Ракията – огненият дух на България
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
Традиционна дестилация на ракия
Има някои асоциации, които, щем не щем, изкачат в съзнанието ни, щом стане дума за България. Ако говорим за история, то тези асоциации неминуемо са свързани със славата на България, с могъщите царе като Симеон Велики или Иван Асен, със смелите бунтовници и революционери от епохата на Възраждането или пък с героичните подвизи на родната армия във войните след Освобождението. Историята обаче, макар и да е основата, върху която работим, далеч не е всичко, с което може да се похвали нашата прекрасна държава. Традициите също са една част, която не бива да бъде пренебрегвана. Нима не бива да се гордеем с мистичните ритуали като нестинарството или със старинния дух на кукерството? Нима на всеки християнски празник нашия народ не слага и щипка от своето собствено съществуване? Днешната ни статия ще бъде малко по-различна, някой би могъл да я нарече дори несериозна. Ще ви разкажем, доколкото ни е позната, историята на един вечен „спътник“ в бита на българина. Той присъства на всяка трапеза на всеки голям празник и, макар да не ни се вярва, се е превърнал в неизменна част от съвремието. Става дума именно за Ракията, която събужда у нас топлите спомени как дядовците ни я наричаха огнена вода и сядаха да говорят за отдавна отминали времена на по чашка. Стига обаче с лирическите отклонения, нали все пак сме сайт за история. Нека се постараем – доколкото е възможно, да проследим развитието на тази част от нашия бит и да разгледаме по-отблизо технологията за нейното изработване.
Бъклица за ракийка
Както можете да се досетите, ракията и нейната история не е обект на особено сериозни исторически изследвания. За неин първоизточник често се смята французинът – фармацевт, лекар и алхимик Арно дьо Вилньов, който пръв в началото на XIV-ти век дестилира вино и получава като продукт гроздова ракия. Говори се, че откритието му достигнало до местни рицари, които впоследствие го пренесли на Балканитe, и така намерило почва по родните земи. Това разбира се не е единствената теория. Много се обсъжда вариантът ракията да е дошла с нахлуването на османските турци на полуострова. Спорно е и от кога са първите сведения за спиртния еликсир в България. Годината е 1731-ва и в София, която тогава е била значително по-малка от днешно време, смъртта си намира кръчмар на име Герго. За нея сведения има от описите за неговото наследство, които красноречиво говорят за това как той е оставил 200 оки ракия (ока е стара турска мярка за тежест). Дали обаче ракията няма много по-дълбоки корени в любимата ни родина? След османската инвазия през Балканите минават много чуждестранни пътешественици. Те се срещат с българското население, което представлява изключителен интерес за тях. В пътеписите на тези пътници често се срещат записки за бита на българите и за често срещаното производство на домашен алкохол. Никъде обаче не се споменава думата ракия. Е, все пак, логично е кръчмарят Герго, срещнал смъртта си през далечната 1731-ва, да не е първият, който успешно да произвежда и продава алкохолната напитка.
Разбира се, в материалите посветени на ракията (които между другото са удивително много), съществуват и теории как тя е изцяло българска, пренесена от древната родина на прабългарите. Това естествено е трудно да се установи, тъй като спорът за самата прародина е изключително сериозен, какво остава за детайлите. Затова най-често и общо се приема, че ракията по нашите земи започва да се произвежда и разпространява по време на Възраждането. Първият познат чуждестранен източник за нея е английският пастор Робърт Уолш, който по време на пътуванията си от 1820г. споделя за отличната вечеря, с която е бил нагостен в едно варненско село, на която бил почерпен и с ракия. За традиционната спиртна напитка говорят и други чужденци, сред които геологът Ами Буе, френският академик Адолф Бланки, руският журналист Егор Южаков и др.
Дядо си пийва от вълшебния еликсир
Нека ви разкажем малко и за технологията на изработката на ракия. Пивото се получава чрез дестилация на ферментирали плодове или- вино. Плодовете могат да бъдат всякакви, като най-често това са сливи, грозде или кайсии. Според името на плода идва и наименованието на самата напитка – тя може да бъде „сливовица“, „грозданка“, „калвадос“(от ябълки) и др. Самият процес по приготвянето се нарича печене. Приготвя се от джибри, което представлява добре узрели и ферментирали плодове. Те се слагат в казан, за който се препоръчва да е меден. Той се подгрява отдолу, а към него е свързана тръба, по която да тече алкохола. Тръбата трябва да бъде охладена от вода. В началото от казана потича богата на метилов алкохол течност. Тя е негодна за пиене и често се ползва от народната медицина за лечебни цели, разтривки и т.н., нарича се „първак“. След нея започва да тече истинската напитка, която варира от около 40-50 градуса. Постепенно силата на алкохола започва да отслабва, като най-ниските и стойности достигат близо 30 градуса. Тази най-слаба ракия се нарича „паток“. Когато изтече патокът, процесът се спира и казанът се зарежда с ново джибри. Разбира се, има я опцията получената ракия да се препече, тогава повечето майстори вярват, че тя е по-хубава. Алкохолният градус се покачва, като достига до 55-65 градуса. Съществува и т.нар. „двоен препек“, който вече достига стойности над 90.
В годините варенето на ракията се е превърнало в неизменна част от битието на
българина. Тази спиртна напитка се е превърнала в национална, макар да се среща
и на много други места на Балканите, като Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора
(няма да казваме и Македония, защото тя чисто технически си е България). В народните
песни и дори и приказки ракията се споменава често, като част от ежедневието и
традиционна напитка по празници и събирания. Българите я пият през лятото изстудена,
а през зимата греяна и понякога подсладена, като това й добавя изключителен вкус.
Ракията е известна и сред общностите на българите в чужбина, като от особено значение
е привързаността на бесарабските българи към нея. Изключително важно е качеството
на напитката, удивително е как още от Възраждането хубавата ракия често е наричана
„скоросмъртница“. Парадоксалното е, че най-възрастните хора в България, когато
бъдат попитани как се държат толкова години, често казват как, като пийват по
малко ракийка, се ободряват, а кръвта в жилите ми сякаш се задвижва по-бързо,
по-силно. :)
Източник: Bulgarian History
Коментари
Харесайте ни във facebook!
