Топ 70 на голямата претенция


Пак си имаме класация. Сега тя е на българското издание на световното списание „Форбс“ и има претенцията да определи Топ 70 на българските знаменитости за годината. Така, както се посочва от самата медия, подреждането в списъка се базира на успехи в областта, в която се изявяват избраните, участията им в проекти, различни от основната им дейност, свързани с обществени каузи или благотворителност, честота на медийните им изяви и активността им в социалните мрежи. Ако съм разбрала правилно, всеки от посочените седемдесет българи следва да е много успяващ в кариерата си човек, който, да кажем, помага на бедни или е доброволец в нещо милосърдно, показват го често по телевизиите и е редовен с пускането на статуси във Фейсбук, Инстаграм, Туитър и каквото там друго ползва, за да демонстрира активно гражданската и човешката си позиции.

Според списанието, сред тези определени за достойни по посочените критерии знаменитости, са осемнайсет актьори, петнайсет певци, десет спортисти, четирима писатели, трима режисьори, един солист-музикант, една група, седем телевизионни водещи, една интернет звезда, една манекенка и един готвач.

Не искам да коментирам кой на каква позиция е и защо е споменат в тази класация – сигурна съм, че избраните нямат никаква вина за това, че са влезли във великолепната седемдесеторка. Не мога да премълча обаче факта, че едно така претенциозно и доста неотговарящо на собствените си критерии оценностяване на личности в малката и лишена от истински елит България, повече дразни с маниерността си, отколкото реално насочва погледа на обществото към постиженията и заслугите на една достойна и по-напредничава част от него.

Малките по размер и недорасли интелектуално общества имат нужда от вертикална подредба на авторитетите си. Най-простият пример е детската градина, където членовете на групата се стимулират постоянно да извършват някакви неща според това, кой ПЪРВИ ще го направи НАЙ-ДОБРE. Иванчо си е изял супата първи, Мими е подредила масата най-добре, Тошко стои най-мирен. В края на деня в малкото детско общество се отличават тези, които са покрили критериите на учителката и педагогическата методика според един или два принципа. Същото се случва в училище, където принципите на оценяване са свързани с усвояването и интерпретирането на някаква материя и със социално приемливото поведение на участниците в групите/класовете. Комунизмът много ги обичаше тия класации – от първи клас се борехме да имаме пчелички на таблото на отличниците, после първенците ставаха членове на отрядния съвет или комсомолската организация, след това те подхващаше трудовия колектив, на който трябва да станеш ударник, партията, на която да си член и която, евентуално да те издига по вертикала. Дивият капитализъм, така подобен на комунизма, също обича стълбички за шампиони.

Само че комунизмът си отиде, а светът се разви. Медийните елементарни класации за вдигане на тиражите, покачване на рейтинга, увеличаване на зрителската маса или скандализиране на мненията имат точно толкова отзвук в обществото, колкото и състезателно-воайорските телевизионни формати – никакъв.
По света – да, у нас – тъкмо напротив. Тук, където всичко ни е малко и тесничко – и културата, и толерантността, и общественото съзнание, и мирогледа – една такава класация се стоварва върху и без това чувствителния отбор на „знаменитостите“ и техните поддръжници и противници като астероид. Вдига прах, мачка самочувстия, всява недоволство и паника, обижда, неглижира, недооценява, и в крайна сметка ожесточава. Хейтърството, което се е превърнало в национален спорт и модернизирана версия на вродената в националния ни характер злоба, се развихря с огромна сила и не носи нищо градивно, нищо, от което да се научиш.

Важна е и още една подробност. Подобни подредби на авторитети е особено модерна практика в англо-саксонския свят през 70-те и 80-те години на миналия век. Критерият, разбира се, са преди всичко парите, макар и официално те изобщо да не се споменават. В подобни класации са влизали хора с огромни авоари, тъй като религията им предполага да споделят богатствата си с обществото, правейки му различни социални добрини и респективно, облагодетелствайки в доста голяма степен и църквата. Няма нищо лошо – след като нещо добро се е случило, какво значение има дали то е на цената на един процент от нечие несметно богатство или пък на половината от него. Каква е гаранцията обаче, че сред избраните за най-знаменити от знаменитите знаменитости точно според прокламираните принципи няма да влезе например Пабло Ескобар, т.нар. Робин Худ на Колумбия, превърнал търговията с дрога в световна политика на цената на стотици невинни животи?! Ами никаква – въпрос на редакторско виждане.

Някога класация на знаменитостите или изобщо и каквато и да е класация, поместена в авторитетни издания като „Форбс“, е играла ролята на нещо като „Жълти страници“ – давала е представа кой къде е в обществото и с какво име се ползва. Всичко това обаче преди трийсетина години – когато нямаше как с един клик да разберем всичко за всеки ей така, докато си пием кафето по пижама в съботната сутрин.

Днес подобна класация е повече от нелепа. У нас пък направо е вредна. Публикуването й разрази обсъждания и разговори на маса, на екран и на ухо, в които въпросите гравитират най-вече около това защо този, а не онзи. И съвсем резонно – в нея има откровени недоразумения, поне що се отнася до покриването на известените от медията критерии. От всички изброени там например лично аз намирам едва двама души, чиято благотворителност ми е известна. Сред седемдесетте толкова популярни хора има и такива, чиито имена чувам за първи път. Що се отнася до честотата на медийните им изяви, има „звезди“, които никога не са в окото на медиите или пък имат собствени медийни полета за изява, в което всъщност се състои тяхната професия и това не е проява на принципен медиен интерес.

В тази толкова претенциозна класация например една неоспорима с таланта си звезда от ранга на Лили Иванова, е на тринайсето място, предшествана или следвана от хора с далеч не толкова голяма или пък заслужена популярност. Ааа, може би стойността й пада, защото не е посетила деца сираци в някой дом по Коледа, а? Сякаш всички останали не са се спрели да благотворстват! И ако това е наистина сериозно следван критерий, защо например между тези седемдесет човека не се намери място за Наталия Симеонова, за Ани Салич или за отец Иван?! Или те не са така известни, не са въвлечени в добри каузи и не са професионалисти в това, което правят?! Ааа, да, Наталия и отец Иван не са активни в социалните медии, това ще да е. Виж, за Ани Салич не знам, ама и тя нещо трябва да няма, за да е пропусната. За сметка на това, сред безспорно някои достойно избрани е пълно с лица без обществена физиономия или с грозна такава. Няма да ги изреждам – трябва просто да прочетете списъка, те са там. Бих казала нека, ако не бях сигурна, че в малката и тесногръда България сума ти народ сега ще си развява незасужено фанелата с номера от знаменитата класация на „Форбс“, за да се бие в гърдите колко е човечен, популярен, активен. И пак ще си направи личен пиар на гърба на едно елементарно подреждане, от което никой няма нужда и което до нищо няма да доведе.

Докато пиша това, някак си представям, че ако има добра страна на това картотекиране, то тя би могла да следва обратния ред. Да се видят тези седемдесет човека в списъка на знаменитостите с кариера, благотворителна социална нагласа, медийна активност и социална ангажираност, да се плеснат по челата и като установят в коя от тези точки хич ги няма, да започнат да действат. Тогава може би сума ти му новопоявили се певци и певици, нови и стари писачи и водещи, комици и продуценти, манекенки и спортисти и т.н. ще се активират като общественици и ще хукнат да добротворстват, да казват истината, да променят социалните нагласи, да сформират обществени кръгове и да са лидери на мнение.
А дано, ама надали, както казваше Айшето.

И те не са виновни за това – не по тяхно настояване са посочени в Топ 70 на „Форбс“. Виновна е медията, която непрофесионално, неточно и обидно, но с претенцията на собствения си авторитет е надула поредния балон и го е пуснала да се рее из вакуумното пространство на България. Виновна е, защото нейното „Топ 70“ не струва. Виновна е, защото именно тя като медия трябва да знае, че първо се създава интелектуален, културен или обществен елит (наречен популярно „знаменитости“) и чак после той може да се оценява, пък макар и според една отдавна отминала и ретроградна журналистическа традиция отпреди трийсет години.

Извинете, колеги, ама така не се прави. И извинете, знаменитости, ама не ви отива да се снимате с картонче „Топ 70“, нищо, че зад гърбовете ви е логото на „Форбс“.



Източник: ploshtadslaveikov





Коментари

горе