Стогодишна къща в Добревци пази родовата памет на пет поколения


На 5 километра от главния път за Дрента, по дървено мостче над река Веселина започва отбивката към еленската махала Добревци – селски път, застлан незнайно откога с камъни, стеснен сега почти наполовина от избуялите край него треви. По този път Христо Каляков може да шофира със завързани очи, тъй като стотици пъти се е качвал до горе, където е родната му къща. В ниското, край реката, са били градините на хората от Добревци, отляво има изворче, на няколко метра от него високите дървета са скрили още едно – разказва 63-годишният инженер, докато автомобилът се изкачва нагоре.
Над пътя едва се вижда полуразрушена къща. Петимата й наследници така и не могли да я поделят, изоставяйки я на съдбата. И от училището в Добревци стърчи само една стена. За 20 къщи и 120 души ученолюбивите балканджии откриват школо за децата си на 15 септември 1921 година. В него учи и Христо до четвърти клас заедно с деца от съседните две махали – Косевци и Липов рът.
Днес в Добревци живеят постоянно 4 души, отскоро дори за хляба слизат до Дрента. Надеждата англичани да се заселят тук почти се е изпарила, след като преди години едни купили имот, но изглежда меракът да го поддържат ги е напуснал. Съседът им, архитект, напоследък се е запалил да ремонтира имота си и по-често се навърта. Наблизо и зиме, и лете, откак се помни, живее баба Йова. Тя храни 10-годишната им котка Марта. Животинката никога не е напускала това място и първа ги посреща, щом отворят пътната врата. Ирен и Христо Калякови живеят в Стара Загора. В годините на обезлюдяване на Еленския балкан бащата на Христо заедно с още няколко местни жители избират този град да устроят живота си.
Не огромни дувари, а стара дървена ограда скрива от пътя къщата на Каляците. Малки преустройства са я направили удобна за живеене. Уникалното е, че стопаните по свой начин са съхранили духа на времето от 20-те години на миналия век. Запазили са предмети на труда и бита на пет поколения Каляци, за да показват на синове и внуци богатство, което трудно се котира днес по българските географски ширини.
Дядото на Христо, който носи името му, бил буден и предприемчив балканджия. Повече от 25 години изкарал гурбет в Румъния. Спечелил над 200 златни наполеона, за да вдигне къща. На стара греда под покрива е издълбана годината 1911-а. Парите стигнали само за майстори, дървеният материал бил от собствените гори. Камъка събирали от реката през лятото, а посред зима го изкарвали за строежа горе с три чифта биволи – на дядо Христо, дядо Добри и дядо Първан. Те изкарали и вършачката в селото, когато дошло времето на ТКЗС-то. Прибрали зърното от нивиците на хората, подкарали и биволите към общия обор и до там било с частното стопанство в Добревци. За старите биволи в къщата напомнят звънците, подредени по големина и всеки със своята си песен.
И воденица имал старият Каляк. От нея пък останало голямо воденично колело, което днес внукът е пригодил за нестандартна мивка в двора. До тази къща била старата – на баба Каля. За нея се носят легенди, че посрещала бунтовници, месела им хляб за из път. За спомен от тези времена инженерът направил черешово топче – от истинска череша с колела на биволската кола. „С него посрещаме гостите – първо се гърми, после се пие” – шегува се Христо.
В турска хроника и стара народна песен се споменава за Кара Добри – търновски първенец. След падане на Търново под турско робство заради непокорството му и за наказание е изпратен с целия си род в Еленския балкан. Кара Добри избира това място да се засели – на високия скат над левия бряг на реката. Махалата е известна още като Добрювци, Карадобрювци.
Христо Каляков известно време бил и кмет на Дрента. След като национализирали ракиджийницата му в двора на къщата, станал пример за старателно събиране на акцизите. Сега от селския казан няма и помен. Той имал двама сина и две дъщери. При него останал най-големият – Димитър, бащата на Христо. Преди да се спомине, внукът му дал дума, че няма да продава къщата и ще я поддържа. „Оттогава изминаха 40 години. И през ума не ми е минавало да прекърша обета. Запазил съм и войнишкото куфарче на дядо с написаното от неговата ръка, с което е изкарал двете войни. Днес съпругата ми е подредила в него скъпи за семейството реликви” – разказва още Христо.
Ирен – градско чедо, израсла на брега на Дунава, в Лом, за първи път прекрачва прага на къщата, когато дядо Христо вече го няма. Балканът силно я привлича, а миналото с магическа сила все по-често я задържа тук. Със съпруга си започват да лепят като лястовичките – по малко, но за дълго. Цялата подредба на къщата Ирен прави от уважение към труда и в памет на старите й стопани. От техния бит са запазени над 70 експоната, всеки намерил своето място къде в двора, къде в приземния етаж или в някоя от стаите – делви, ракли, хурки и вретена, газови лампи, нощви, връшник, диканя, дървени чутури, кобилици, че даже и лопатите за мятане на хляба в пещта.
Пазят и дървената люлка на Христо отпреди 60 години. Сигурно и пъпът му е хвърлен в къщата, роден в една от стаите й.
Чевръстата Ирен е събрала и шест автентични костюма – от Старозагорско, Плевенско и местни. В раклите са прибрани шарени черги, могат да се видят и рогозки, плетени от царевичак.
На съпругата е идеята за малкия параклис до къщата. Мястото му – между двете дървета, избрал Христо, а тя изнесла от къщата 100-годишната икона на Света Дева Мария. Всеки път, когато си дойдат, оставя и свещи до нея. Най-много се радват, щом свещите намаляват – значи оттук са минали хора, има надежда за живот в Добревци…


Източник: Борба.БГ



Коментари

горе