Бившият офицер от УБО Борис Денев: 10 години водих ескорта на Тодор Живков, посрещал съм над 30 държавни глави


Борис Методиев Денев е една от знаковите личности в знаковото село Връв, дало на България редица забележителни люде. Кацнало на високия бряг на Дунава, само на няколко километра от устието на река Тимок – границата със Сърбия, то се слави и с прочутия римски кастел Дортикум, превърнат в наши дни в лунен пейзаж от набезите на иманярите...

Старите рибари разказват, че често мрежите им се закачвали върху основите на някогашен римски мост, който свързвал Дортикум с отсрещното голямо румънско поселище Гърла Маре.

За съжаление, уточнява мичманът на кораба „Хан Крум” д-р Кочанов, писмени сведения за моста не са останали.

Родната къща на Денев е може би на най-високото място в селото, на двадесет - тридесет метра над Дунава.

Как се е стигнало до построяването на кораба „Хан Крум” ли?”, отговаря с въпрос на въпроса ми Борис Денев. Когато се върнах от София за постоянно на село през 2004-2005 година, на това място разпънах една шатра, но бързо разбрах, че заради ветровете такова нещо не може да има там. След дълго умуване реших да направя този кораб. Тогава баща ми дедо Мето, стар моряк, служил с корабите по Дунава, бог да го прости, дойде да види какво правя. Аз с електрожена заварявам, а той пита: Какво ще правиш. „Ами тука един кораб ще правя”, казвам му. „Е, какъв е този кораб тука на сухо?”, пита пак, а после отишъл при един наш комшия и му се оплакал: „Емиле, да ти се оплача от Бойчо, от сина ми. Откакто е дошъл тука, само глупости прави и се чуди как да си харчи парите. Сега някакъв кораб е започнал”. А оня го успокоил: „Добре де, бай Методи,

по-добре за кораб, отколкото да ги харчи по курви”

И след като корабът стана вече готов, поканих баща ми една сутрин на кафе и му рекох: „Ето, от днес тук ще ти сервирам сутрин кафето”.

Корабът „Хан Крум” е окончателно завършен през 2007 г. Постройката с формата на кораб се намира само на метър-два от отвесния бряг над реката.. По-сериозните сбирки на „палубата”, започват през 2010-2011 г.

Бойчо е партизанското ми име, разказва Борис Денев

Така ме наричаше мама като малък. Бях офицер в МВР, доста време бях шеф на правителствения ескорт, ръководен от генерал Гръбчев, който пък беше шеф на УБО-то. Той разпореждаше откъде да мине правителственият ескорт, когато Тодор Живков посрещаше държавните глави на различните държави. За около десетина години служба имах честта да ескортирам над тридесет такива особи. За мен може би най-интересният спомен от службата ми бе

посрещането в София на генералисимус Тито

Предварително знаехме, че той не пътува нито със самолет, нито с коли. В София пристигна със специален влак – седем вагона и 350 души удбаджии охрана. Посрещнахме го с генерал Гръбчев на гарата. Предварително бяхме минали по маршрута до резиденцията в Евксиноград.

Личен шофьор на Гръбчев беше Митко Велинов – първият европейски шампион по бокс на България. Имахме иширети с него с каква скорост да се движим. Аз съм в първата пилотираща кола. Покажа ли един пръст – означава 5 километра, два – 10. Обстановката празнична – пътят ограден с червени въжета, разстановки на милиция, народ много. Добре, ама в един момент едно дете се мушна под въжетата и хвърли букет карамфили в лицето ми. Вероятно си е помислило, че като съм първа кола, аз съм Тито. Добре че не се случи нещо с детето, но с Митко бяхме изтръпнали. На следващия ден трябваше да отидем в град Толбухин и там

бай Тошо да подари на Йосиф Броз Тито един жребец

Неприятното беше, че не бях ходил и нямах представа от града. Нямам спомен откъде съм минал, но съм се оказал в обратната посока – не откъдето ще дойдат държавните глави, а от която ще излязат. По едно време идва Велинов и вика: „Денев, генералът ще те застреля, не виждаш ли лозунгите накъде сочат”. Минахме бързо по задните криви улички и в последния момент отидохме на точното място.

Другият от спомените си, които

няма да забравя, е ескортът на Гагарин

при посещението му у нас. Впечатляващо за мен беше и посещението на Хайле Селасие. Ескортът тръгна от летището за двореца Врана. Имаше буря и изведнъж точно пред караулката на пътя пред нас падна една голяма топола. Нямаше начин да спрем, минахме през нея. Слава богу, не се случи нищо лошо.

В София отидох през 1961 г. Имах братовчед там, бог да го прости, беше главен следовател в Главно следствено управление. Той ме покани да ида в столицата, но нямах жителство. „Добре – казва, - ще постъпиш на работа в МВР, способен човек си, ще се оправиш”.

Изпратиха ме в школата във Врана, бях под пагон четири месеца, завърших с отличие и получих награда часовник от тогавашния министър Дико Диков и ме повишиха в чин старши сержант. По-късно стана така, че старшина не съм бил, произведоха ме направо в чин младши лейтенант и т.н. Накрая обаче нещата се обърнаха на зле. Случи се така, че без да знам

се ожених за дъщерята на една от братовчедките на Григор Шопов

който тогава беше първи зам.-министър на вътрешните работи. Викаха му „страшилището на МВР”. С Данчето ни запозна един мой преподавател по самбо. С него една вечер като последните идиоти отидохме униформени в Боянското ханче. Седнахме и преди да изпия първата водка, казвам на приятеля си: „Стефане, аз ще се оженя тази вечер”. Как, бе, ама Данчето съгласна ли е, виждал си я само един път, казва той. Ставаме и... в Горубляне. В 11 вечерта бяхме там, събра се набързо родата, масата, софрата,

извадихме патлаците – бау, бау, бау – аз един пълнител, Стефан един

Бях само на двадесет години. Зелен, ама куражлия. Като свърши джумбушът, настаниха ни да спим, ама не в къщата на майка й и баща й, а в една от стаите на комшиите. Ама ние четиримата на един креват, по формулата Гошо - вестник - Ленче, Данче – вестник- аз.

Мъжете от края, момичетата по средата. Ставаме сутринта – трима сме. Данчето, булката, я няма. Чудим се, а тя отишла сутринта у тях си да ни прави мекици... Живяхме заедно осем години, после се случиха други неща... Стигна се до развод, а майката на Данчето, братовчедката на зам.-министъра, отишла при него и рекла му: „Глигоре (не Григор, а Глигор), тоя човек да го махаш от службата”.

Почнаха да ми търсят кусури. Идва генерал Варадинов и казва: „Денев, ще ти задам един въпрос – създал ли си извънбрачна връзка? Е, до тука, мойто момче, ще се разделяме, бъди жив и здрав”.

И ще ме изключват от партията за неморално държание

И все пак бил съм офицер за пример. Помогна ми полковник Петков – Кольо Мурата, който беше голяма работа – лична охрана на Георги Димитров, посланик, военно аташе някъде по държавите, а тогава зам.-началник на КАТ. Не зная какви симпатии е имал към мене, но станал и ме защитил. Размина ми се с мъмрене.

Сега преподавам бридж белот в село Връв. Лекциите са сутрин от 9 часа. Имам две групи студенти – задочници и редовен курс, шегува се Денев. Занятията водя в помещението на местната кръчма, защото тук правиха-струваха, но не успяха да организират местен клуб на пенсионера..

През 2010 г. починаха баща ми и майка ми, през 2011-а почина жена ми и аз си останах сам. Най-хубаво ми е на палубата на кораба, казва той. Обичам вечер да гледам светлините на корабите, които преминават по реката. Край Връв има много плитчини, корабите и влекачите често засядат, затова има и много шамандури. Едната от тях е и светеща, защото често я отнасят. Отсреща са светлините на Гърла Маре. Красиво, неописуемо е вечер.

Корабът нарекох „Хан Крум”, защото едно време ханът изкоренил лозята, а пък ние във Връв обичаме да си пийваме.

Къпаната ракия е много важно нещо на борда на кораба

Къпана, защото се вари по специален начин, който си е професионална тайна. А както на всеки кораб и тук си има корабен дневник, който се води стриктно. Ето на тази страница, показва Денев, са се разписали едни немци, които дойдоха на кораба през 2012 г. – делова среща с ръководството на КТ „Подкрепа”. В дневника е отбелязано, че на 23-ти септември на кораба са били семейство Кочанови, начело с мичман д-р Кочанов. След тях дойдоха 14 човека, също немци, единият от тях - съветник на Хелмут Кол. На 21.09.2014 г. на борда на кораба е бил известният спортист Таньо Киряков и т.н..

Билети за „Хан Крум” не се продават, отбелязва Борис Денев. Всеки стъпил на палубата е добре дошъл, за да се полюбува на гледката, че и да опита от къпаната ракия. А и знам, че който веднъж е стъпил на кораба, ще се върне пак, защото по-голяма магия от
приятелството на този свят няма.

Ненчо СЛАВЧЕВ



Източник: Блиц





Коментари

горе