Българин единствен заснема превземането на Одрин
Броят на чуждестранните кореспонденти, допуснати до тракийския театър на бойните
действия, е точно 110 – според педантичния списък на цензурната секция при щаба
на българската армия.
Неколцина от тези мъже са пратеници на най-реномираните по онова време кинокомпании – френските целулоидни империи “Пате фрер” и “Гомон”, английската “Синемаколор”, италианската “Савоя филм”, свои представители имат руски и сръбски продуценти. Ала въпреки могъществото на техните работодатели, въпреки модерните камери, с които разполагат, въпреки своите личностни качества и усилия, иностранните кинооператори сколасват да заснемат едва няколко кратки и постни репортажчета.
Тази оценка не е плод на лекомислие или криворазбран патриотизъм, а е направена въз основа на факти, реално съществуващи в чуждестранните киноархиви. За разлика от именитите си чуждоземни колеги един наш сънародник съумява да осъществи цял филм – с повече от прилично времетраене (40 мин), със своя драматургия, изграден върху собствена логика... Да заснеме, режисира и монтира съдържателно, завършено произведение, чието заглавие е “Балканската война”.
Името на този българин е Александър Иванов Жеков.
От десетина поне години преди избухването на въоръжения конфликт между Турция и страните от Балканския съюз (България, Гърция, Сърбия и Черна гора) този варненец живее, учи и работи в Русия, където и усвоява странния кинематографичен занаят в московския клон на “Пате фрер”. След обявяването на мобилизацията той се завръща в родината, включва се в редовете на нашата армия и тръгва по следите на нейните победи – Лозенград и Люлебургас, Чаталджа и Урша, Беломорска Тракия и Македония... Като през цялото това време непрестанно върти манивелата на своята камера, запечатвайки за идното мигове от епопеята, ликовете на хиляди воини, късове зрима история (филмът “Балканската война” е оцелял до наши дни и се съхранява в Българската национална филмотека).
Къде точно Александър Жеков прекарва лютата зима на 1912–1913 г., не се знае. Знае се обаче (от запазените кинокадри), че тъкмо по това време той съумява да сътвори епизодите, които могат да се обединят в сегмент, условно наречен “Обсадата на Одрин”. А те показват главната квартира на българските войски, склещили града още през октомври, разположена в село Татаркьой (днешното Стерна в Гърция). Там се е намирал и щабът на Осма тунджанска дивизия, с началниците на която Александър Жеков очевидно е бил в повече от топли взаимоотношения. Тъкмо те ще да са му позволили да заснеме великолепните епизоди от “Балканската война”, показващи как генерал-майор Димитър Кирков (командващият дивизията), неговият началник щаб полковник Иван Русев (бъдещ министър на вътрешните работи) и военният следовател Янков разпитват както “по-събудените пленници” от Памук-дере, така и башибозуци, “тероризирали християнското население в Тракия”.
“В пояса на стария башибозук между другата плячка бяха намерени две женски уши с обици” – уверява един от междукадровите надписи на филма. По същото време и на същото място ще да е осъществен и епизодът, озаглавен “Военният цензор при Главната квартира, а впоследствие одрински кмет, журналистът г. Шангов”, в който и днес може да бъде видян да пуши лулата си и да чете гръцкия вестник “Тахидромос” Стоян Стайков Шангов (1867–1925) – общественик, журналист, създател на популярния софийски всекидневник “Вечерна поща”.
Пролетта заварва Александър Жеков край Одрин. Там той навярно научава за готвения щурм срещу смятаната за непревземаема крепост. Той започва на 11 март 1913 г. с нощен удар в източния сектор на турската отбрана (между фортовете Айвазбаба и Айджиолу), съпътстван от отвличащи вниманието настъпления и в други участъци, за да приключи на 13 март, когато “стратегическият ключ” за портите на Цариград бива превзет...
Научили за победата, “министрите поискаха веднага да отпътуват за Одрин, но Фердинанд ги възпря честолюбиво, защото се затича да тръгне пръв” – обяснява ситуацията историкът Георги Марков. И монархът успява в надпреварата. Успява и Жеков, който на 17.ІІІ.1913 г. заснема епизодите “Одрин – гара Караагач. Пристигането на цар Фердинанд и покойната царица Елеонора с генералите” (показващ площадчето пред едноетажната гара, железопътен пътнически вагон, два леки автомобила, около които се суетят неколцина военни, мярващият се за миг Фердинанд, който се качва в една от колите и потегля), “Изглед на Одрин и знаменитата джамия “Султан Селим”, “Фердинанд посещава джамията “Султан Селим” заедно с генералите: М. Савов, Иванов, Г. Вазов, майор Вълков и др.” (царят е облечен с шинел, носи фуражка, високи ботуши, сабя и кръст за храброст върху гърдите, а до него пристъпва Елеонора, облечена в дълга тъмна рокля, върху която е облякла кожено палто, в ръце държи дамско чадърче, на главата си има широкопола шапка с перо) и “След прегледа царят напуска джамията “Султан Селим” (в кадър се виждат само гърбовете на излизащите военни).
Кинокамерата на Жеков отразява и други сцени, описани от междукадровите надписи на филма като “Един турски окоп след сражението”, “Телената мрежа пред “Айваз-баба” и “Фортът “Аиджи-Йолу”, превзет пръв от 10-и Родопски полк”, в които цар Фердинанд и генералитетът разглеждат бодливите и насипните ограждения на двете укрепления. Възможно е епизодът “Освободители и освободени тържествуват. Българско хоро” (посрещането в центъра на града) да са заснети няколко дни по-рано (но не и преди 13 март).
Всичко това означава, че в навечерието на пристъпа Александър Жеков се е намирал близо до (около) одринската отбранителна линия. Иначе не би узнал за готвената офанзива, не би се озовал насред града в първите дни (а може би и в първите часове) след неговото завладяване. Никой не е знаел (освен членовете на генералния щаб) кога ще започне атаката. Никой не е знаел кога точно ще пристигне Фердинанд с Елеонора (освен висшите военни, които търпеливо очакват на гарата коронованите особи). Но Жеков е уловил с обектива на камерата си и членовете на генералния щаб, и Фердинанд, и Елеонора. Което означава, че или е бил изключително търпелив, или е бил изключително добре информиран!
Пристъпът и превземането е било невъзможно да се заснемат от когото и да е! Близо пет месеца (докато трае обсадата) Одрин е “закрит град”. Такъв е той и по време на щурма. “Единствени французинът Людовик Нодо (“Журнал”) и италианецът Луиджи Барцини (“Кориере дела сера”) – свидетелства историкът Иван Шипчанов – след много ходатайства успяват да се сдобият с разрешение и да влязат в града в същия ден (13 март 1913), в който успешно завършва атаката на фортовия пояс.”
Жеков обаче успява да се провре през иглените уши на цензурата, забраните и запрещенията. И да снима – както в Одрин, така и в околностите на града. Дело, което никой от чуждестранните кинаджии не смогва да стори. Поне днес не е известно друг оператор да е отразил посещението на царя, царицата и генералите в джамията “Султан Селим”, както и огледа на фортификационните съоръжения. Всъщност според чуждестранната преса оцеляването на мюсюлманския храм е едно от доказателствата за “състрадателния характер на обсадата”.
От 17 март до 2 април Жеков най-вероятно пребивава в Одрин и околностите му. Тогава той ще да е заснел епизодите “На форта “Аиджи-Йолу” народните представители се запознават с хода на атаката на крепостта от майор Вълков” (депутатите се изсипват в Одрин няколко дни по-късно от царя) и “Пленената армия на Шукри паша на “Острова на смъртта”. Последният е покъртителен, разтърсващ, драматичен! Под олиселите дървета на острова, разположен насред Марица, стоят прави стотици окъсани турски войници – някои пушат, други се подпират на тоягите си. Зад тях се ветрее пране, простряно между голите дървеса. Това представлява армията на командващия одринския гарнизон Шукри паша (потъпкал Илинденско-Преображенското въстание в Странджа през 1903), която сега бива зорко вардена от българските войници.
Александър Жеков със сигурност остава в Одрин до 2 април, когато щабът на армията издава удостоверение, разрешаващо му да отпътува за Чаталджа и Урша с цел “направата на кинематографически снимки”...
Атмосферата, царяла тогава в града, бива уловена от журналиста Димо Казасов, който заедно с “представители на столичния печат и кореспонденти на чужди вестници” посещава Одрин дни след превземането му. “Тридесетина журналисти, водени от майор Топалджиков и капитан Семерджиев – пише Казасов в спомените си, – минахме през затихналото бойно поле и през запазения мост над Марица влязохме в града. Улиците му, тесни и мръсни, бяха задръстени от пленени турски войници, конвоирани от слаба охрана. Кадъни, забравили повелите на корана, тичаха с разгърнати яшмаци след тях, за да разпознаят близките си. Ни ахкания, ни сълзи! Мълчание и дълбоко примирение. Единият ден, прекаран в града, изчерпа цялото ни любопитство, в центъра на което стоеше прочутата джамия “Султан Селими” с четири минарета с по три викала и с величествен купол...
На третия ден се върнахме в София, отнасяйки едно погрешно впечатление от войната. Това, което видяхме, беше малка и при това проветрена и очистена от ужаси бойна сцена.”
Освен Жеков покрай града, носещ името на римския император Адриан, по всяка вероятност е шетал и друг нашенски киноекип – този на софийския “Модерен театър”. “През 1913 се засне и първият документален филм “Падането на Одрин”, заснет от “Модерен театър” по идея и ръководство на Аладар Отай с оператор-снимач Гаетано Пие” – спомня си след години дългогодишният прожекционист на киното Иван Христов Димитров, който уверява също, че самият той е участвал при реализирането на филма като помощник-оператор.
„Знае се още – пише военният историк Иван Шипчанов, – че Георги Ст. Георгиев първи е правил киноснимки от въздуха, участвувайки в един от полетите на руския летец доброволец Костин над Одрин”. Реализирани ли са обаче авиационни кинокадри по време на Балканската война?
В историята на българското кино има само няколко филма, които могат да бъдат охарактеризирани като “легенди”. Един от тях е “Балканската война”. Той е не само уникален кинодокумент, отразяващ частица от героичната епопея, белязала славното недалечно минало на нашия народ, но и къс зрима история. “Балканската война” е една от изцяло завършените творби (броящи се на пръсти в световното кино), запечатали грандиозния военен конфликт. Навярно затова тази хроникална лента бива определяна като “значимо художествено явление в историята на българското кино” и “една от най-крупните творби, създадени в България през първата половина на ХХ век” (проф. Неделчо Милев).
За съжаление дори днес разполагаме с оскъдни сведения за неговия автор. За самото съществуване на Александър Иванов Жеков знаят шепа хора. Името му се изписва и произнася неправилно даже от някои “киноисторици” и филмотечни началници. Не е ясно кога и къде е починал, има ли роднини, оставил ли е потомство (известно е все пак, че е роден на 16.ІІ.1879г., най-вероятно във Варна)... До наши дни няма съхранена нито една негова фотография! А това е операторът, запечатал върху филмова лента ликовете на хиляди българи, участвали в Балканската епопея! Която в нашия случай се оказва епопея на забравените...
Източник: Българи
Коментари
Харесайте ни във facebook!
