Не народ, а мърша? Не! Мършата е сред нас, а законът още я търпи!

Сряда, 4 Ноем. 2026

Кнопа тежеше три килограма. Мая беше беззащитна. А жестокостта продължава да тежи върху съвестта на цяла държава. Докога ще броим убитите животни, вместо ефективните присъди?

Този път един ритник се оказа достатъчен. И край. Утре същият ритник може да убие и човек.





Толкова е било необходимо в този случай, по разкази на очевидци, за да бъде отнет животът на Кнопа – малко деветгодишно куче, което е имало нещастието да се окаже на пътя на човек, способен на немислима жестокост.

Три килограма!

Толкова тежеше едно същество, което няма как да се защити. Няма как да отвърне. Няма как да извика за помощ с човешки глас.

Но може да чувства болка. Може да изпитва страх. Може и да обича.





И има същото право да живее, както всяко друго живо същество.

Поредната трагедия – този път от столичния квартал "Кръстова вада", отприщи добре познат гняв. Хората вече не просто настояват за справедливост. Не просто изливат възмущението си в социалните мрежи и на улицата, са готови и на крайности. Отправят закани от отчаяние!

И някъде между всички тези реакции отново изплува познатото: "Не народ, а мърша!"

Думи, писани от Петко Рачов Славейков пред далечната 1875 г.

Днес обаче тези думи звучат едновременно болезнено познато и несправедливо обобщаващо.

Не! Подобна присъда не е за цял един народ, защото народът е и онзи, който излиза на улицата, за да защити едно убито куче.

Излиза на улицата, за да поиска справедливост за поредния нелепо отнет човешки живот – в катастрофа, след нападение или насилие.

Това е същият народ, който плаче за чуждото животно – така, както плаче и за отнетия чужд човешки живот. И който не може да заспи, след като е видял поредното доказателство, че жестокостта понякога има човешко лице.

Мършата не е народът. Моралната мърша всъщност е жестокостта, която се разхожда сред нас с човешки облик.

И най-страшното е, че невинаги можем да я разпознаем.

Защото тя може да живее в съседния апартамент. Да ни поздравява сутрин. Да пазарува в същия магазин. Да има професия, образование, семейство, обществено положение.

А после да посегне на същество, което не представлява никаква заплаха.

Какво трябва да има в съзнанието на човек, за да изпита потребност да нарани беззащитно животно?

Какво трябва да липсва в душата му, за да превърне чуждата болка в собствено действие?

И какво трябва да се случи още, за да разберем най-накрая, че това не е просто проблем на природозащитниците?

Това е проблем на цялото общество. На неговите ценности. На неговата сигурност. На способността му да различава човечността от жестокостта.

Помним Мая.

Кучето от друг столичен квартал – "Разсадника", което беше прегазено от автомобил, управляван от лекар. От лекар! Човек, чиято професия предполага особена отговорност към живота.

Случаят и тогава предизвика огромно възмущение, разследване и обвинение за умишлена жестокост към животно. А месеци по-късно хора отново протестираха пред Военномедицинската академия заради информация, че обвиняемият е върнат на работа.

Няма да произнасяме присъди вместо съда. Но имаме право да питаме.

Как се съвместява лекарската етика с подобно обвинение? Какви проверки са направени? Какви решения са взети? И защо обществото трябва да научава от протестиращите това, което институциите би трябвало да обясняват ясно?

Помним и Габриела Сашова и Красимир Георгиев.

Делото срещу тях за изтезания и убийства на животни, заснемани и разпространявани срещу заплащане, продължава.

А в този случай ужасът придобива дори още по-страшни измерения. Защото не говорим просто за моментен изблик на агресия, а за обвинения в системна, организирана жестокост, превърната в източник на доходи.

Според обвинението страданието е било превърнато в продукт, смъртта – съдържание, а изтезанието – в бизнес. И след всичко това продължаваме да задаваме един и същ въпрос.

Отново и отново.

Колко струва един живот според българското правосъдие?

Не според морала или съвестта. Даже не и според хората, които обичат животните.

Според реалните последици за онези, чиято вина бъде доказана. Защото закон има.

Има текстове, алинеи, наказания, приети промени, предвиждащи по-сериозни санкции за особено тежките прояви на жестокост. Само че законът не служи нито за успокоение след поредния протест, нито е обещание, което се вади от чекмеджето всеки път, когато общественото възмущение достигне точката на кипене.

Законът има смисъл само когато действа. Навреме.

Иначе остава хартия, върху която държавата е написала добрите си намерения.

А животните продължават да умират.

Още по-тревожно е, че според информация, оповестена от вътрешния министър, обвиняемият, обвинен за смъртта на Кнопа, е бил замесен и в предишен инцидент, по който прокуратурата е отказала да образува производство.

Можело ли е трагедията да бъде предотвратена?

И ако предупреждения е имало, кой е преценил, че опасността не е достатъчна, за да последва наказателно правна реакция?

Защото има огромна разлика между престъпление, което никой не е могъл да предвиди, и насилие, предшествано от сигнали, чието значение е било подценено.

Гневът на хората е разбираем. Страхът също. Но заканите за саморазправа не са справедливост.

И ако допуснем възмущението да се превърне в улично отмъщение, ще признаем, че държавата окончателно е изгубила способността да защитава закона. А това би било само още едно поражение.

Нужни са ефективни и институции, които действат, вместо да произвеждат поредните декларации.

Нужни са и отговори дали съществуващите законови механизми се прилагат достатъчно ефективно, преди отново да се обещават нови и нови текстове.

Не можем безкрайно да живеем в протести, между убити животни и безкрайни обещания за справедливост. И постоянно да се питаме как е възможно човек да причини подобно страдание.

Кнопа няма да се върне.

Мая няма да се върне.

Няма да се върнат и всички онези животни, чиито имена никога не са попаднали в новинарските заглавия. Онези, за които не е имало камери, свидетели и протести.

Но следващото животно все още може да бъде спасено.

Стига законът да е достатъчно суров и да се прилага – когато вината бъде доказана.

Защото жестокостта към беззащитните не е просто посегателство срещу един живот. Тя е тежко посегателство срещу самата идея за човечност.

И не, народът не е мърша.

Мършата е жестокостта, която се разхожда сред нас с човешко лице.

А истинският позор за една държава се случва тогава, когато законът я разпознава, но не успява да я спре.


Какво четем:

🔴 Тръмп след изборния провал: Не бях в бюлетината, иначе щяхме да победим със смайващо превъзходство

🔴 Скръбна вест: Почина обичана наша журналистка и преводачка

🔴 ПИМК обяви какво се случва с бизнеса на Илиян Филипов след екзекуцията му


Източник: Блиц



Коментари

горе