Село Вещица – живот в забрава
Ако досега не сте чували за село Вещица, не сте невежи. Просто подобно на десетки други български села, село Вещица тъне в забрава, въпреки че се намира на броени километри от родни заблежителности със световна слава. А живот тук все още има!
Ако сте решили да се полюбувате на красотата на
Село Вещица е от онези забравени от Бога и жителите на големия град балкански
селца, в които времето и пространството сякаш се ограничава до градинката със селскостопански
култури в двора на къщата, седянката пред вратата и веднъж годишно, в деня на
Св. Дух (50 дни след Възкресение Христово), организиране на събор по стара българска традиция. Малкото деца в селото, посещаващи го предимно през летните ваканции, играят
безгрижно близо до пътя чак до полунощ, а възрастните жители с охота приемат любопитните
туристи, осмелили се да минат от тук.
Макар и да помнят легендите, чути от техните баби и прабаби, верни на суровата
си балканска същност, днешните обитатели на село Вещица не вярват особено на измислените
истории за произхода на името. Според едни то произлиза от движещите се като сенки жени в зеленчуковите градини
край реката, а минаващите по единствения мост над нея хора казват, че са „минали
през вещиците”. Според други пък, наименованието идва от вещината (способността) в мелничарството
на местните жители, които поддържали 3 воденици и се славели като „вещите в занаята”
сред околните села.
Според „официалната” легенда, както на повечето населени места по онова време,
и в село Вещица имало чифлик на богат турчин. Един ден, по време на разходка,
той се натъкнал на група българки, къпещи се както майка ги е родила в близката
река. Възмутен от разкрепостеното им поведение, което не съвпадало с мюсюлманските
разбирания, той избягал с викове „Вещици! Вещици“. Предполага се, че така възникнало и името на селото.
Всъщност село Вещица е едно от най-старите села, възникнали в полите на Стара
планина по времето на Османското робство – около средата на XVII в. То заема съвсем малка площ в Северозападна България и отстои на около 10 км от
общинския град Белоградчик, на около 40 км от областния град Видин и на 125 км
от столицата, по пътя между пещера Магурата и Белоградчишките скали.
За първи български заселник по тези земи се смята дядо Стойо от с.Раяновци. След
него идват десетки български работници, както и бежанци от Пирот и Ниш, и всички
заедно изграждат Вещица като проспериращо и оживено село. За съжаление от тогавашните 500 – 600 души днес са останали едва около 60. Не очаквайте да видите църква тук – въпреки че населението е изцяло християнско,
те никога не са имали свой храм. За сметка на това имат училище, основано през
1893 г., а през 1944 г. е основана и политическа партия.
Днес селото изглежда запустяло, но духът на местните жители е още жив. Те са благодарни, че имат здрава земя под краката си, благодарение на която при
силни земетресения нито една керемида не е паднала от покривите и че дишат благотворния
въздух на Балкана, които ги поддържа здрави и жизнени. Къщите с бели стени са изпъстрени с цветя, а дворовете грижливо гледани и уютно
подредени. Всички се чувстват като едно голямо и задружно семейство, което с общи
усилия се бори за оцеляване.
Ако не с друго, село Вещица ще ви впечатли със заобикалящата го дива природа
и с топлото отношение на местните. Няма да сбъркате, ако спрете за половин час
и се разходите до реката, която излъчва такова спокойствие и неподправена чистота,
че ще ви се прииска да се потопите във водите й. Попитайте за местността „Царицин гроб” недалеч от селото и вероятно ще научите
доста интересни факти. Отново според легенда, тук смъртта си е намерила последната царица на Белоградчик,
която бягала от турците заедно със свитата си. Те обаче я причакали и я погубили.
В нейна памет на това място бил поставен огромен камък с издълбани в него орнаменти,
който обаче за съжаление става жертва на иманярска алчност в края на ХХ в. И накрая,
не забравяйте да се снимате за спомен пред табелата с името на селото.
Източник: Розали
Коментари
Харесайте ни във facebook!
