Първата българка на Еверест: Върховете поддържат ентусиазма ...


Петя Колчева - първата българка, изкачила Еверест и 7-те континентални първенци: Най-трудно ми беше изкачването на Маккинли в Аляска. На час и половина под върха щях да се откажа, ала един от алпинистите ми даваше в устата по 2-3 хапки храна и вода през десет минути и така успях.   

- Кой е най-трудният ви връх?

- Трудността зависи от много неща ​- най-вече от това колко си подготвен за конкретния връх. От най-високите върхове на континентите сякаш най-трудно ми беше изкачването на Маккинли в Аляска. Беше много студено, носехме много багаж. Преуморих се ​- тогава, през 2003 г.,  не съм била толкова  опитна. Наистина усилията бяха големи ​- налагаше се да копаем дупки, за да се вкопае палатката в леда, изграждат се прегради от ледени  блокчета. Там няма кой да ти помага, всичко правиш сам. Освен в Хималаите никъде другаде няма шерпи - те са единствено и само в Непал.

Еверест не беше най-трудният ни връх. Бяхме уплашени от Еверест и се бяхме свръхподготвили за тоя връх.





- Кое беше най-трудно на Еверест?

- Това, че е много високо. Изкачваш, продължаваш, изкачването продължава и сякаш няма край. Доста добре човек трябва да си премери силите, като види какво предизвикателство има пред себе си. 

Трупове не съм видяла, Камен е видял на слизане.   

- Вие сте единствената българка, изкачила най-високия връх. Какво е да си на третия полюс?

- Горе е хубаво. Виждаш цялата планина, виждаш безкрайност. Величествено е да гледаш върховете наоколо, и то при изгрева на слънцето.   

За наш късмет нямаше хора, в този ден нямаше тълпа. Алпинистите вече си бяха тръгнали от върха. Ние се качихме след всички останали нарочно - за да избегнем тълпите, опашките и задръстванията.





Като се качи горе, човек се оглежда, опитва се да се зарадва на природата, но в този момент е уморен и много напрегнат, тъй като има слизане надолу. На самия връх човек не прекарва дълго време - може би 10-15 минути, не повече. Когато се качиш най-горе, спираш да се движиш и много бързо ти става студено. 

- Имало ли е момент при изкачване на връх, когато сте се чувствали на ръба?

- На Маккинли, определено. На час и половина под върха щях да се откажа. Но един от алпинистите, с които бяхме, остана заедно с мен, изчака ме. Даваше ми в устата по 2-3 хапки храна  през десет минути,  подкрепяше ме с вода. Така се качих.

- Кое помага в такъв критичен момент?

- Първо трябва много добре да прецениш дали си заслужава да продължиш, или трябва да се откажеш. Има моменти, в които човек трябва да се откаже, за да оцелее, за да бъде жив и здрав и да може пак да опита след известно време. Ако не се откажеш, всъщност волята, желанието, упорството да си жив те спасяват.

- Отказвали ли сте се от изкачване?





- Да, много пъти. На 10 февруари се опитахме да изкачим острия  връх Фицрой в Андите и се отказахме на средата на маршрута. Оказа се, че условията са много тежки, имаше много сняг, а маршрутът е със скално катерене. Видяхме, че силите няма да ни стигнат. В момента, в който се отказахме, не бяхме толкова уморени. Просто преценихме, че нямаме достатъчно капацитет да стигнем догоре и да се върнем. Винаги връщането е по-трудно - вече не си фокусиран в целта, изморен си.

- Как ви промениха върховете?

- Не бих казала, че точно са ме променили, по-скоро ме поддържат в добра форма, поддържат желанието ми да продължа. Сега имаме нови проекти, разбира се. Планината ни държи ентусиасти за живот. И в работата си проявяваме стремеж да сме най-добрите, да покоряваме върхове и в работата. То е вътре в теб - да желаеш да си най-добрият, да търсиш нови предизвикателства.

- Колко струва изкачването на един осемхилядник? 

- Абсолютно различно е, зависи къде отиваш, зависи от държавата, от ценовото ниво. Ето например вижте разликата в цените между България и Норвегия, а и двете са в Европа.

Не мисля, че парите са нещо, което би попречило на когото и да било да се качи на осемхилядник. Ако човек има цели, ако има желания и се стреми неудържимо към тях, намира начин. Стига човек да има проект, намира начин. Ние не сме единствените българи, които са се качвали на Еверест, и като погледнете списъка с хората, които са били там, нито един от тях  не е богаташ.

Сумата няма никакво значение - имаш ли цел, преследваш я, намираш спонсори, лишаваш се от редица неща, за да я постигнеш. Ала и само пари не са достатъчни. Няма жива сила, която да те качи на Еверест. Независимо колко души те подкрепят. Има много шерпи, но шерпът не може нито да те качи, нито да те свали от върха. 





- Колко помага това да катериш висок връх с близък човек?

- Много, разбира се! Първо там си два месеца сам и ако си с приятели, с близки, е далече психологически по-добре. Има с кого да споделиш и страховете си, които са много през цялото време, напрежението, чакането, несигурността дали ще си жив, дали ще успееш да се качиш.

За нас най-хубавият връх е Чо Ою, където бяхме група със седем души приятели българи. Две години преди Еверест качихме близкия до него Чо Ою, 8188 м.      

- Професията или планината ви дава по-силно чувство за успех?

- Балансират се. Определено мисля, че едното ми помага на другото, и обратно. Като се върнем от планина, ръцете ме сърбят да потракам по компютъра.

Не съм професионален спортист и не бих могла да бъда, защото имам нужда от интелектуални предизвикателства, от това да мога да се докажа в реалния живот.

- Пречи ли комерсиализацията, която превзема дори най-високите върхове?

- Тя е неизбежна, тъй като много хора, които работят в града, мечтаят за върхове, за постижения, а нямат време да се подготвят достатъчно. Отделно пък хората, които на място започват да предлагат редица услуги. Така че това е симбиоза между търсенето и предлагането, между местните  хора и  туристите. На практика е същото като прекрасните кафенета в Рим например, които също се посещават от много туристи.

- Може би е крайно време да се направи нещо за справянето с боклука в планините?

- Така е. Още когато бяхме на Еверест преди 10 години, имаше създадена организация за сваляне на боклука. Основно големите частни туристически агенции и фирми бяха предприели бонуси за сваляне на боклук - долар на килограм. И за да припечелят, шерпите се стараеха да свалят колкото може повече, освен багажа, който задължително трябва да се свали. Това е много хубава инициатива. Смятам обаче, че и самото правителство на Непал, което събира огромни такси за достъп до върха, трябва да има някаква дългосрочна политика за боклука.  Предполагам, че с развитието на технологиите в един момент ще започнат извозване и с хеликоптери.

-Сигурно сте заредили и децата с любов към планините?

- Децата ни са израсли по палатки с нас, по приключенски лагери. Обичат планината, чувстват се на мястото си в нея. Всички са скиори. Най-малката ни дъщеря се спусна със сноуборд от връх Елбрус преди 7-8 години. Бяхме заедно, помогнахме й да качи сноуборда догоре.

От трите деца средната ни дъщеря се занимава най-сериозно с планинарство, катери се и вече е планински спасител. Завършва медицина, което е полезно за планинарството. 





- Връщате ли се често в Пловдив?

- В Пловдив имам много приятели и близки. Поддържаме връзка със съучениците от Английската гимназия. Поне два пъти в годината си правим вечери с класа и с випуска. В София също се събираме хора от гимназията. Много обичам да се връщам в Пловдив, вземам дела, които се гледат тук, за да мога да си идвам. Винаги се разхождам из Стария град, разглеждам всички галерии. Имам много приятели катерачи оттук.

- Следваща мечта, към която се стремите?

- Сигурно пак ще пробвам Фицрой. Наясно съм, че за този връх се иска много сила и издръжливост, ала мястото е много красиво, чудесно и само за туризъм. Има много места по света, които не сме посетили, има безкрайно много върхове, които не сме изкачили. Сега приятели ме канят на връх Ама Даблам, за който мечтая от доста време. Не знам обаче дали ще мога да отида - нужни са подготовка, средства, свободно време.


Четете още:

🔴 Тодор Колев: "Ако си кажете "О, Господи, колко жалко, че свършва", тогава сте направили нещо"

🔴 От 21 търновски царици само шест са българки

🔴 Що за хора сме станали, щом вече доброто ни изненадва и разплаква?





Източник: Марица





Коментари

горе