Две Българии. Едната е излишна

Юни 2016 година. Гимнастичката от ансамбъла по художествена гимнастика и световен шампион Цветелина Стоянова пада от шестия етаж на блока, в който живее. В деня, в който съотборничките й заминават за Израел, за да участват на Европейско първенство. Шок! Ужас! Скандал! Типично по нашенски, преди още да се запознаят с фактите, мнозина започват да кълнат, да раздават присъди, да искат оставки и да палят кладата. За да напъхат в казана Илиана Раева, Ина Ананиева, момичетата от ансамбъла, психологa на отбора… всички. Медиите се надпреварват да ни информират за състоянието на гимнастичката лайв от Пирогов, да чукат на вратата на близките й, да ровят в душите им, да вадят все по-лични и все по-интимни моменти от личния живот на Цвети Стоянова. Още вечерта след инцидента се появава мераклия за 5-минутна слава, който от позицията на последна инстанция обвинява федерацията за трагедията. Тиражират се всевъзможни клюки, интриги и грозни клевети по адрес на едно 20-годишно момиче – резервата Любомира Казанова. (Не знам как издържа това момиче и откъде ги извади тези нерви. Респект!) В рамките на няколко дни се оказа, че трудно можеш да намериш човек в тази държава, който да не разбира от художествена гимнастика. Как гладуват момичета, как това е социалистически спорт, колко са тежки тренировките, как треньорките им ги изцеждат, мъчат, изтезават. Абе, гимнастиката е новата инквизиция. Бетина Жотева дори я нарече секта и като истински “демократ” предложи този спорт да се забрани. Народният съд в родната журналистика пък раздаде толкова присъди и си послужи с такива изразни средства, клетви и заплахи, че ми е неудобно да ги напиша, но някои неща не бива да се забравят: “Оставките са задължителни. На всички до една, които управляват този спорт в България. Настояваме да подадете ОСТАВКИ незабавно и повече да не стъпвате в зали по художествена гимнастика. Вие – Илиана Раева, Мария Петрова, Ина Ананиева, псохолог Татяна Янчева, Даниела Велчева (помощник на Ина Ананиева), членовете на Управителен съвет и всички, които превърнахте федерацията в окупационна зона… Всъщност, вие нормални ли сте?… Молете се да не стане нещо по-лошо, тогава светът ще ви се окаже тесен…. Раева, как ви даде сърце да оставите ансамбъла в Израел, а не се върнахте в България… Раева, това, което се случва във “Фейсбук” от вчера следобед до момента, е нищо. Повярвайте. Ако се случи нещо по-лошо с Цвети, интернет критиките ще ви се сторят като майско слънце.”(Стефан Ралчев, Агенция Блиц). Спирам. Цитирам всичко това, не защото искам да мултиплицирам лошотията, облечена в “грижа и добри намерения”, а за да не забравяме. Имаше много подобни текстове. Естествено, че не се замислиха за другите момичета. Естествено, че тези автори не си дадоха сметка как ще се почувства Цвети, когато, рано или късно разбере, че толкова много хора са се почувствали оторизирани да говорят от нейно име в нейно име. Какво ще се случи в душата й, когато прочете как “защитниците” й обиждат нейните съотборнички и най-близки приятелки, треньорите й, все близки на сърцето й хора. Естествено, че никой не се замисли как това момиче щеше да се почувства, ако отборът й се беше върнал у нас без да участва на европейското… и как щеше да се обвинява винаги, че ги е провалила. Естествено, че не им мина през ум какво причиняват на останалите момичета, които бяха вкарани в обяснителен режим защо са оставили съотборничката си, насред целия Ад, в който се намираха. Разбира се, че не се замислиха. Емоционалната интелигентност и емпатията са рядка стока у нас.

Август 2016. 2 месеца по-късно. Горецитираният автор: “Вижте ги, радвайте им се, те са нашите грации” . Поздравления, гордост, напудрени слова, цитати от Илиана Раева, родителите на гимнастичките… Вече няма заплахи и клетви. Само бодряшко тупане по гърдите. От всички, които два месеца по-рано раздаваха присъди. Днес ни призовават да обичаме грациите, които донесли медал за България.

В неделя цял ден си мислех как изобщо тези момичета са имали сили да станат от леглото. След всичко, което преживяха. После гледах състезанието. Улавях се, че на моменти не дишам. Дланите ми бяха потни. И имах чувството, че и двете им съчетания траят около година. Когато журналистът от БНТ Боряна Тончева извика: “Те го направиха! Ама, че момент!” вече ридаех. Не си спомням някога да съм ревала с глас от гордост. Исках да спечелят медал. Всяка една поотделно и всички заедно го заслужаваха. Заради себе си. Заради Цвети. Заради треньорите и целия щаб. На нас нищо не ни дължат. На тях обаче много хора им дължат голямо извинение!

Респект, момичета! Респект, Илиана Раева и Ина Ананиева! И благодаря, че ме разридахте!

14067651_10209165234661578_8839439597645252004_n