Българите на Балканите преди Аспарухова България


 1.

       Във втората редакция на Анонимния латински хронограф от 354 г. съществува сведение за българите (Ziezi ex quo Vulgares).



    Това сведение дълго време бе премълчавано в науката преди 1989 г., а след това претърпя небивали интерпретации.

       Всеизвестно е, че сведението отсъства в първата редакция на хронографа от 268 г., ето защо най-логичното би било да се предположи, че този Зиези и тия българи, са вмъкнати по някакъв повод в хронографа през 354 г. и това дава възможност на изследователите да потърсят дали и в други летописи от ІV в. няма още сведения за този Зиези.

49. Nomina filiorum Sem primogeniti Noe:

tribus XXV: hi habitaverunt contra orientem.

50. filii autem Sem.

51. Helam, ex quo Helamite

52. Asyr, ex quo Asyrii.

53. Arfaxat, ex quo Chaldei.

54. Luth, ex quo Lazici.

55. Haram, ex quo Iturei.

56. ze Bul ex quo Lidii.

57.Gathera, ex quo Gasfeni.

58. Arfaxat ex quo Sala.

59. Sala, ex quo Heber.

60. Heber.

61. ex quo Falecg.

62. et Iectan.

63. Iectan genuit Helmodat, ex quo Indii.

64. Sala, ex quo Betrii.

65. Aram, ex quo Arabes.

66. Hiduram, ex quo Gamer.

67. Oderba, ex quo Mardii.

68. Lezel, ex quo Partii.

69. Dehelam, ex quo Zedirusii.

70. Asal, ex quo Hiscite.

71. Asal autem genuit Melchi.

72. Melchi genuit duos filios,

id est Melchi et Melchisedech.

73. Abimelech, ex quo Hircani.

74. Sabebi ex quo Arabes.

75. Eiulat ex quo Grymnosophiste.

76. Mamsuir, ex quo Armenii.

77. (Ziezi ex quo Vulgares.)

 

      Историята около Зизаис, разказана в летописа на Амиан Марцелин от ІV в., ни разкрива как всъщност името Зиези е попаднало във втората редакция (354 г.) на Анонимният латински хронограф. Зизаис е от онези сармати, според Амиан, които са съюзници на римския император Констанций (337-361).

    За този българин-сармат има сведения не само в Анонимния латински хронограф от 354 г. и не само в летописа от ІV в. на Амиан Марцелин, но и косвено сведение в Глава XLI на Историята на Рим («De Caesaribus») от ІV в. на Аврелий Виктор, писал преди Амиан Марцелин:

   „А Юлий Констанций, приел властта на Август, в продължение на 23 години бе постоянно зает с външни и граждански войни. Почти не прибра оръжието, а с негова помощ победи много тирани, удържа натиска на персите, даде на сарматите цар (?) и прекара за тяхна възхвала известно време сред тях.”

       Същото пише и по-късно Амиан Марцелин за сарматите на Зизаис. Констанций „им заявил да не се подчиняват на никой друг, освен на самият него и на римските пълководци. 20. А за да има възстановената свобода повече престиж, той им поставил за цар Зизаис, който подхождал за този висок пост и бил верен, както се оказало по-късно...”.

       Ето кой е Зиези/Зизаис. Историческа личност от ІV в.

2.

    Павел Дякон е лангобардски историк от VІІІ в. В своята хроника той отбелязва, че първият лангобардски крал бил Агелмунд и него „неочаквано през нощта го нападнали българи” (кн.І,16), убили го, а дъщеря му взели в плен. За да си съставим понятие кога се е случило това, е необходимо да изясним, следвайки разказа на Павел Дякон, че вторият вожд на лангобардите се казвал Ламисио. „Трети на власт дошъл Лет. След като управлявал около 40 години, оставил за наследник своя син Алдихок, който бил четвърти наследник на трона. Когато този умрял, пети крал станал Годехок”(кн.І,18). Годехок е съвременник на Одоакър (кн.І,19)  от последната четвърт на V в.



      Това сведение включва 5 лангобардски вожда, от които за Лет знаем, че е управлявал 40 г... Колкото и да са управлявали останалите, обективността изисква събитието по нападението на българите над първия лангобардски вожд Агелмунд да бъде датирано поне през втората половина на ІV в. от н.е.

3.

   Мавро Орбини през ХVІ в. е съхранил един откъс от незапазената днес готска хроника на Касиодор (487-583), който отсъства и при компилациите на Йордан от VІ в.

„Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І ; след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52).



4.

     Според летописеца Йоан Антиохийски към 486 г. Зенон кани в Мизия „така наречените българи”. За последно преди това пост-атиловите хуно-българи са били в региона на долни Дунав и Сава към 469 г., когато е убит Денгиз, вторият син на Атила. Ернак - третият син, още през 465/469 г. се отказва от западна военна политика (Приск).

    През 504 г. българите  воюват срещу готите, които са окупирали Сирмиум, тогава гепидски град.

      През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от остроготския царски род на Амалите, възхвалявайки го, че е победил българите, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван дотогава. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий.

      Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519/530 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийския поход, изпита триумфът над хуните в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.”



    Името „хуни” е било общо наименование на народите в хунския съюз, отделен народ хуни няма. Ето защо Касиодор няма как да изчисти образа на остроготите като хунски народ до 455 г., освен  да вменява, че старите хуни са били само българите. Касиодор е придворен историк на Теодорих, а последният прави обща държава в Италия за остроготи и визиготи. Енодий и Касиодор търсят начин как да изчистят образа на остроготите, които до 455 г. са били хунски народ  и през 451 г. воюват под знамената на Атила от българския род Дуло в Каталунската битка до Орлеан и са избивали събратята си визиготи.

5.

    През 513 г. византиеца Виталиан вдига бунт срещу централната власт в Константинопол на Анастасий (491-518) и се обръща за помощ към българите.

6.

     "При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г." е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника...(Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123).



7.

   Кутригурският военачалник Хиниалон, според византийският летописец от VІ в. Прокопий Кесарийски, бил повикан за помощ от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с  12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан І му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия.

8.

         През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари-тюрки и хуно-българи, съюзниците са наричани също „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема за първи път тюркската титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги).

       През 594 г. Петър, в ролята на главнокомандващ на византийците, повел армията в Odessus (дн. Варна), а оттам в Marcianopolis (дн. Девня). Оттам отишъл в Zaldapa  и през Iatrus (дн. Кривина), се отправил към Novae (дн. Свищов), където тържествено влязъл на 23 август 594 г. Останал два дена и продължил на запад, като изпратил пред себе си разузнавателен отряд от 1000 войника.

         Последните срещнали по пътя си десет стотника българи, които били спокойни, понеже знаели, че между българите, аварите и Маврикий има сключен мир. Ромеите обаче провокирали конфликт и българите се опитали да ги убедят да не нарушават мира, но се стигнало до ръкопашен бой.

     „Българите се приготвиха, както е при тях обичая за битка, застанаха в тесни редици и встъпиха в ръкопашен бой с голям героизъм, като заставиха ромеите да се обърнат в бягство”, пише за тези събития от краят на август 594 г. византийският летописец от края на VІ в. и нач. на VІІ в. Теофилакт Симоката  (кн.VІІ,ІV,4).



Източник: letopisec





Коментари

горе