САМО СЛАБИТЕ НАПУСКАТ БЪЛГАРИЯ


Джоко Росич е български журналист и актьор. Роден е на 29 февруари 1932 г. в Крупан, Кралството на сърбите, хърватите и словенците. Майка му е българка, а баща му сърбин. На 19 години емигрира в България по политически причини. Завършва икономика и радиожурналистика.
В продължение на 17 години работи в Българското национално радио.  Снимал се е в над 110 филма – български, унгарски и сръбски.. Сред най-известните заглавия са „Осмият”, „Езоп”, „Демонът на империята”, „Михаил Строгов”,  „Гоя”, „Антихрист”, „Баща ми бояджията”,
„Сватбите на Йоан Асен”, „Време разделно”, „Капитан Петко войвода” и др.

 

Носител е на орден „Кирил и Методий” Първа степен, наградата ИКАР (на Съюза на българските артисти). 

 

Джоко Росич има две деца,  четирима внуци и един правнук. В момента е в дълбок траур заради смъртта на съпругата си,  която той нежно нарича „Лили”.  Когато е в София обменя мисли в близкото капанче с приятели от квартала. През лятото живее в къщата си в село Бойковец, където по цял ден общува с обикновени хора.

– Акад. Росич, какво мислите за това ожесточено разделение на българите  днес?

– Това не е разделение, живеем в едно безвремие. Защо казвам безвремие? Защото нацията губи време, забавя хода на развитието си. Хората у нас не само имат нещо един против друг, те се мразят. Вече 62 години живея в България, но за първи път виждам такава омраза. Някои казват: „Нека първо се оправим с това разделение, а после ще видим.” Това „после ще видим” отдалечава нацията от добрите неща, които трябва да се случват. Защото ние сякаш работим между другото, а основно
се мразим, което е страшно всъщност. Задачата на нацията е да създава духовни и материални богатства.

– Но как може да се подобри битието на българина, при положение че много хора останаха без работа? У нас
през годините на прехода бяха закрити заводи, фабрики, предприятия….

–  Тук ще сложа една контра. Не може да се говори за безработица в страна, в която 40% от обработваемата земя не се
обработва.

– Да, но хората са в градовете.

– Да се върнат на село. Разберете, не може 40% от земята да пустее, а тези, които са напуснали тази земя да казват: „Ние сме безработни.” Как става така?

– Вероятно има хора, които биха се върнали на село, но нямат пари да си купят земя.

– Те съставляват онзи процент от  безработните, който е допустим.

– Не мислите ли, че се въртим в омагьосан кръг. Добре, ще се върнат на село млади хора. А какво ще стане с
децата им – толкова  детски градини и училища бяха закрити.

– Ако има нужда, отново ще бъдат разкрити учебни заведения.

– Само че въпросът с младите българи  стои иначе – около 2 млн. напуснаха България през последните две десетилетия.
– С този плач не мога да се съглася! Тези, които отидоха в чужбина са слаби хора. Силните останаха тук.

– Тези, които напускат казват: „Ние искаме добра работа и добър жизнен стандарт. Нямаме време да чакаме!”

– У нас повсеместно се чува младите да казват, че не биха работили за 700 лева. Искат 1200 евро. Заминават в чужбина, защото искат всичко да им бъде уредено. Само, че това, което е хубаво и е уредено там, не сме го направили ние, а са го направили те. Направили са го за себе си. Когато свърши Втората световна война, почти цяла Европа беше на нула. Това е показано във филмите на италианския неореализъм – филмите на Висконти, Фелини….Само, че другите са се запретнали и са спретнали
страните си. Това става не като емигрират, а с жертва на едно-две поколения в името на това децата и внуците им да бъдат добре. Ние не сме го направили.

– Почти всички наши възрожденци, които са учили в чужбина, са се връщали у нас.

– Така е – учили са в други страни и са дошли да си приложат труда тука. Това е жертва. Разберете, нищо не може без жертви. Когато настъпиха демократичните промени в България, дойде един едноок американец, Ран ( Ричард Ран, американски предприемач и икономически наблюдател – бел. ред. ) и написа един трактат с напътствия какво трябва да се прави. Тогава
той каза тази изумителна фраза, която е проста като Колумбово яйце: “Ние можем само да ви покажем как да ловите риба, но риба няма да ви дадем”. А ние все очакваме кой какво ще ни даде. Чувал съм хора в кафенето да казват за политиците: “Какво става бе, тия нищо не дават!”. Кой да даде?! Аз съм дълбоко убеден в това, че за дереджето, в която се намираме ние сами сме си
виновни. И никой не може да ни помогне, ако сами не си помогнем.

– Много лекари заминават в чужбина с обяснението, че тук не могат да лекуват качествено с парите, които плаща здравната каса и това налага корупционни практики.

– Знаете ли и този плач ми е смешен. Защото доц. Андрей Андреев, който се занимаваше две години с моите очи, не е избягал в чужбина? Доц. Драганов от “Токуда”, д-р Иво Петров – световен сърдечен хирург – също не са избягали. Много се извинявам – слабите бягат. Аз съм убеден в това. И дъщеря ми е слаба, затова отиде в Канада.

– Вероятно, защото е търсила професионална реализация.

– Много малко българи успяват да направят добра професионална кариера в чужбина. Повечето стават прислужници. Основната им цел е да вземат по-добри доходи. Когато настъпиха промените много актьори отидоха да покоряват Холивуд и какво стана – разхождат кучета, карат таксита …

– Ваня Цветкова стана крупие в САЩ, а Ирен Кривошиева отвори бутик…

– Е, как ще направят артистична кариера?! Нито един от тези, които заминаха на Запад, не успя да пробие там.

– Значи тази приказка, че камъкът си тежи на мястото е вярна.

– Разбира се, че е вярна. И пак повтарям, за да се оправим трябва две поколения да се жертват. То без жертви не може!

– Средното поколение и по-старите хора са жертва и на социализма, и на демокрацията. Преди нямаше свобода на словото и вярата в Бога беше стъпката, през последните години пък взехме всички негативи на западните демокрации.

– Какво да се прави като така ни се е паднало.

– Не ви ли тежи, че не можете да бъдете заедно с дъщеря си на Коледа, на рождените дни.

– Когато тя замина, аз снимах един филм в Унгария. Разбрах, че е заминала, когато ми донесоха вестник, в който пишеше това. Тя беше взела своето решение.

– Вие вярвате ли, че заминалите българи биха се върнали тук, където се мразим?

– Всеки, който се върне в България е добре дошъл. Иначе, дълбоко съм убеден в това, че този, който го няма, без него може. Отишли, отишли … да са живи и здрави! Страната може и без тях!

– Може, но се обезкръвява.

– Нищо, раждат се други! Има равновесие.

– Как оценявате нашите медии, пред вид на това, че сте се занимавал с журналистика в продължение на 17
години?

– Това, което ни набутват непрекъснато в очите нашите медии –  кой кого е убил, кой кого е изнасилил, кой на кого е изневерил … слагат цялата измет на обществото на първа страница, за да ни се набие в очите. И едва към последните страници може да се прочете кратка информация за нещо смислено. Не че у нас няма достойни хора и не се правят и добри неща. Спомням си фразата на Петьо Блъсков (бил е главен редактор на вестниците “24 часа”, “168 часа” и “Монитор” – бел. ред.) от началото на демокрацията, че вестници не се правят, за да се четат, а за да се продават. И затова нашите вестници са пълни с това, което може да продаде вестника, а не с онова, което може да възпитава и култивира духа на нацията.

– Оказва се обаче, че тази политика е автогол, защото все повече хора не четат вестници и се информират за
ставащото телеграфно от телевизията, радиото, интернет.

– На жълтите вестници, които са пълни с клюки и черен пиар тиражът не е намалял. Мъдри хора са казали – ако цял живот се взираш във фекалиите, то тогава животът ти ще стане страшно миризлив. Лекарството за подобряване на нашето битие е да се
произвеждат материални и духовни блага. Аз често пътувам из страната и виждам, че се правят и доста хубави неща – например заводите около Севлиево са превъзходни, на 15-ина километра преди Пловдив отляво и отдясно има малки
предприятия, които работят. Наскоро ходих до Киноцентъра с кола и не можах да го позная –толкова се е променил! Преди там имаше огромни поляни, а сега има предприятия, складове, къщи, улици. И всичко това работи. 

– Повечето хора, които познавам работят здраво и са отлични специалисти. В същото време непрекъснато се чува: „Ние българите сме мързеливи, негодяи…”. Защо сме такива нихилисти и виждаме само отрицателното?

– Аз съм абсолютно вражески настроен към нихилизма и черногледството. За жалост ние сме една оплакваческа нация и затова в световната класификация за щастливите нации сме на едно от последните места. Има страни, в които хората живеят с по един
долар седмично и пак се усмихват и са щастливи. А ние сме все недоволни – това е лоша черта.

–  А как ще се освободим от тази черта?

– С времето това ще стане. Трябва да се взима пример от хора като д-р Иво Петров – когато отидеш при него, оздравяваш още преди да е направил каквото и да е, защото е страшно положителна личност. Много ми е смешно, когато някой каже:
„Господин Росич, няма вече добри хора.”.  В такъв случай казвам: „Чакайте малко, Вие сте добър човек, нали? И аз съм добър човек. Ето този е добър човек, онзи също…”

– Наближава Коледа, какво е за вас този празник?

– Най-големият! Това е времето, когато човек трябва да се замисли за добрите неща, които е свършил през годината… Защото Коледа е добрина. Затова и в литературата има специален жанр – „Коледен разказ”. Воглаве на този жанр седи приказката на Андерсен „Кибритопродавачката” – един апел към хората да бъдат добри. Станали сме едно потребителско и интернет общество и сега около празниците основната дума, която се чува е „подаръци”: „Какви подаръци да купя? Ти купи ли подаръци? Намерихте ли подаръци?…” Рекламите са пълни с подаръци и всички повтарят: „Подаръци, подаръци, подаръци…”. Смисълът на Коледа не е в това. Смисълът на Коледа е … ако се върна в моето детство, в онези прекрасни времена, когато основното нещо беше дали татко ще ме заведе на църква. Това беше събитие!

– Днес доверието в църквата е разклатено заради грешките на някои свещеници….

– Вярата в Господа трябва да се съхрани, независимо дали някои свещеник краде или не, дали някой е гей или не. И тази вяра трябва да се получи първо от родителите.

– Навремето играчките за елхата са се правили от шишарки и станиол и хората пак са били щастливи?

– Помня онова време, когато момичетата правеха куклите си сами, а ние момчетата си правехме парцалени топки. И до ден днешен мога да правя съвършена парцалена топка.

– Оптимист ли сте за бъдещето?

– Да, хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.

– Във Вашата дълга актьорска кариера коя роля си харесвате най-много?

– В унгарския филм „Под краката ми свири вятърът”.  Това беше около 40-тия филм, в който се снимам. До това време все още не бях убеден, че актьорската професия е за мене. Все се надявах, че ще се върна в редакцията, ще продължа да се занимавам с писане. Тогава за първи път усетих, че актьорското ми се отдава с лекотата, с която яздех коня.

– Какъв беше Вашия герой?

– Добрият разбойник… Честен и почтен човек, но притиснат от обстоятелствата да бъде разбойник.

– Вероятно и днес има много такива герои…

– Не зная, защото днес ние страдаме повсеместно от липса на морал – в политиката, в икономиката, в печеленето на пари, в престъпността…

– В престъпността?!

– Да, в света на престъпниците също има някакъв морал – той е в противовес на държавата, на обществото, но има някакви правила, които се спазват.  Аз съм убеден, че ако в Москва някой изнасили 82-годишна баба, за да вземе последните й 11 рубли, самият престъпен свят ще го ликвидира.

– Чувала съм от баба ми и дядо ми, че са слагали ключа от външната врата под черджето, но никога не са били
обирани.

–  Разликата между онова време и сега е огромна. Днес обществото е изключително  потребителско и потребностите на хората са
нараснали. Замислете се само за профила на боклука, който имаме вкъщи. Аз съм сам и продължавам на два дни да изхвърлям боклука, а преди години боклукът се изхвърляше един път седмично.

– А какво мислите за така наречената шопинг мания? Според психолозите хората се втурват да купуват дори и
непотребни неща, за да компенсират липсата на любов?

– Никога не съм го разбирал това. По-добре да се срещнеш с приятели или да прочетеш някоя хубава книга. Аз съм имал щастието да израстна в семейство на учители, които са възпитали основни добродетели в мен. Дължа много и на класния си
наставник – преподаваше ми по история, философия и английски. Цял живот съм искал да приличам на татко ми и на моя класен ръководител!

– Не губят ли днешните момчета от феминизацията на учителската професия?

– Така е, нямат мъжкия пример.

– Какви са плановете Ви, ще се снимате ли в нов филм?

– За жалост наскоро отказах една роля, която щеше да е черешката на тортата. От Унгария ме поканиха да играя във филм за любовта между двама възрастни. Женската роля е поверена една от най-добрите унгарски актриси, носителка на
„Златна палма” от Кан. За съжаление – отказах. Причината е, че зрението ми отслабна и това ми пречи да си науча текста.

– Не можете ли да слушате текста на диск или касета?

– Може, но няма да е същото. 55 години съм учил текстовете, четейки. Дори, когато играя, мислено виждам страницата. В живота ми често съм отказал, защото ми беше драго. Сега за първи път съжалявам, че отказах. Мъчно ви е, че не мога да се включа и в екипа на Младежкия театър – поканиха ме в един моноспектакъл за трима души.

– Не Ви ли тежи, че не можете да четете?

– Така може да е за хора, които няма за какво да мислят. Цял ден слушам радио – „Хоризонт”, „Дарик”, музикални станции… Радвам се да чуя песни на Стефан Димитров, Тончо Русев, Митко Щерев, защото могат да се запеят.

– Помните ли онова време, в което хората се събираха и пееха заедно.

– Помня, как да не помня. Много пъти съм участвал в такива събирания. Телевизията изяде песните на хората и то много професионално. Сега ако спре тока, изпадат в  ужас, че ще пропуснат някое предаване.

– Не толкова отдавна, когато са сядали на трапезата, българите са казвали молитва. Вие казвате ли си сутрин
някаква добра формула?

– Денят ми започва с „Добро утро, Лили!”. Вечер преди да заспя казвам „Лека нощ, Лили!”. Огромна ми е загубата. Лили беше фантастична и като съпруга, и като професионалист. Завършила е консерваторията, но не е работила като музикант, а
като импресарио. Доведе много чужди звезди у нас във време, когато страните бяха разделени на лагери. Но никога не е парадирала, беше много скромна. Оказа се, че е и много смела жена, храбра до лудост! Когато отиваше към смъртта, тя
нито веднъж не се оплака, че я боли. Държеше се така, все едно ще живее още 50 години. Не бях подготвен да я загубя… Не съм си давал сметка, че толкова я обичам… че толкова ще ми липсва…

 


Какво четем:

🔴 Бен Крос - чужденецът, който България обича като свой!

🔴 Трявна

🔴 "Хитренци", засрамете се...


Източник: celokupnabulgaria



Коментари

горе