Петя ме подслони и даде шанс за нов живот



metro wait woman gate paris HRПиша ви днес, заради снощния удар на терористите тук в Париж, Франция. Страшно е! Аз съм добре. Нямаше на кого да го кажа, а вас ви чета и така реших да ви пиша и споделя какво ми се случи. Нямам близки, няма кой да ме потърси и да се разтревожи за мен. Имах роднини, но те ме забравиха. Тук в Париж днес не можах да изляза, нищо че имах почивен ден. Сигурно е опасно и не се знае дали няма да има нови терористични актове. От балкона виждам на всяка пресечка полиция. Гледах по телевизията семействата на загиналите. Трагедия! Не може така безнаказано да се убива, да се отнема човешки живот!

Но нека ви разкажа как стигнах до тук. В България до преди две години бях на улицата. Бездомна се скитах година и половина. Когато станах на 63г. бях твърде млада за пенсия. Завърших висше образование и по професия съм биолог, но останах без работа, след като затвориха част от лабораторията, в която работех. Съкратиха персонала и в моята работа въведоха компютър. Всички изкарахме курса по компютри, но майка ми се разболя и си взех неплатен отпуск да я гледам. Болестта и се развиваше бавно и не можеше да става без чужда помощ от леглото. Беше немислимо да плащам на някой друг да я гледа и докато се суетях какво да правя, лабораторията стана частна и половината персонал вече не беше нужен. Така след като ми изтече неплатеният отпуск останах без работа. Майка ми почина. След погребението не успях да намеря работа. Когато и последните ми спестявания се стопиха, освободих квартирата, взех със себе си една голяма чанта пълна с най-нужното. Мебелите и всичко останало си разпределиха мои братовчеди и роднини. За съжаление никой не ми предложи подслон.

При липсата на работа у дома исках да замина за чужбина, да гледам някой старец, но две от колежките ми, които заминаха преди това и ми бяха обещали съдействие имаха само домашният ми телефон и стария адрес. Аз опитах да им се обадя от пощата, но макар да даваше свободно, никоя не отговори. Казах на съседите, че чакам да ме потърсят за работа и може да пристигне писмо за мен, да ми го запазят. Преди минавах два пъти на седмица да попитам дали не е пристигнало съобщение и после отивах пак до пощата. Парите ми обаче свършиха, а не можех да прося. Беше ме срам. Срамувах се, че до вчера бях с дом, майка, уважавана работа и днес нямам нищо.

Родителите ми не бяха богати хора, живееха в държавно жилище, но след като почина баща ми трябваше да се изнесем. На квартира с моята заплата и пенсията на мама бяхме добре, но сега се криех в един изоставен гараж. За съжаление на два пъти “съвестни” граждани ме предупредиха да се изнеса.

От тук нататък изживявах все по-лоши и лоши моменти. Не искам да си спомням за тях. Спях където намеря, ядях каквото изхвърлят другите. А обаждане от Испания, така и не получих, нищо че точно на тези двете бях правила най-много добрини. Когато децата им бяха болни или трябваше да излязат по-рано, аз поемах техните задължения и не веднъж със заем съм помагала, а последният още не са ми го върнали… Аз съм си виновна. Мислех, че сме приятелки. Мислех, че морето е до колене! Пропуснах много шансове, доверявах се на неправилните хора и едно разбрах, че няма нищо сигурно в живота, затова трябва да се мисли напред. Ако бях оставила мама в дом за стари хора, сега щях да имам работа и щях да я виждам поне един път на седмица. Ако имаше кой да я гледа, щях  да си намеря работа във Франция, завърших френска гимназия. Уви страхът от промяна, неувереността, грешната преценка, малко лош късмет и измама, ме доведоха до улицата.

Студ, дъжд, сняг или пък адска жега, са трудни за описване. Когато започна първата зима, в която бях на улицата мислех, ме няма да оживея. Квартала, в който обикалях, живееха по-заможни хора и често изхвърляха храна и без да прося и моля, намирах по нещо за ядене, освен ако не ме изпреварят уличните котки и кучета.
Един ден бях седнала зад една спирка и до мен спря и ме заговори една хубава жена на средна възраст. Тя често ми е давала дребни пари или ми купуваше хляб. Понякога говорехме и дори споделяше неща от своя си живот. Така постепенно и разказах моята одисея. Този път тя ме покани у тях, на обяд. Поколебах се за миг, но вече беше спечелила доверието ми и тръгнах с нея.

Петя, така се казва жената със самарянско сърце, освен храна, ми даде и чисти дрехи и ми предложи подслон. Така цели два месеца останах в дома на Петя и майка й. Помагах в домакинството, градината и имах временно дом.  Успях да намеря работа при една възрастна двойка. Плащаха ми малко, но успявах да спестя и отново започнах да мечтая за работа в чужбина.
Днес, две години по-късно съм във Франция. Отначало, работех при една възрастна жена докато не почина, после намерих друга домашна работа в едно семейство с дечица. Плащат ми добре, имам и осигуровки, а в България ми излезе пенсията. В знак на благодарност изпратих Петя на екскурзия до Ниагарският водопад. Тя никак не искаше да замине, но добре че се съгласи. Там се запознала с един арменец, живеещ в САЩ от много години. Сега ме канят на сватба.

Пиша това писмо, защото съм щастлива, здрава и когато бях на “Дъното на пъкъла”, един ангел ми протегна ръка. Има добри хора, никога не губете кураж. Когато най-малко очаквате, една добра ръка ще ви подаде къшей хляб, старо одеяло или нов живот.
Изпълнена съм с вяра и любов и знам, че и утре е ден.
Направи добро! Предай нататък!
Стефка



Източник: news365

Следваща статия:
Във вторник имен ден празнуват...

Коментари

Видео на деня

горе