Валери Петров – Всички гледат породата, търсят расови белези, а пък има в природата удивителни мелези


Валери Нисимов Петров (рожденото му име: Валери Нисим Меворах) е български поет, сценарист, драматург и преводач от еврейски произход, известен с преводите си на Уилям Шекспир на български език. Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради Пет приказки.

Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език в столични гимназии, и д-р Нисим Меворах, професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат – посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов. Майката на Валери Петров е родена във Варна и там той прекарва много от ваканциите си, на ул. „Славянска“. Валери Петров учи в италианското училище, т.нар. Италиански лицей (с гимназиален курс) в София, което завършва през 1939 г. Проф. Нисим Меворах и неговата съпруга Мария Петрова приемат протестанството в Евангелската църква на столичната „Солунска“, и решават името на Валери Нисим Меворах да стане Валери Нисимов Петров.





През 1944 г. завършва медицина в Софийския университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“.

След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 – 1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.

От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми.

По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990 – 1991).

На 27 август 2014 г., след близо месец боледуване и изкарани два мозъчни инсулта, Валери Петров умира във Военномедицинска академия (ВМА) в София.





Валери Петров е изключително продуктивен поет, драматург и преводач, автор на лирична и сатирична поезия, книги за деца.

На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски.

Яркото му излизане на литературната сцена обаче е публикацията на цикъла стихотворения „Нощи в планината“ в списание „Изкуство и критика“ (1940, кн. 1).






ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ

Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…





СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!

Още топло е, още е лято,

но от час там над нас се върти, без да спре,

вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий

на различни въздушни етажи.

Сбогом, мое море! Дойде време и ний

да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,

не летовищно – диво и степно,

мое синьо море от детинските дни

до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,

със заритите в пясъка котви,

със варела ръждясал, със младия мъж,

който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи

или иде във весела блуза

и вода във кесийка от найлон държи

като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.

Даже просто ми иде да плача.

Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-

аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!

Дни, години – какво ни остава?

Както твоята пяна във шепата мре

чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот

ний тъй бързо хабим в суетене.

Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,

влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче

и в часовника вечен на Хронос

твоя пясък, море, все по-бързо тече

от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.

Тъкмо почнал, и ей го, изтече.

И не сбогом е туй, а панически вик

и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден

са изплаквали винаги тая

своя жажда и скръб през простора зелен,

виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,

на сновенето наше нестройно,

дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,

върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!

Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!

Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял

като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,

над пространство и време разлято!

На въздушни етажи кръжи, без да спре,

вече първото щърково ято

и в мъглата – уу-уу! – като горестен зов

се дочува на кораби воя.

Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!

Сбогом, вечност, жадувана моя!





За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

За спящата принцеса

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.

Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.

Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.

Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.

Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.


Четете още:

🔴 30 години след комунизма – Борисов като Вълко Червенков... Кой да се похвали с повече построено?

🔴 Д-р Станимир Сираков, носител на медицинския "Оскар":Разведох се с дъщерята на Веско Маринов! (СНИМКИ)

🔴 Цяла България говори за сватбата на Милена и Румен от Варна ВИДЕО





Източник: magnifisonz





Коментари

горе