Нека бъдем добри поне толкова, колкото можем


Г-н Росич, говорим си в кръчмата, която хората в квартала наричат Малкия парламент, а вас – негов председател. Какъв е дневният ред?
- Различно е, задава го някой още от вратата, провокиран от вчерашния футболен ден или от събитие в обществото. Напоследък брат ми, който е историк, ми гостува често и винаги е интересно с него. Навръзват се много дълги и сладки разговори. Малкият парламент съществува от трийсет години, закачил е малко и от социализма. Негов основател е известният хирург проф. Стоян Попкиров. Днес както той, така и много от хората, които са сядали по тия маси, вече ги няма, но традицията продължава. Най-ценното е, че сме различни - актьори, писатели, лекари, художници, историци, но винаги се изслушваме.

В другия парламент езикът съвсем загрубя, а тук се носят легенди, че никога не е имало кавга?
- Така е. Може да не съм съгласен, но винаги първо чувам другия.

Дори и по темата за тютюнопушенето?
- Това е дребна тема. Смешно е да се прави от нея проблем, едва ли не от ранга на Обединените нации. Все ни казват как било еди-къде си. Обаче еди-къде си не ядат шкембе чорба, нали? Еди-къде си не ядат и агнешка главичка. Преди време с колеги от чужбина си говорехме кой какво обича да хапва и когато стигнаха до мен, им обясних, че моето любимо ястие няма да го разберат. Печена агнешка главичка! Как може, скочиха всички. Че това е най-хубавото нещо на света. Но чужденците и гроздова ракия не пият, за да взимаме акъл от тях.

Даже кафето ни е по-различно от тяхното. На Запад го пият по американски - полуизстинало от големи кани в картонени чаши, или като италианците - късо и накрак. Нашето моят приятел - сръбският писател Момо Капор, го е описал в книгата си „Изток – Запад“: първо трябва да се седне, след това е нужна панорама - хубав изглед, за да може да се одумва онзи, който мине. И освен това трябва да можеш да изпушиш една-две цигари. Днес да кажеш на човек като мен, който цял живот е пил кафето си с цигара, че от утре кафето ще пие тук, а там ще отиде да пуши, няма как да стане.

А непушачите?
- Всички трябва да имат свое място. Наскоро изказах една еретична мисъл и колкото повече ми се върти в главата, толкова повече мисля, че е добра. Щом държавата толкова е загрижена за здравето на народа, защо, вместо да дава пари на партиите, не стимулира финансово заведения за непушачи? Да направят места за игра на децата, здравословни кухни... Дразни ме някой да ми обяснява колко е вредно пушенето. Знам много добре, защото го правя от 65 години.

Депутатите гласуваха намаляване на партийните субсидии за 2014 г. от 12 на 11 лв. на действителен глас, но едва ли ще им хареса идеята...
- Питам се, защо българският народ трябва плаща заплати на някого, който изповядва дадена идея? Източноправославен християнин съм, но никой не ми плаща за това. От основателите съм на националното дружество „Традиция“ - имаме стройна организация и клубове в трийсет български града. Преди месец бях в Етрополе за историческа възстановка - всички участници си бяха направили униформи, купили си оръжие и дошли с личните си коли. И никой не им е дал нищо. С годините дружеството стана мощно. Сиреч – може.

Изминалата 2013-а беше емоционална, на моменти креслива. Как се поддържа добрият тон?
- Като всеки се постарае да бъде добър поне толкова, колкото може. Защото не всеки може да бъде много добър. Тогава нещата ще улегнат. Днес живеем в безвремие. Разделението е толкова катастрофално, че се е стигнало до омраза, а важното е останало в някакъв втори план... Какво произвеждаме, какво работим, как се развиваме? Само се мразим и противодействаме на онези, които ни мразят. Другото - да бе, то ще почака малко... Тогава идва и обратният ефект на озлобление към цяла Европа - те живеят добре, а ние не. Но не поглеждаме статистическата таблица, че по производителност на труда сме на дъното. Докато се мразим и се избиваме помежду си като последни глупаци, ще си стоим там, където ни е мястото.

Не са виновни само политиците?

- Има вина и у нас. От 1989 г. насам минахме през доста сложни моменти. Но погледнете барикадите - от двете страни протестиращи, а помежду им полицаи. Те нямат достъп едни до други, а после се фукат, че всичко е минало безкръвно. Смешно беше и когато протестиращите пропускаха колите на градския транспорт, полицията и линейките. Каква барикада е това? В края на 80-те бях във Варшава и един ден хората просто спряха колите си, заключиха ги и си тръгнаха. Не знам как го направиха - тогава нямаше Фейсбук. И градът умря. На следващия ден седнах на приказки с полски колеги. Казах им, че разбирам протеста, но ако някой получи инфаркт и трябва да мине линейка, какво правим? Знаете ли какво отговориха? Е, ако баш днес му се е случило... Истината е, че няма любов без тъга и болка.

Идвате у нас като политически емигрант, бягайки от режима на Тито. Влизате през границата нелегално, през бодливата тел. Сега политиците вдигат телена ограда по границата ни с Турция...
- Има разлика. Онази бодлива тел, през която минах аз, не беше за хората, които ще дойдат отвън, а за тези, които искат да бягат от България.

Ваша е репликата: „Човек при каквито попадне, такъв става...“
- Бил съм в лагер, знам какво е. Но и не може всеки да идва и да прави каквото си иска. Ние просто не бяхме готови за толкова голям поток от хора.

И се появиха страхът и омразата...
- Всеки ден в София се случват десетки побоища, минимум едно убийство. Защото кардиналната картина за един почти двумилионен град е такава. Сега обаче се акцентира само върху престъпленията, в които са замесени бежанци. Както е казал мъдрецът, ако цял живот се взираш във фекалии, животът ти ще стане много смрадлив. При нас се случва точно това, защото медиите ни навират носа там. Погледнете и жълтата преса - покойната ми съпруга събираше всичко написано за мен в три големи папки вкъщи и в тях само името ми е вярно. Тези вестници са с огромен тираж, което означава, че хората ги четат. Това е страшното.

Напоследък думата морал отново влезе в обращение?
- Ние страдаме от тотална липса на морал. Дотам, че и престъпността ни не се спира пред нищо. Това е показателно: ако в италианската мафия някой сгази лука, не може просто да си живее живота, а ще го намерят студен в някой залив. Убеден съм, че ако и в Москва някой идиот изнасили 82-годишна жена, за да й вземе 11 рубли, с него изобщо няма да се занимава полицията. Ще го намерят на другия ден изстинал само защото е нарушил морала на престъпния свят.

Ваши колеги артисти, режисьори и музиканти символично погребаха морала на българската политика. Как ви се стори този символичен акт?
- Не са направили зле. Има хора, които минават от една партия в друга, че някои са били в три-четири. Как става това? Все едно християнин да стане мюсюлманин, а после будист...

Икономист сте по образование, сигурно имате обяснение как нещата у нас може да потръгнат?
- Икономическата наука не познава безкрайни кризи. Има упадък, стагнация, възход. Има и субективни фактори, които влияят отрицателно, удължават проблемите, но възходът е неизбежен. Ние оставаме толкова дълго в криза, защото нищо не правим, за да й противодействаме. Да сте чули някъде някой нещо да произвежда? Икономиката на една страна е подчинена на постулата: „Ако всички...“ Когато словенците се отделиха като самостоятелна държава, веднъж постъпиха по начин, който не се хареса на сърбите, и на другия ден всички спряха да си купуват словенски стоки. За 35 години работа и приятелства в Унгария нито веднъж не съм чул някой да споменава думата парламент. Случва се само около изборите, а след това ония чиновници отиват да си направят законите. И никой не ги шайби. У нас само повтаряме депутати, депутати, депутати... От това депутатстване майката ни се разгони.

Защо не сме задружни като сърбите?
- Беше началото на 50-те и оставаха часове до най-голямото футболно дерби в Сърбия. Все едно тук да играят „Левски“ и ЦСКА. Малко преди касите едни момчета ми препречиха пътя и казаха: „Днес няма да се ходи на мач!“ „Вие може, но аз ще ходя“, побутнах ги, но те не отстъпиха. Обясниха ми, че този ден цените на билетите са двойни и публиката бойкотира мача. Тогава се обърнах и на следващия на опашката му казах: „Днес няма да се ходи на мач!“ На това дерби присъстваха само 130 души официални лица.

Народопсихология ли е?
- Да. И поляците го могат, и унгарците също, а ние умираме да се оплакваме.

Според проучване 39 процента от българите определят живота си като достатъчно труден, за да се нарече страдание. Даже в Нигерия са по-щастливи...
- Българинът е добре само когато е в болница. Иначе е горе-долу. Обичайно по празниците 40 хил. автомобила тръгват към Гърция, а на връщане - отпочинали, хората псуват яростно задръстването. След подобна ваканция в Париж колоните са по 80 километра, но никой не псува, защото знаят, че не може да е другояче. А тук тв репортерката бута микрофона през прозореца на колата и се чува гадната реплика: „Държава ли е това бе...“ Или: „Тая държава..“ Че ти не си ли част от нея? Казва се „държавата ми“ или „моята държава“. Не знам защо мразим толкова страната си. Не е чудно, че сме първи по нещастие, защото това е наша декларация пред света. А ако човек само отвори очите си и се огледа... България е прекрасно място, пълно с фантастични хора.

През 24-те години преход ли станахме мрънкащи, или и преди си бяхме такива?
- Преди не даваха. Иди тогава кажи: „От тая държава нищо не става...“ Наскоро отговорих положително на въпроса дали изпитвам носталгия към социализма. Последва ококорено защо? Защото тогава бях млад - такъв хубавец бях, че като минавах по улицата, снопове жени падаха след мен. А сега съм старец, като мина, никой не ме забелязва. С първата ми съпруга се оженихме като студенти. Тя беше красавица. Трябва ли да казвам днес, че е била грозна само защото съм я срещнал през социализма? Дъщеря ми се роди тогава.

Втората ми жена, Бог да я прости, беше една от четирите най-красиви жени в София. Да отрека всичко ли? За тоя преход, който сега толкова псуваме, след време някой ще каже: Ех, хубаво време, бях млад, бях готин, само двайсетгодишен...

Разглезен ли е съвременният човек? Преживели сте трудни времена, след Втората световна война Европа започва от нулата. Германците опожаряват до основи родното ви градче Крупан, разстреляли са цялото мъжко население от 15-годишни нагоре до стената на черквата...

- Онова е необичайна ситуация. Знаете ли кое е най-страшното на войната? В нея няма мъже, жени, деца, старци... Всички умират еднакво. Нагледал съм се на много жестоки неща и може би затова, след като настъпи мирът, всичко ми се струва хубаво. Знам колко зле може да бъде.

В онези тежки години е минал най-сладкият период от живота ви - детството. Ученически любови, игри, първата крушка, която духаш, а тя не гасне...
- Когато бях дете, в хола имахме голяма газова лампа с абажур, която се палеше само когато идват гости. Иначе пишехме домашните си на по-малка с огледалце. Нямахме тетрадки, а дъски в дървени рамки - от едната страна на линии, от другата на квадратчета. С малък калем пишеш домашното си, учителката го проверява, после триеш с гъбичката и си готов за новия урок. Един ден се чу, че бръснарят в Крупан се изхитрил, понеже през града минават четири реки, а едната направо през неговия двор, и сложил динамо с перка в реката. Ела да видиш - викнаха ме моите приятели, - при бръснаря има осветление, което духаш и не гасне! И аз съм ходил и съм духал тая първа крушка в живота ми.

Помня и първото си кино в кафене „Европа“. Собственикът Ноле беше сложил прожекционен апарат и опънал бял чаршаф в дъното. Бил съм не повече от 5-годишен, седях в скута на баща ми и гледахме първата няма версия на „Михаил Стругов“. Свиреше пиано... По някое време съм заспал. Човек трябва да се роди навреме, за да има в живота си толкова много и големи различия. Сега, ако имам таблет, мога да си лежа в леглото и да си гледам филм, а съм тръгнал от кафене „Европа“...

Често казвате, че всичко е въпрос на шанс, късмет, съдба...
- Не е важно дали вярвам, или не вярвам в късмета, аз просто целият съм направен от случайности. Никога нищо не съм планувал в живота си. Не съм си поставял цели. Никакви, за нищо. Просто съм живял и нещата са ми се случвали. Само че аз бях готов да ги посрещна. Когато кацне птичката на рамото ти, трябва нежно да я вземеш, иначе ще я уплашиш и ще отлети.

След 18 години работа в БНР днес слушате ли радио?
- Всеки ден. Вечер гледам телевизия.

Дразни ли ви езикът, който се излива от медиите? Проучване показа, че през 2013 г. всеки седми българин се е почувствал лично обиден от политическо или журналистическо изказване. Например „платени лумпени“, „пенсионерите са изяли резерва“...
- По-големият проблем е, че българският език изсветля. Разнищи се. Когато дойдох тук, знаех „Хубава си, моя горо“ и няколко думи от майка ми. Започнах да уча езика през 1951 г., само няколко години след като правописът беше променен. Тогава зад всяко съществително, което завършва на съгласна, се поставяше „ь“. Правилото те караше да произнесеш последната буква и да удължиш малко гласната преди нея. И езикът беше звучен. Днес, когато някой споменава Господа Бога, казва Бог, но с късо „о“ и вместо „г“ се чува „к“, а това е „Български олимпийски комитет“. Напоследък и тв водещите си говорят смешно, по американски. Не казват „Викторе...“, а „Виктор, чуваме ли се?“ Тези остатъци са толкова сладки, дават шармантност на езика. Често ме спират и на улицата и ми казват: Аз съм ви голяма фенка! В английския език тази дума няма род - всичко е фен, но у нас тя е фенка, а ако е малко дете, е фенче. Другият ми дразнител е„“Уааау...“

А внуците, като кажат „Йеее“...
- Веднъж на село взех една диня и малкият ми внук подскочи: „Йеее...“ Казах му: Ако още един път кажеш „Йеее“, не само диня няма да има, ами и ти с една глава по-къс ще станеш. Внуците знаят, че съм сериозен човек и забравиха за „Йеее“.

Защо мъжете спряха да правят хубави комплименти на жените? Еманципацията ли ги уплаши?
- Не е вярно. Има още галантни мъже, но никой не обръща внимание на думите им. Същото е, когато някой каже, че няма добри хора. Как да няма? Аз съм добър, ти си добра, нашият приятел фотогарафът и той е добър човек. Мъжът на съседната маса също, а Илко (собственикът на Малкия парламент) е по-добър от всички нас, взети заедно. Ето, че станахме петима. Значи има!

Казват ми, ех, господин Росич, едно време какви филми имаше и вие какви актьори бяхте... Сега няма! Тогава питам кой е последният български филм, който си гледал, а той не помни. Е, откъде знаеш тогава, че няма?

Често говорите за приятелството като особена философия...
- То става само с взаимност. Не може човек, който гледа само в себе си, да очаква да има приятели. И трябва да обичаш, за да обичат и теб. В моето село Бойковец хората ме обичат, защото знаят, че и аз ги обичам.

В Бойковец има ли Малък парламент?
- Има зачатъци. Скоро направихме Клуб на пенсионера. Това е официалната му форма, но ние му викаме пиано бар. Не защото се свири на пиано, а защото се пие.

В края на годината правихме класации, избирахме човек, спортист, политик на годината. Хората драсват чертата и си правят равносметки...
- Да избираш човек на годината, е сбъркано мероприятие. Как ще избереш един от целия народ? Колкото до равносметките, накрая на годината счетоводителите правят рекапитулация. За нас на 5 януари ще си е същото.

Коледните празници се изнизаха...
- Това са големите и важни неща в живота. Защото празниците събират семейството. Традицията се спазва, всеки гледа да е заедно с близките си.

...и на фона на празниците отекнаха скандалите в църквата.
- Знаете ли, нашата религия е фантастична. Тя нищо не иска от нас. Ако си католик, имаш страшно много задължения, но не и ние. Според църквата Господ е навсякъде, затова посредник между мен и Него не ми е необходим. Тия, които сега се карат и се блъскат за единия кокал, не ме интересуват.

Новата година е повод за усмивки и ведро настроение. Вие на какво ще се усмихвате през Новата година?
- На всяко добро нещо. Но сега не се усмихвам, защото още не мога да свикна с мисълта, че моята Лиляна я няма. Едва ли някога и ще свикна, след като 50 години сме живели заедно. И не просто сме живели, ние се обичахме. Но ще се оправя, на мен нещата ми се случват.



Източник: temadaily





Коментари

горе