Триумфът в Тутракан


По време на Първата световна война ген. Пантелей Киселов се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота на български командващ. Неговата IV Преславска дивизия е в състава на Трета българска армия, която през септември 1916 г. започва да освобождава Добруджа. На Киселов е поверена


най-важната операция


след преминаването на наложената през 1913 г. българо-румънска граница - превземането на Тутракан.


Само две години след като българският крайдунавски град е включен в румънското кралство, той е превърнат в истински бастион - „тет дьо пон“ (предмостово укрепление) - защото държи най-прекия подстъп през Дунав към Букурещ. Румънското командване изгражда система от съоръжения, които са последна дума на фортифи­кационното изкуство. Градът е обграден от два пояса фортове с радиус 6-10 км от центъра му, които опират в реката. Между тях са прокарани


множество телени заграждения и ровове


Гарнизонът наброява близо 40 000 души. В очите на военните експерти превземането на тази съвременна крепост изглеждало невъзможно без продължителна обсада. Но ген. Киселов разбива тези представи - и румънските илюзии.


Командващият III българска армия ген. Стефан Тошев (за него „Преса“ разказа в броя си от 1 октомври 2014 г. - б.р.) има пълно доверие на своя подчинен и му поверява сборното командване на частите, които ще участват в операцията - Преславската дивизия е усилена с две бригади от I Софийска дивизия.


Пет минути след полунощ на 4 септември 1916 г. Киселов получава заповед и пристъпва към изпълнението й. Но скоро отчита, че няма достатъчно гаранции за благоприятния развой на настъплението, и го отлага с един ден. В неспирния дъжд българските части заемат изходни позиции така, че румънското командване да не отгатне къде ще се насочи главният им удар. Планът на Киселов предвижда атака на фортове от №5 до №8, тъй като теренът пред тях позволява мощна артилерийска подготовка и паралелна атака към намиращия се западно от тях форт №2. А неговото овладяване би отрязало пътя за отстъпление на румънските сили през реката.


Българите помнят немотивираното нахлуване на румънски войски през 1913 г. и ген. Киселов ентусиазира дивизията си с думите: „Нам се падна завидний жребий да накажем един вероломен и подъл съсед... Поруганата чест на България ни вика сега за отмъщение.“


Генералът обръща специално внимание на взаимодействието между различните родове войски. Първия удар той отрежда на артилерията -


обстрелът с оръдия и гаубици


трябва първоначално да всее объркване сред противника, а след това да унищожи фортовете и другите изкуствени заграждения. После идва ред на пехотата, която да атакува в няколко вериги и след като достигне 200-300 крачки от румънските позиции, да изчака ефекта от „ураганния огън“ на артилерията. Той пък трябва да е последван от атака „на нож“, понеже „тогава противникът не е в състояние да окаже никаква съпротива“. Докато пехотата атакува, артилерията трябва да й помага с „преграден“ огън - да се попречи на румънските резерви да организират контра­атака.


Генерал Киселов дава заповед за настъпление рано сутринта на 5 септември 1916 г. Докато трае атаката, той често напуска своя наблюдателен пункт и отива при най-горещите точки, за да прецени отблизо боя и да окуражи войниците. Артилерията се представя отлично и много скоро румънските оръдия са принудени да замлъкнат. Според изследователя Петър Бойчев комендантът на Тутракан ген. Константин Теодореску толкова бил объркан от канонадата, че докладвал в Букурещ невярна информация - българите обстрелват с 305-милиметрови оръдия. Такива всъщност там не е имало.


Жертвите са многобройни, но и успехът не закъснява - около обед главната отбранителна линия на Тутракан е в български ръце. Ген. Киселов си дава сметка, че ако спре настъплението, противникът може да се прегрупира за силна контраатака. Затова продължава атаката в дълбочина, т.е. по посока на града, с перспектива да се достигне удобна изходна позиция за превземането и на втората отбранителна линия.


Но с приближаването на вечерта командващият разбира, че няма условия за незабавно щурмуване - частите са изморени и разстроени, артилерията е изостанала чувствително, а местността отпред е осеяна с гъсти гори и храсталаци. Той разпорежда частите да се укрепят на място с готовност да отблъснат всеки румънски опит за настъпление.


В 5 часа сутринта на 6 септември генерал Киселов е на наблюдателния си пункт при форт №6. Час по-късно


решителният щурм започва


Още преди обяд фронтът е пробит, ген. Теодореску бяга през Дунав и в 16,30 ч. оставените румънски офицери изпращат парламентьор с предложение за капитулация. Генерал Киселов я приема с условие до два часа румънските войници да излязат пред казармите без оръжие. Малко след това докладва на командващия Трета българска армия: „Днес след дълъг бой към 4 ч. след пладне противникът биде отблъснат от втората отбранителна линия и нашите части влязоха в Тутракан. В наши ръце са всички укрепления... Уплахата у противника е пълна. Държането на нашите войски през време на боевете беше достойно за удивление.“


Тутраканската позиция, която румънското командване самодоволно наричало „малкия Вердюн“, е овладяна от българите само за 33 часа! Пленени са 400 румънски офицери, 28 хиляди войници и 120 оръдия. Победата има не само стратегически ефект - отрязва най-прекия път за прехвърлянето на румънска армия в Южна Добруджа, но и морален - едва четири дни след началото на настъплението българите овладяват най-укрепения румънски пункт в този район. Германският военен специалист Фриц Ортлеп пише: „Атаката при Тутракан беше едно бързо и завършено решение за превземането на една силна крепост - най-важната входна виза за Добруджа. Ръководството на атаката... волята за победа и издръжливостта на частите - всичко това беше отлично.“


* * *


След Тутракан започва победоносният марш на IV Преславска дивизия в Добруджа - тя изтласква румънските части на север чак до р. Серет. През август 1917 г. П. Киселов е повишен в генерал-лейтенант и с дивизията си е прехвърлен на Южния фронт, където успешно отразява англо-френските атаки при завоя на р. Черна източно от Битоля. А след пробива при Добро поле през есента на 1918 г. той съумява да изтегли войниците си към България и така ги спасява от плен.

 

Винаги на най-горещото място

 

Пантелей е третото дете в семейството на заможния свищовски търговец Георги Киселов. От рано се увлича по книгите, но неговия жизнен път предопределят бурните събития през юни 1877 г.


Родният му град е първото освободено българско селище в Руско-турската война. В дома им отсядат руски офицери и 14-годишният Пантелей решава, че ще бъде военен. И действително завършва в София Военното училище, открито след Освобождението. Бойното си кръщение получава в Сръбско-българската война (ноември-декември 1885 г.); 22-годишният подпоручик се отличава с ротата си в един от нейните най-драматични епизоди - отбраната на Видин.


Още неведнъж младият офицер ще се оказва на места - синоними на българската бойна слава, но и в мирно време кариерата му е забележителна. През 1906 г. той е комендант на София, а две години по-късно подполковник Киселов е изпратен да усвоява опита на модернизиращата се френска армия в 82-ри пехотен полк в Монтаржи (Централна Франция).


Балканската война го заварва като командир на 8-и пехотен Приморски полк (в състава на IV Преславска дивизия). На петия ден от войната - 9 октомври 1912 г., Киселов води успешна атака при Вайсал и Селиолу. Разбирайки, че в турските позиции цари безредие, той не се колебае да тръгне с бойците си „на нож“ и противникът панически отстъпва. Предвожда полка си и в тежкото и стратегически важно сражение при Караагач.


През Междусъюзническата война решителният командир отново е в най-горещите събития - в драматичните боеве на Калиманското плато. Там пренебрегва висша заповед да отстъпи от позицията си; под негово командване на 5 юли 1913 г. полкът му с мощен пушечен и картечен огън успява да отблъсне главната сръбска атака на височината Баньова чука. После тръгва в контра­атака, която прераства в ръкопашен бой - врагът отстъпва в пълно безредие.


През 1914 г. на полковник Пантелей Киселов е поверено командването на цялата IV Преславска дивизия. А две години по-късно - през януари 1916 г., той е произведен в чин генерал-майор. (Най-високото и престижно звание в Българската армия - генерал от пехотата, той получава през 1919 г., малко преди да се оттегли от военна служба.)

 

Суров и сдържан въпреки славата

 

Бляскавата победа при Тутракан никога не главозамайва ген. Киселов. Той помни, че този триумф се дължи на 2331 воини, които са оставили костите си там. За първата годишнина от битката специално пътува от Южния фронт до Тутракан за възпоменателните тържества. Генералът е сред инициаторите и за създаването на мемориала „Военна гробница - 1916“, изграден при форт №6, където са се водили особено кръвопролитни сражения.


След Първата световна война Пантелей Киселов е назначен за началник на III военно-инспекционна област с център Русе. През 1919 г. той преминава в запаса с най-високото звание - генерал от пехотата. Русенските офицери му организират прощална вечеря, а след това го съпровождат до дома му с военна музика.


„Редят се оратори, много патетични слова се казаха и не на един изпращач очите са замъглени от сълзи - разказва очевидец. - Представителната, тежка, аристократична по дух фигура на генерала не издава никакво вълнение, нито един мускул по лицето му не трепва. С един мълчалив поклон той изрази сърдечната си благодарност и се оттегли в дома си.“ Според неговия внук инж. Пантелей Киселов тази сериозност очевидно е родова черта - дядото на генерала, дюлгеринът Моньо бил толкова строг и навъсен, че започнали да му казват Моньо Киселия, откъдето тръгва и фамилията Киселови.


През 1926 г. запасният генерал се премества при сина си Георги в София, но на 14 октомври следващата година е покосен от инфаркт и умира едва 64-годишен.



Източник: presa





Коментари

горе