. Когато бдителните ченгета поискали да видят паспорта на Вежинов, там естествено прочели името Никола Делчев Гугов. Колкото и да им обяснявал, че Вежинов е литературният му псевдоним, не му повярвали...

Дали многото разводи и женитби изиграват роля в това, че Вежинов при всичките му награди и известност не е поканен на някакъв държавен пост или поне за председател на писателския съюз? Стари познайници от гилдията и близки от семейството смятат, че причината е друга. „Беше свободолюбив човек, не пестеше думи, когато трябваше да ухапе някого, и по-скоро се плашеха от него“, смята Павлина Делчева. Подкрепял е колеги, помагал е, но го правел, без да се разбере.
Можем много да научим за времето, ако проследим криволиченето в творческия път на Вежинов - желанието да излезе от идеологическия калъп... и понякога невъзможността да го направи.

Романът „Синият залез“, макар и отпечатан през 1947 г., е писан по-рано, през тежките военни години 1942-1944. Тази книга носи големи неприятности на Павел Вежинов. Тогавашната идеологическа критика го разпъва на кръст. Обвинен е в буржоазно-декадентско влияние, в естетизация на порока и вкус към болезненото. „...в „Синият залез“ Вежинов е изместил центъра на романа от обществено-политическата проблематика към личната, по-специално

любовно-еротичната

и биологично-половата...“, пише официозът „Работническо дело“ (бр. 57 от 1948 г.). Накрая книгата е иззета от всички библиотеки.
Военните спомени и преживелици са в основата на творби като „Златан“ и „Втора рота“. През 50-те и 60-те години издава криминални повести и романи. Признавал е, че се забавлява с тях като с интелектуална игра, сякаш решава ребуси. В края на 60-те издава фантастични новели, споделял е, че фантазията го вълнува като притча, иносказание.

Философско-психологическият роман „Звездите над нас“ (1966 г.) е написан по истински случай, разказан му от Добри Жотев. В скопския затвор старец, осъден на смърт, погрешка остава жив, тъй като екзекутират млад мъж със същото име. По-късно Вежинов признава, че му е трудно да намери в романа точната граница между преживяното от него и анализираното. А Светлозар Игов пише след време, че това е „един от най-хубавите романи на новата ни литература“.





Но най-популярните му произведения се появяват през 70-те години. „Нощем с белите коне“ (1975 г.) е „обемен по страници и по проблеми“ - самотата, възможностите да осъществиш себе си, конфликтите между поколенията... Историята за стария академик Урумов и младия му племенник Сашо някои критици наричат „роман равносметка“.

„Какво разбирам под „бариера“ - обяснява писателят след излизането на едноименната повест през 1976-а, - прескачането на бариерата на посредственото мислене и по-трудно постижимото - бариерата на чувствата.“ И макар някои да причисляват романа към фантастиката, за него е напълно реалистично произведение. „Човекът е произлязъл от птиците“, твърди авторът, чиято героиня вечер „излита“ от покрива на дома си.

„Ние няма защо да се плашим от човешките недостатъци. Няма нужда да населяваме нашия свят само със социалистически ангели“, признавал е Павел Вежинов. Получавал е различни награди: три Димитровски и една в колектив, ордени - „Народна република България“, „Георги Димитров“, званието народен деятел на културата... Година преди смърт­та си завършва романа „Везни“, който продължава същия кръг от философско-психологически проблеми. Последната му новела „Дълъг летен ден“ се появява в сп. „Съвременник“ малко преди да си отиде от този свят.





Днес в учебните програми, и то само за профил „литература“, е включена неговата новела „В един есенен ден по шосето“, написана през 1967 г.
В навечерието на 65-ия рожден ден на писателя през 1979 г. е

премиерата на филма

„Бариерата“ с Ваня Цветкова и Инокентий Смоктуновски в главните роли. В интервю режисьорът Христо Христов разказва, че е пътувал с този филм в САЩ, Лондон, Москва и навсякъде бил добре посрещнат. Не обичал да гледа филмите си. И когато на кинофестивала в Москва през 1979 г. влязъл на финала на прожекцията, царяла тотална тишина в препълнената с 5000 души зала, а след минута избухнала в овации. Чудел се с колегите това на български филм ли се случва? В програмата следвала прожекция с Жана Моро. Легендарната френска актриса им казала: „Провалихте моята премиера, но съм възхитена от филма ви.“ От Москва „Бариерата“ се връща със сребърен медал, във Варна получава „Златна роза“.

Повече от 30 филма са заснети по сценарии или книги на Вежинов. В интервю той признава, че „киното е двуостро оръжие“ и често се колебае дали да посяга към свои повести и да ги преобразява за екран. В сп. „Киноизкуство“ още през 1957 г. Вежинов пише, че битуващото мнение за сценария като лесен жанр е печално заблуждение. Съветва колегите си да не се стараят да изобразят „целия океан. Той се съдържа и в капка вода, стига човек добре да я види“.
Павел Вежинов умира внезапно, без да се е оплаквал или залежавал по болници. „Последната половин година не се чувстваше добре, вероятно е имал серия микроинфаркти и най-накрая бе победен“, смята дъщерята.

Днес от съпругите на писателя е жива единствено последната. Нина Вежинова се е усамотила в дома им на ул. „Оборище“, огласяван някога от шумни компании, и много рядко отговаря дори на телефона. Неотдавна е предала на Павлина скромния архив на Вежинов, който тя сега подрежда. Дългогодишната телевизионерка е редактор и на том спомени и статии за и от баща й, които трябва да излязат до края на 2014 г. Дъщеря й Вида е избрала поприще, свързано с литературата - завършила е книгоиздаване в Софийския университет, където кара сега докторат. А внукът по линия на Павел е наследил и двете истински имена на писателя - Никола Делчев. Сестра му - да се чудим ли, е кръстена Павлина. 



Източник: presa





Коментари

горе